Ник Хорнби
Дългият път надолу (47)

Джейджей

Денят ми беше приятен. Сутринта четох „Спортсрайтър“^[1] край басейна и трябва да ви кажа, че книгата е страхотна. След това си поръчах сандвич, а после… Истината е, че реших, че е крайно време да дам отскок на либидото си, което бе на животоподдържащи системи и не даваше никакви признаци на живот през последните четири или пет месеца. Вие чели ли сте тази книга, дето пичът пишел с клепачите си? Трябвало да мига всеки път, когато някой му помагал да посочи правилната буква от азбуката. Това е истинска история. Както и да е, шибаното ми либидо нямаше да може да напише такава книга. Само че, докато си лежах край басейна по къси панталонки и слънцето затопляше части от тялото ми, които бяха замръзнали много отдавна и си стояха замръзнали, долових непогрешим признак на живот.

Не излязох с намерението да направя нещо по въпроса. Просто реших да се поразходя и да се поогледам, може би да се опитам да осъществя контакт с другата страна на живота. Първо се върнах в стаята си, за да се преоблека. Не съм от онези, дето се разкарват с голи гърди. Аз съм около петдесет и осем килограма, кльощав като скелет, бял като призрак и в този си вид няма начин да се появиш гол до някой с тен и напомпани мускули. Дори да попаднеш на маце, дето си пада по кльощави призрачнобели пичове, тя няма да те забележи, ако си до някой як, нали така? То е същото, като да си падате по Доли Партън и да пуснат албума й по време на някой хип-хоп концерт. Ми няма да звучи много добре, нали? Това е в случай, че изобщо успеете да я чуете. Затова нахлузих избелелите си черни дънки и старата тениска с надпис „Пропусни камионджиите“, а който трябва щеше да я забележи.

И слушайте внимателно, не само че ме забелязаха, ако мога да използвам този евфемизъм, но ме забеляза някой, който бе гледал бандата на живо и си падаше по нас. Кажете ми сега, какви бяха шансовете? Добре де, тя не ни помнеше много ясно и трябваше аз да й подскажа, че ни е харесала, но какво от това? Стана така, че открих един хладен басейн със солена вода в града, измислен от някакъв местен архитект, спрях да пийна бира и да изям един сандвич наблизо. А английското маце си седи съвсем сама на съседната маса и чете книга, „Белканто“, затова й казах, че и аз съм я чел и заговорихме за книгата, а след малко аз се преместих на нейната маса. След това преминахме на музика, защото „Белканто“ се отнася за музика — по-точно опера, а някои хора мислят, че това е музика — и тя призна, че си пада повече по рокендрол, отколкото по опера, та я попитах кои банди слуша. Беше слушала кого ли не, а с една от тях, бандата се казваше „Клокърс“, бяхме ходили на турне преди няколко години. Беше ги гледала на турне в Манчестър, тя живее там и май била отишла достатъчно рано, за да ни види, ние бяхме подгряващата група, та й обясних, че това сме били ние. А тя веднага каза, че ни помни, че сме били готини. Знам, знам, че бяхме, но сега бе такъв период от живота ми, че се хвърлях на всичко, което можех.

Накрая прекарахме следобеда заедно, а след това аз пропуснах семейната вечеря и прекарахме заедно и вечерта, накрая прекарахме и нощта заедно в моя хотел, защото тя си имаше — съквартирантка. За пръв път се случваше нещо след последната ми нощ с Лизи, когато си беше направо като проява на некрофилия.

На следващата сутрин двамата с Кейти закусвахме заедно в салона не само защото хотелът нямаше достатъчно звезди и не предлагаше румсървис, а и защото горях от нетърпение да се видя с другите. Кой знае защо очаквах да получа потупване по гърба — може би не от Морийн, но за Мартин бях почти сигурен, защото той винаги забелязваше готините момичета. Дори бях решил, че и Джес ще бъде впечатлена. Представях си ги в другия край на салона, двамата си подхвърлят мръсни шеги, а аз отново се чувствам като готин пич.

Морийн слезе първа. Махнах й, когато влезе, просто от приятелски чувства, но тя реши, че това е покана, приближи се и седна на нашата маса. Погледна подозрително Кейти.

— Да не би някой да се е отказал от закуската? — Не че беше груба. Просто бе объркана.

— Не, виж… — И тогава разбрах, че не знам какво да кажа.

— Аз съм Кейти — представи се Кейти, също объркана. — Аз към приятелка на Джейджей.

— Работата е там, че няма да има място за петима, понеже масата е само за четирима — обясни Морийн.

— Ако всички слязат, двамата с Кейти ще се преместим — успокоих я аз.

— Кои са „всички“? — попита Кейти съвсем на място.

