Ник Хорнби
Дългият път надолу (23)

Морийн

Франк е бащата на Мати. Хората може и да не го разберат веднага, но за мен е ясно. Имала съм полов акт само с един мъж, при това един-единствен път и през този един-единствен път бе създаден Мати. Какви са шансовете, а? Едно на милион? Едно на десет милиона? Не знам. Дори да е едно на десет милиона, това означава, че има и други жени като мен по света. Не мислите за това, когато се каже един на десет милиона. Не си казвате, че това са много хора.

С годините разбрах, че сме много по-малко защитени от лошия късмет, отколкото си представяме. Въпреки че не изглежда справедливо да опиташ полов акт един-единствен път и да се окажеш с дете, което не може нито да говори, нито да ходи, нито дори да те познава… Е, няма защо да споменаваме за справедливост тук, нали? Достатъчно е веднъж само да легнеш с мъж, за да се роди дете, просто едно дете. Няма закони, според които можеш да имаш дете като Мати единствено ако си женен или ако имаш още много други деца, или ако си спала с най-различни мъже. Такива закони няма, въпреки че според мен и според вас би трябвало да има. А след като вече родиш дете като Мати, си казваш: „Точно така! Това е лошият ми късмет, целият ми живот си отива заради този вързоп.“ Само че аз не съм сигурна дали късметът действа по този начин. Мати няма да ми помогне да не хвана рак на гърдата, нито пък ще спре негодниците да ме ограбят. Мислите си, че би трябвало, но той не може. От една страна съм доволна, че никога не родих друго дете, нормално дете. Просто имах нужда от гаранция от Господ, а той не можеше да ми я даде.

Както и да е, аз съм католичка, затова не вярвам на късмета, по-скоро вярвам в наказанието. Много ни бива да вярваме в наказанието; в това отношение сме най-добрите. Съгрешавала съм пред църквата и цената, която плащам, е Мати. Може и да ви се струва доста висока цена, но това означава, че греховете ми са били значителни, нали така? Така че от една страна не е за чудене, че съм в това положение. Дълго време бях дори благодарна, защото имах чувството, че ще успея да изкупя греховете си още тук на земята, а след това не ме чакаше нищо лошо. Сега вече не съм толкова сигурна. Ако цената, която трябва да се плати за греха, е толкова висока, че ти се приисква да се самоубиеш, като по този начин извършиш още по-тежък грях, значи някой нещо е объркал в сметките. Някой надписва.

Никога досега не бях удряла човек, никога, през целия си живот, въпреки че много пъти ми се е искало. Само че тази нощ бе различна. Бях в някакъв застой, някъде между живота и смъртта и ми се струваше, че няма значение какво правя, докато не се кача отново на покрива на „Топърс“. За пръв път разбирах, че съм във ваканция от самата себе си. Прииска ми се да го ударя отново просто защото можех да го направя, но се въздържах. Един път беше достатъчно: Час се строполи долу — по-скоро от шок, струва ми се, отколкото от силата на удара ми, защото аз не съм силна — след това се отпусна на колене и длани и главата му увисна между ръцете.

— Съжалявам — каза Час.

— За какво? — попита го Джейджей.

— Не съм сигурен — отвърна той. — За всичко.

— Едно време имах приятел като теб — признах аз.

— Съжалявам — повтори той.

— Боли. Ужасно е да имаш сношение с някого и след това да изчезнеш.

— Сега вече ми е ясно.

— Наистина ли?

— Струва ми се, че да.

— От там долу не виждаш нищо — обади се Джейджей. — Защо не станеш?

— Не искам да ме удари отново.

— Значи няма да сбъркам, ако кажа, че не си най-смелият мъж на този свят? — попита го Джейджей.

— Има различни начини да проявиш смелост — отвърна Час. — Ако се опитваш да ми кажеш, че ме няма във физическата сила… да, така е. Дори никак, струва ми се.

— Знаеш ли, Час, мисля, че за това се иска смелост: да покажеш, че се страхуваш от една такава дребничка дама като Морийн. Уважавам честността ти, мой човек. Нали няма да го удряш повече, Морийн?

Обещах да не го правя и Час се изправи. Чувството бе странно, да наблюдаваш как един мъж прави нещо заради теб.

— Не си струва да се криеш зад скарите на хората, нали? — попита го Джейджей.

— Не, но не виждам друга възможност.

— Какво ще кажеш да поговориш с Джес?

— А, не. Предпочитам да си остана тук навън. Сериозно ви говоря. Вече дори си мисля да се преместя.

— Къде, в някой заден двор ли ще бъде следващият път? Може би на място, където има трева?

— Не — отвърна Час. — В Манчестър.

— Слушай — подхвана го Джейджей. — Знам, че тя е страшничка. Затова трябва да поговориш с нея. Ние ще сме с вас. Няма проблем. Поне помисли. Не предпочиташ ли да стане така, вместо да се местиш в нов град?

— Не знам какво да кажа.

— Може да измислим нещо. Заедно. Начин да се отървеш от нея.

— Какъв начин?

— Сигурен съм, че ще се ожени за теб, ако й предложиш.

— А, не, виж, това е…

— Просто се шегувах, Час. Спокойно, мой човек.

— Сега не е време за шеги. Толкова е потискащо.

— Потискащо и още как. И Джес, и местенето в Манчестър, и да се завираш под скарата, да не говорим за двете кули в Ню Йорк и изобщо всичко.

— Ами, да.

Джейджей поклати глава.

— Добре. Та какво ще й кажеш, за да се измъкнеш от тази ш… каша?

И така Джейджей му предложи някои неща, сякаш беше актьор, а ние участвахме в сапунен сериал.