Ник Хорнби
Дългият път надолу (9)

Мартин

Първата ми мисъл, след като се стоварих върху Джес на земята, беше, че не искам Морийн да се измъкне и да свърши за каквото е дошла сама. Не че се опитвах да й спася живота; просто щях да се вкисна много, ако се възползваше от момента и скочеше. Ох, цялата тази работа стана съвсем шантава — само преди две минути сам я подтиквах да приключва. Освен това не разбирах защо Джес да е моя отговорност, а не нейна и не разбирах защо тя да е тази, която ще използва стълбата, след като сам я бях мъкнал нагоре. Така че мотивите ми бяха продиктувани от най-обикновен егоизъм, както би казала Синди.

След като двамата с Джес проведохме онзи идиотски разговор, че била изтрепала куп хора, подвикнах на Морийн да дойде и да ми помогне. Стори ми се уплашена, но все пак се затътри към нас.

— Мърдай, мама му стара!

— Какво искате да направя?

— Седни върху нея.

Морийн седна върху задника на Джес, а аз коленичих върху ръцете й.

— Я да ме пуснеш, дърто извратено копеле. Май яко те кефи тая работа, а?

Думите й ме жегнаха малко след всичко, което се бе случило напоследък. За момент си казах, че Джес може и да знае кой съм, но дори аз не съм чак такъв параноик. Ако те подметнат като топка за ръгби посред нощ, тъкмо в момента, когато се каниш да скочиш от някой небостъргач, едва ли си мислиш за водещите на сутрешния блок по телевизията. (Това, разбира се, ще бъде страхотен шок за водещите на сутрешния блок, защото повечето са убедени, че хората не мислят за нищо друго, освен за тях, при това и сутрин, и обед, и вечер.) Бях достатъчно зрял човек, за да надмогна заядливите забележки на Джес, въпреки че ми се искаше да й счупя ръцете.

— Ако те пуснем, ще се държиш ли прилично?

— Да.

Морийн стана и точно както предполагах, Джес се заклатушка към стълбата, така че ми се наложи да я поваля отново.

— Какво ще правим сега? — попита Морийн, като че ли бях ветеран от безброй подобни ситуации и знаех как да се справя.

— Откъде да знам, мама му стара?

Макар че на никого от нас да не му бе минало през ум, че „Пикадили“ навръх Нова година ще бъде доста предпочитано място за самоубийците, вече започвах да приемам истината: този твърде личен и крайно сериозен момент се превръщаше в истински фарс с участието на много навлеци.

И тъкмо в момента, когато осъзнах истината, тримата станахме четирима. Някой се покашля дискретно и ние се извърнахме към висок хубав дългокос мъж, може би десет години по-млад от мен, стиснал каска под мишница, а в ръка крепеше две огромни квадратни кутии.

— Мой човек, вие ли поръчахте пица? — попита той.