— Мартин и Джес — отвърна Морийн. — Само че Джес снощи я прибраха с полицейска кола. Така че може и да спи до по-късно.

— Ясно — отвърнах аз. Искаше ми се да разбера защо Джес са я докарали с полицейска кола. Само че нямах желание да разнищвам този въпрос в момента.

— Какво е направила? — попита Кейти.

— Какво ли не е направила — отвърна Морийн. Приближи се сервитьорката и ни доля кафе, а Морийн отиде до шведската маса, за да си вземе кроасани.

Кейти ме погледна. Виждах, че има въпроси.

— Морийн е… — След това не можах да измисля по какъв начин да довърша изречението. Не беше и нужно, защото в този момент се появи Джес и се настани.

— Пълна преебавка — заяви тя. Това беше вместо представяне. — Чувствам се като размазано лайно. А обикновено едно добро драйфане ми се отразява супер. Само че снощи си издрайфах вътрешностите. Вече няма нищо за драйфане.

— Аз съм Кейти — представи се Кейти.

— Здрасти — поздрави Джес. — В такова състояние съм, че дори не се усетих, че не те познавам.

— Аз съм приятелка на Джейджей — обясни тя и очите на Джес лъснаха със зловещ блясък.

— Каква приятелка?

— Запознахме се вчера.

— И закусвате заедно?

— Млъквай, Джес.

— Че какво толкова казах?

— Страх ме е от това, което се каниш да кажеш.

— И какво се канех да кажа?

— Нямам представа.

— Ти вече запозна ли се с майка ни и баща ни, Кейти?

Кейти нервно се озърна към Морийн.

— По-смел си от мен, Джейджей — продължи Джес. — Аз не бих довел мацето, дето съм преспал с него, на семейната закуска. Много съвременно, мой човек.

— Това майка ти ли беше? — попита Кейти. Стараеше се да звучи съвсем естествено, но веднага пролича, че е шашната.

— Разбира се, че не е майка ми. Дори не сме от една и съща националност. Просто Джес…

— Каза ли ти, че е музикант? — попита Джес. — Бас държа, че ти е казал. Все такива ги говори. Само така успява да си хване гадже. Непрекъснато му повтаряме да не лъже, защото накрая го хващат. И тогава всички остават разочаровани. Сигурно ти е казал, че е певец, нали?

Кейти кимна и ме погледна.

— Голям майтап. Попей й, Джейджей. Трябва да го чуеш. Тъпанчетата ще ти спука.

— Кейти е гледала бандата ми — обясних аз. Още щом го казах, се сетих, че аз сам й бях внушил, че ни е гледала, което не е съвсем същото. Кейти се обърна да ме погледне и аз веднага усетих, че тя си спомня същото. Леле Боже, каква стана тя, човече.

Морийн пренесе кроасаните и се настани на масата.

— Какво ще правим, ако Мартин слезе? Няма място.

— А, не — сопна й се Джес. — Аааааа! Помощ. Ще се паникьосваме, какво друго?

— Аз май да тръгвам — заяви Кейти. Стана и допи кафето наведнъж. — Ана ще се чуди къде съм.

— Можем да се преместим на друга маса — предложих аз, но знаех, че всичко е свършило, съсипано от зловредна сила, която не можех да овладея.

— До скоро — обади се весело Джес.

Повече не видях Кейти. Ако бях на нейно място, щях да продължа да преповтарям разговора наум, да го запиша и да го дам на приятели да го изиграят и да потърсят някакво смислено обяснение за случката по време на закуска.

При Джес никога не е ясно дали е остроумна, или просто е извадила късмет. След като дрънкаш толкова много и толкова често като нея, все някога ще имаш и добро попадение. Кой знае защо, тя се оказа права: нямаше да има Кейти, ако не бях говорил за музика. Трябваше да я забия за една нощ, щеше да ми е за пръв път, след като бандата се разпадна. Първата след като престанах да бъда музикант, защото вече имах банда, когато загубих девствеността си, а винаги бях участвал в една или друга банда. Така че, след като тя си тръгна, започнах да се притеснявам какво ще става отсега нататък и дали след четирийсет години няма да се озова в някой старчески дом и да разправям на някоя беззъба бабичка, че мениджърът на „Ар И Ем“ е искал да представя бандата ми. Щях ли някога да бъда личност, човек с работа; личност, която хората да уважават? Няма смисъл да се отказваш от нещо, ако не разчиташ на друго, което да заеме мястото му. Например, ако бях говорил за книгите, които и двамата бяхме чели, и дори не бях споменал музиката… Дали щяхме да стигнем до леглото? Май нямаше да се получи. Струваше ми се, че без стария ми живот нямах никакъв живот. Крехкото ми самочувствие се срина, стъпкано от пълно отчаяние.