Ник Хорнби
Дългият път надолу (52)

Морийн

Бяха публикували материал за случая в кварталния вестник, но чак следващата седмица. Изрязах статията и я запазих, а след това я препрочитах често единствено за да се опитам да разбера по-добре горкия човек. Не можех да си избия от главата мисълта за него. Казваше се Дейвид Фаули и бе скочил заради проблеми със съпругата и децата си. Тя била срещнала друг и се изнесла при него, но взела със себе си и децата. Той живееше само на две преки, което ми се стори необичайно, невероятно съвпадение, докато не се усетих, че хората, за които споменават в кварталния вестник, са все хора от квартала, освен ако не става въпрос за човек, открил или училище, или нещо друго. Например Гленда Джаксън^[1] веднъж посети училището на Мати.

Мартин беше прав. Когато го видях как скача, разбрах, че на Нова година не съм била готова. Бях готова да се заема с подготовката, защото по този начин се занимавах с нещо, очаквах приближаването и настъпването на Нова година, колкото и да бе неестествено. А когато се запознах с хора, с които мога да си говоря, с удоволствие се заприказвах с тях, вместо да скоча. Те щяха да ме оставят да скоча, струва ми се, след като им казах какво ме е накарало да се кача. Нямаше да ми пречат, нямаше да седят върху мен. Въпреки това слязох по стълбите и отидох на парти. Горкият Дейвид не пожела да говори с нас, това май бе единственото, което забелязах. Беше дошъл, за да скочи, не да дрънка. Аз бях дошла, за да скоча, а накрая се раздрънках.

Ако се замислите, този човек Дейвид и аз бяхме пълни противоположности. Той се беше самоубил, защото децата му си бяха отишли, а аз мислех за самоубийство, защото синът ми бе все още до мен. Сигурно има и други такива. Има хора, които се самоубиват, защото бракът им е приключил, има и други, които се самоубиват, защото не могат да се измъкнат от това, което имат. Зачудих се дали е така с всичко, дали всеки момент на нещастие си има точно обратния момент на нещастие. Не можех да си представя как стои въпросът с хората, които са натрупали дългове. Няма човек, който да се самоубие, защото е натрупал прекалено много пари. Разните там шейхове с петрола май не се самоубиват често. Дори и да го правят, никой не говори по този въпрос. Може и да имаше нещо в тази идея за обратните моменти на нещастие. Аз си имах някого, а Дейвид си нямаше никого, той бе скочил, а аз не. Когато се стигне до самоубийство, няма победител и победен, нали ме разбирате. Няма въже, което да те дръпне назад.

Молех се за душата на Дейвид, въпреки че това нямаше да му помогне, защото бе извършил грях от отчаяние, а молитвите ми щяха да останат нечути. След като Мати заспа, го оставих сам за пет минути и се разходих по улицата до дома на Дейвид. Представа нямам защо го направих, нито пък какво се надявах да видя, но там, разбира се, нямаше нищо. Просто една от онези улици с големи къщи, превърнати в апартаменти, така че, както се оказа, той живеел в апартамент. След това се обърнах и се прибрах.

Тази вечер по телевизията гледах филм за шотландски детектив, който не се разбира много добре с бившата си съпруга, затова отново се замислих за Дейвид, защото и той не се е разбирал много добре с бившата си съпруга. Не съм сигурна дали това е била идеята на филма, но нямаше много време за разправии между шотландския детектив и бившата му жена, защото през повечето време търсеше кой е убил жената и я е оставил пред къщата на бившия й мъж, за да изглежда все едно, че той я е убил. (Става въпрос за друг бивш съпруг.) Така че в рамките на един час на тях им останаха не повече от десет минути за разправии, защото почти петдесет минути той се опитваше да открие кой е натъпкал трупа на жената в кофата за боклук. Нека да са четирийсет минути, ако махнем рекламите. Забелязах времето, защото ме интересуваха повече споровете между мъжа и жената, отколкото интригата около тялото, а пък разправиите на тези двамата не ги даваха често.

Стори ми се, че това е доста добре. Десет минути на час. Сигурно бе добре преценено за този филм, защото той работеше като детектив и за него, и за зрителите бе по-важно голямата част от време да е съсредоточена в убийството. Мисля си, обаче, че дори да не участваш във филм, десет минути на час са повече от достатъчни за проблемите ти. Въпросният Дейвид Фаули е бил безработен, така че нищо чудно да е мислил по шейсет минути на час за бившата си съпруга, а когато е така, няма начин да не се озовеш на покрива на „Топърс“.

Знам много добре. Аз няма с кого да се карам, но е имало толкова много случаи в живота ми, когато не съм успявала да накарам Мати да престане да бъде най-важното за мен през всичките шейсет минути от един час. Просто в тези моменти не е имало за какво друго да мисля. Напоследък ме тормозеха повече неща, заради другите и всичко, което се бе случило в живота им. Ала през повечето време, в повечето дни, бяхме само аз и синът ми, а това бе точната рецепта за беда. Както и да е, тази вечер ме налегнаха какви ли не мисли. Лежах, без да мога да заспя, мислех си за Дейвид, за шотландския детектив, за онзи път, когато слязохме от покрива, за да намерим Час. Прехвърлях всичко това в главата си, а когато се събудих на сутринта, реших, че най-доброто, което мога да направя, е да открия къде живеят съпругата и децата на Мартин, а след това да отида, за да поговоря с тях и да разбера дали има шанс семейството им да се събере отново. Защото, ако се получеше, Мартин нямаше да се тормози поне заради това и щеше да има някой до него, вместо да е съвсем сам, а пък аз щях да имам над какво да мисля през четирийсет минути от един час, да не говорим, че това бе помощ за всички.

Само че аз се оказах безнадежден детектив. Знаех, че съпругата на Мартин се казва Синди, затова потърсих Синди Шарп в телефонния указател и се оказа, че я няма. Други идеи нямах. Затова помолих Джес, защото реших, че Джейджей няма да одобри плана ми, така че Джес откри нужната информация на компютъра за около пет минути. Но пък след това изяви желание да дойде с мен на срещата със Синди и аз се съгласих. Знам, знам. Само че вие се опитайте да й кажете, че не може да направи нещо, което вече си е наумила.