Айзък Азимов
Битката за Фондацията (72)

22

Юго Амарил рече:

— Ха, ти пак дойде, Дорс!

— Извинявай, Юго. За втори път тая седмица те безпокоя. Всъщност ти май не се виждаш много с други хора?

— Не окуражавам хората да ме посещават, не — призна Амарил. — Все ми се пречкат и ми прекъсват мисълта. За теб това не се отнася, Дорс. Ти си нещо съвсем специално, ти и Хари. Няма ден, в който да не си спомням какво сторихте двамата за мен.

Гостенката махна с ръка:

— Забрави го, Юго. Ти толкова работиш за Хари, че отдавна си се отплатил многократно за всяка дреболия, която сме направили за теб. Как върви Проектът? Моят съпруг никога не говори за него — поне не на мене.

Лицето на Амарил просветна и сякаш в цялото му тяло се вля нов живот:

— Твърде добре. Твърде добре. Не е лесно да се приказва за него без математика, но през последните две години постигнахме изумителен прогрес — по-голям, отколкото за всичкото време преди това. Сякаш след като сме се бъхтали и бъхтали, нещата най-накрая са започнали да се разчупват.

— Чух, че новите уравнения, разработени от доктор Илар, са помогнали на положението.

— Ахаотичните уравнения? Да. До немай-къде.

— А също и електролупата е била от полза. Говорих с жената, която я е проектирала.

— Синда Моната?

— Да, тя беше.

— Много умна жена. Късметлии сме, че я имаме.

— Юго, чакай… ти не работиш ли на практика през цялото време с първичния радиант?

— Кажи-речи непрекъснато го изучавам.

— И го изучаваш с електролупата?

— Точно така.

— Никога ли не си мислил да си вземеш отпуска, Юго?

Амарил я погледна ококорено, мигайки бавно:

— Отпуска?

— Да. Сигурно си чувал тази дума и знаеш какво означава.

— Защо да си взимам отпуска?

— Защото ми се струваш ужасно изморен.

— От време на време, по малко. Само че не искам да си зарежа работата.

— Сега чувстваш ли се по-уморен, отколкото си свикнал?

— Мъничко. Остарявам, Дорс.

— Ти си само на четиридесет и девет.

— Това все пак е повече, отколкото съм бил досега.

— О’кей, остави. Кажи ми, Юго, просто за да сменим темата, как се справя с Проекта Хари? Ти си с него толкоз отдавна, че вероятно никой не го познава по-добре от теб, даже и аз. Особено що се отнася до работата му.

— Справя се отлично, Дорс. Не намирам да се е променил. Все още има най-бързия и най-блестящия мозък в околността. Старостта изобщо не му влияе — или поне не чак толкова.

— Приятно ми е да го чуя. Опасявам се, че мнението му за самия него не е тъй високо като твоето. Не приема възрастта си леко. Доста зор видяхме, докато го накараме да празнува последния си рожден ден. Между другото ти беше ли на празненството? Не те забелязах.

— Бях за известно време. Само че, нали знаеш, на такива празненства не се чувствам твърде уютно.

— Мислиш ли, че Хари се е износил? Нямам предвид остротата на ума, говоря за физическите му възможности. Дали според теб е започнал да се уморява — да се уморява прекалено много, за да се справя с отговорностите си?

Амарил изглеждаше удивен:

— Въобще не съм мислил за това. Не мога да си го представя да се измори.

— Да, но въпреки всичко е възможно. Смятам, че от време на време му идва наум да се откаже от своя пост и да предаде задачата на някой по-млад човек.

Амарил се облегна на стола си и остави писалката, с която си играеше, откакто бе влязла Дорс.

— Какво? Това е смешно! Не е възможно!

— Уверен ли си?

— Абсолютно. Той положително не би обмислял подобно нещо, без да го обсъди с мен. А той не го е обсъждал.

— Бъди разумен, Юго. Хари е изтощен. Опитва се да не го показва, обаче е изтощен. Ами ако реши да се оттегли? Какво ще стане с Проекта? Какво ще стане с психоисторията?

Зениците на Амарил се присвиха:

— Шегуваш ли се, Дорс?

— Не. Просто се мъча да надзърна в бъдещето.

— Ами ако Хари се пенсионира, сигурно аз ще поема поста. Двамата с него движихме психоисторическата наука години наред, преди някой друг да се присъедини към нас. Само той и аз. Като изключим него, никой не познава Проекта като мен. Учуден съм, Дорс, че не смяташ за сигурно, че аз ще го поема.

— Нито аз, нито другите се съмняват, че ти си логическият приемник — рече Дорс, — но дали ти го искаш? Можеш да познаваш издъно психоисторията, ала дали желаеш да се хвърлиш в политиката и плетениците на един огромен Проект и да изоставиш по-голямата част от заниманията си, за да се справиш? Всъщност точно желанието му да поддържа всичко да върви гладко е износило така Хари. Ти би ли поел тази част от работата?

— Да, и това не е въпрос, който смятам да обсъждам. Слушай, Дорс, да не си дошла, за да ми съобщиш, че Хари се кани да ме изрита?

— Естествено, че не! — каза тя. — Как можеш да си помислиш такова нещо за Хари Селдън? Да знаеш някога да е измамил приятел?

— Е, тогава чудесно. Хайде да оставим тоя разговор. Наистина, Дорс, ако нямаш нищо против, трябва да свърша някои задачи — и той рязко й обърна гръб и пак се приведе над работата си.

— Разбира се. Не съм искала да ти отнема толкова много време.

Дорс Венабили излезе намръщена.