Ник Хорнби
Дългият път надолу (13)

Морийн

Имам чувството, че ме избраха, защото не бях казала нищо и не бях подхвърлила нито една лоша дума на останалите. Освен това, защото бях най-тайнствена от всички. Изглежда, всички познаваха Мартин от вестниците. А Джес, Бог да я поживи… Познавахме я едва от час и половина, но веднага личеше, че това момиче си има проблеми. За Джейджей имах чувството, без да знам каквото и да е за него, че може да е гей, защото беше с дълга коса и говореше като американец. Много от американците са гейове, нали така? Знам, че не са те тези, които са измислили гейовете, защото се твърди, че първите били гърци. Само че те допринесоха тази мода да се върне. Да си гей е нещо като Олимпийските игри: изчезнали са през древността, а през двайсети век отново се появиха. Както и да е, не знам нищо за гейовете, предполагах само, че са нещастни и искат да се самоубият. А пък аз… Нищо не може да се каже за мен само като ме гледа човек, затова реших, че им е станало любопитно.

Нямах нищо против да говоря, защото нямаше нужда да им разказвам кой знае колко. Никой от тях нямаше да пожелае живота ми. Съмнявам се, че биха разбрали как съм търпяла толкова дълго. Хората се разстройват, когато стигна до проблема с тоалетната. Винаги в миналото, когато ми се е случвало да се оплаквам — когато ми е трябвала нова рецепта за антидепресантите например — винаги споменавам за тоалетната, че ми се налага да я чистя почти всеки ден. Странното е, че точно с това съм свикнала. Не мога, обаче, да приема мисълта, че животът ми е приключил, че е безсмислен, че е прекалено труден, че в него няма нито надежда, нито светлинка; а пък чистенето и дезинфекцирането не ме притесняват ни най-малко. Точно това кара лекарите да посягат към химикалките си без повече колебания и въпроси.

— А, ясно — обади се Джес, когато приключих. — Той е от тия безмозъчните. Не се отказвай. После само ще съжаляваш.

— Някои хора успяват да се справят — заговори Мартин.

— Кои са тези хора? — попита Джес.

— В предаването участваше една жена. Съпругът й бил в кома двайсет и пет години.

— И каква й е била наградата? Да участва в сутрешния блок ли?

— Не, просто ви казвам.

— И какво точно се опитваш да кажеш?

— Просто ви казвам, че има хора, които се справят.

— Да, ама не казваш защо, нали?

— Може би го е обичала.

Мартин, Джес и Джейджей говореха бързо. Бяха като герои от сериал, дрън-дрън-дрън. Приличаха ми на хора, които знаят какво да кажат. Никога не бих могла да се изкажа толкова бързо, не и по онова време. Тогава разбрах, че през последните двайсет и няколко години почти не съм разговаряла с хората. А пък човекът, с когото най-често разговарях, не можеше да ми отговори.

— Как може да го обича? — заяждаше се Джес. — Той е бил като дроб. Дори не е бил буден дроб. Един дроб в кома.

— Нямаше, обаче, да е дроб, ако не беше в кома, нали? — продължи Мартин.

— Аз обичам сина си — намесих се аз. Не исках да си мислят, че не го обичам.

— Да — кимна Мартин. — Разбира се, че го обичаш. Не искахме да намекнем нещо друго.

— Искаш ли да го убием вместо теб? — попита Джес. — Ще отида там тази вечер, само кажи. Преди да се самоубия. Нямам нищо против. Не ми дреме. Не че той има за какво да живее, нали? Ако можеше да говори, сигурно щеше да ми благодари, горкият нещастник.

Очите ми се напълниха със сълзи и Джейджей забеляза.

— Ти какво, да не би да си някоя ш… идиотка? — обърна се той към Джес. — Виж какво направи.

— Извинявай — обърна се към мене тя. — Беше просто едно хрумване.

Не плачех затова. Плачех, защото единственото ми желание на този свят, единственото, което щеше да ме накара да живея, бе смъртта на Мати. А след като знаех защо плача, ревнах още по-силно.