Ник Хорнби
Дългият път надолу (10)

Морийн

Никога досега не бях срещала американец, не, наистина не бях. Дори не бях напълно сигурна дали е истински американец, поне докато другите не го потвърдиха. А и американците не разнасят пици, нали така? Е, аз поне не знам, но може би просто нямам представа. Не поръчвам често пица, ала всеки път, когато ми ги доставят, човекът не знае английски. Американците не разнасят разни работи, нали? Те не работят като обслужващ персонал в магазините, нито пък продават билети в автобуса. В Америка може и да го правят, но не и тук. В болницата, където преглеждат Мати, има много индийци, хора от Антилските острови, австралийци, но не и американци. Та затова отначало помислихме, че може да е малко луд. Друго обяснение нямаше. А пък той си помисли, че сме си поръчали пица от покрива на „Топърс“.

— И как точно да си поръчаме пици оттук? — попита го Джес. Все още седяхме върху нея и гласът й звучеше странно.

— По мобито — обясни той.

— Какво моби, бе? — попита Джес.

— Добре де, мобилен телефон, както и да му казвате.

Прав беше, имаше такава възможност.

— Ти американец ли си? — попита го Джес.

— А-ха.

— И защо разнасяш пица?

— А вие защо сте й седнали на главата?

— Седят, защото не сме в свободна страна — сопна се Джес. — Тук не е позволено всеки да прави каквото си иска.

— И ти какво искаш да направиш?

Тя не отговори.

— Искаше да скочи — обясни Мартин.

— Ти също!

Той не й обърна никакво внимание.

— Всички ли щяхте да скачате? — попита доставчикът на пица.

Не му отговорихме.

— Мама му с… — започна той.

— Какво с…? — попита Джес. — Какво с…?

— Това е американско съкращение — обясни Мартин. — „Мама му с…“ означава „мама му стара“ в Америка, защото са толкова заети, че нямат време да кажат „стара“.

— Бихте ли се съобразявали как говорите? — обърнах се към тях. — Не всички сме расли в кочина.

Доставчикът на пица си беше седнал мирно и клатеше глава. Останах с чувството, че ни съжалява, но по-късно той ни призна, че не било така.

— Добре — заговори след малко той. — Пуснете я.

Ние не помръднахме.

— Ей, вие. Вие двамата к…, чухте ли ме? Трябва ли да дойда, за да ви го набия в главите?

Той стана и тръгна към нас.

— Мисля, че тя вече е добре, Морийн — обърна се към мен Мартин, сякаш бе решил да стане по своя воля, а не защото американецът бе заплашил да го удари. Той стана, след него станах и аз, стана и Джес, изтупа дрехите си и започна да ругае. След това зяпна Мартин.

— Ти си оня тип — заяви тя. — Оня от сутрешния блок, дето беше спал с петнайсетгодишна. Мартин Шарп. Мама му с…! Мартин Шарп ми беше седнал на главата. Дърт извратеняк, такъв.

Аз, разбира се, нямах никаква представа за петнайсетгодишната. Не чета такива вестници, освен когато ходя на фризьор или ако някой случайно си го е забравил в автобуса.

— Вие се бъзикате — обади се доставчикът на пица. — Оня, дето беше в затвора ли? Четох за него.

Мартин май изпъшка.

— И в Америка ли всички знаят?

— Естествено — отвърна разносвачът. — Четох за тая работа в „Ню Йорк Таймс“

— Господи — изръмжа Мартин, но си личеше, че му е приятно.

— Майтап, бе — призна американецът. — Нали водеше сутрешния блок в Англия. Никой в Щатите не е чувал за теб. Земи се стегни!

— Дай тогава малко пица — намеси се Джес. — Каква носиш?

— Не знам — отвърна доставчикът.

— Дай да видя — пристъпи към него Джес.

— Не може, защото… Ама тези пици не са мои.

— Я не се прави на някой путьо — сряза го Джес. (Честна дума. Точно тази дума каза. Не знам защо.) Наведе се, грабна чантата му и извади кутиите с пица. След това ги отвори и започна да побутва пиците.

— Тази е с пеперони. Тази, обаче, не мога да разбера. Със зеленчуци.

— Вегетарианска — обясни разносвачът.

— Все тая — отвърна Джес. — Кой каква иска?

Помолих за вегетарианска. Пепероните ми звучаха като нещо, което може би нямаше да ми допадне.