Айзък Азимов
Битката за Фондацията (40)

15

— Глеб Андорин — каза уморено Хари Селдън, търкайки очи.

— И кой е той? — попита Дорс Венабили. Откакто Рейч беше заминал, настроението й бе все така отвратително.

— Допреди няколко дни изобщо не бях чувал за него — рече Селдън. — Това е трудността, когато се опитваш да управляваш един свят с четиридесет милиарда души. Никога за никого не си чувал, ако се изключат неколцината, които постоянно ти се пречкат. Колкото и да е компютъризирана информацията, Трантор си остава планета на анонимността. Можем да открием хората и техните справочни номера, само че кого всъщност откриваме? Като добавиш още двадесет и пет милиона Външни светове, започваш да се чудиш как Галактическата империя е действала през всичките тия хилядолетия. Честно казано, аз мисля, че тя съществува единствено, понеже до голяма степен се самоуправлява. А сега окончателно е тръгнала да запада.

— Стига си философствал, Хари — сряза го Дорс. — Кой е този Андорин?

— Един човек, за когото, признавам си, би следвало да знам. От рода на уайските кметове — всъщност най-известният от фамилията, — така че хората от сигурността не го изпускат от очи. Те смятат, че е амбициозен, но той е прекалено върл плейбой, за да свърши нещо.

— И се е забъркал с джоуранъмитите?

Селдън направи неуверен жест:

— Оставам с впечатлението, че органите на сигурността нищичко не знаят за джоуранъмитите. Това би могло да означава, че джоуранъмитите вече не съществуват или, ако съществуват, нямат никаква тежест. Може да значи и че тези органи просто не са заинтересовани. Не че има някакъв начин да ги принудя да се заинтересуват. Направо съм благодарен на офицерите, загдето изобщо ми дават информация. Отгоре на всичко аз съм Първият министър.

— Дали е възможно да не си много добър Първи министър? — сухо каза Дорс.

— Нещо повече от възможно. Вероятно от поколения не е имало по-неподходящ избраник на тоя пост от мен. Само че това няма нищо общо със службите на сигурността. Те са абсолютно независим клон на управлението. Съмнявам се, че дори самият Клеон знае повече за тях, макар на теория да се предполага, че офицерите му докладват чрез своя директор. Вярвай ми, че ако бяхме по-добре информирани за тези служби, щяхме да се опитаме да напъхаме действията им в собствените си психоисторически уравнения.

— Поне на наша страна ли са офицерите от сигурността?

— Така мисля, обаче не мога да се закълна.

— И защо се интересуваш от онзи… как му беше името?

— Глеб Андорин. Понеже получих косвено съобщение от Рейч.

Очите на Дорс блеснаха:

— Защо не ми каза? Той наред ли е?

— Доколкото зная, да, но се надявам да не се опитва да изпраща повече съобщения. Ако го хванат, няма да бъде наред. Във всеки случай влязъл е в контакт с Андорин.

— И с джоуранъмитите ли?

— Едва ли. Изглежда малко вероятно, защото връзката му с тях би била безсмислена. Идеите на Джоу-Джоу бяха популярни предимно сред долната класа — така да се каже, движение на пролетариите. А Андорин е аристократ на аристократите. Какво да прави с джоуранъмитите?

— Ако е от рода на уайските управници, не би ли могъл да храни аспирации към имперския трон?

— Те от поколения хранят такива аспирации. Предполагам, че помниш Рашел. Тя беше леля на Глеб Андорин.

— Тогава той може да използва джоуранъмитите като трамплин, не мислиш ли?

— Ако съществуват. Ако съществуват и на Глеб му трябва трамплин, смятам, че ще се усети, че е захванал опасна игра. Джоуранъмитите — стига да ги има — биха кроили собствени планове и човек като него ще открие, че просто е яхнал гърти…

— Какво значи гърти?

— Някакво изчезнало и, струва ми се, доста свирепо животно. Това е поговорка от Хеликон, Яхнеш ли гърти, не слизай, защото ще те изяде.

Селдън млъкна за малко.

— Още нещо. Рейч, изглежда, се е забъркал с една жена, която е близка с Андорин и чрез която той мисли, че маже да получи ценна информация. Казвам ти го сега, за да не ме обвиняваш впоследствие, че съм крил факти от теб.

Дорс се намръщи:

— Каква е тая жена?

— Ами, доколкото разбирам, тя познава много мъже, които, без да разсъждават, биха й доверили нещо, понякога при интимни обстоятелства.

— От ония — и Дорс съвсем се намръщи. — Не ми е приятно да знам, че Рейч…

— Хайде, хайде. Той е на тридесет години и несъмнено има голям опит. Можеш спокойно да я оставиш — както и коя да е друга, струва ми се — на здравия му разум. — Хари се обърна с ужасно изтощен вид и допълни: — Да не мислиш, че на мен ми харесва? Мислиш ли, че има едно нещо в цялата работа, което да ми харесва?

И Дорс Венабили не можа да намери какво да каже.