Ник Хорнби
Дългият път надолу (40)

Морийн

Мислех си, че никога повече няма да мога да отида на църква след интервюто на Линда. Мислех по малко за църквата, мислих и вчера. Ходенето ми липсва ужасно и се чудех дали Господ ще има нещо против, ако поседна някъде отзад и не се отбия в изповедалнята, ако се измъкна малко преди това. След като казах на Линда, че съм видяла ангел, знаех, че повече не мога да отида, че преди да умра, там повече няма да вляза. Не знаех какъв грях съм извършила, но бях убедена че греховете, заради които са създадени ангелите там горе, са на смъртни хора.

Все още продължавах да съм убедена, че ще се самоубия, когато изтекат шестте седмици, а и какво можеше да ми промени мнението? Бях по-заета от когато и да е покрай интервютата за пресата и разните срещи, но така поне не мислех. Само че това препускане напред-назад ми се струваше като нещо, което трябва да се свърши в последната минута, сякаш не си бях оправила нещата, преди да замина на почивка. Но тогава бях човек, който възнамеряваше да се самоубие съвсем скоро, веднага щом настъпеше моментът.

Щях да кажа, че видях първия проблясък светлина този ден, денят, когато бе интервюто с Линда, но истината е, че не беше точно така. По-скоро имах чувството, че вече съм избрала какво ще гледам по телевизията; нямах търпение да започне, а след това, най-неочаквано забелязах, че има още нещо, което може да се окаже по-интересно. Не знам за вас, но невинаги искам да имам избор. Накрая прескачаш от канал на канал и не можеш да изгледаш нито едното, нито другото предаване. Направо не разбирам как успяват да се справят хората, които имат кабелна телевизия.

След интервюто се заговорих с Джейджей. Той се канеше да се прибира в апартамента си, а аз се бях упътила към автобусната спирка и двамата вървяхме един до друг. Не съм сигурна дали той искаше, защото почти не беше разговарял с мен, след като ударих онзи мъж на Нова година, но в момента се чувствахме доста неловко, защото той вървеше на пет крачки пред мен, затова спря и ме изчака.

— Беше доста трудно, нали? — отбеляза той и аз останах изненадана, защото си мислех, че единствено на мен ми е било трудно.

— Мразя лъжите — отвърнах аз.

Той ме погледна и се засмя, а след това си спомних, че и той беше излъгал.

— Не се обиждай — продължих аз. — Аз също излъгах. Излъгах за ангела. Освен това излъгах и Мати. Нали му казах, че на Нова година ще ходя на парти. Същото казах и на хората от дома.

— Струва ми се, че Господ ще ти прости.

Повървяхме още малко, а след това той каза, въпреки че не виждам причината.

— Какво е необходимо, за да си промениш решението?

— За какво говориш?

— За… нали се сещаш. Да сложиш край на всичко.

Не знаех какво да кажа.

— Искам да кажа, ако можеше да направиш сделка с Господ. Той си седи там горе на една маса, а ти си се настанила срещу него. И той те пита, добре, Морийн, ти ни харесваш, но предпочитаме да си останеш на земята. Какво може да те убеди да го направиш? Какво да ти предложим?

— Искаш да кажеш, че Господ ме пита лично?

— Да.

— Ако Той ме пита лично — не би ми предложил нищо.

— Наистина ли?

— Ако Господ с безкрайната си мъдрост иска да остана на земята, тогава как бих могла аз да поискам каквото и да е?

Джейджей се изсмя.

— Добре тогава. Нека да не е Господ.

— Кой тогава?

— Нещо като… не знам. Някаква космическа сила или президентът. Или министър-председателят. Тони Блеър. Някой, който може да задейства нещата. Не си длъжна да правиш това, което казва Тони Блеър, щом не получаваш нищо в замяна.

— Той може ли да изцели Мати?

— Не. Той може само да урежда разни неща.

— Искам да отида на почивка.

— Господи, ти си евтино гадже. Ще размениш целия си живот, времето до края на дните си за една седмица във Флорида?

— Иска ми се да отида в чужбина. Никога не съм ходила.

— Никога не си ходила в чужбина?

Каза го така, сякаш трябваше да се засрамя и за момент се почувствах засрамена.

— Кога си била на почивка за последен път?

— Малко преди да се роди Мати.

— А той на колко е?

— На деветнайсет.

— Добре. Като твой мениджър ще поискам от Господ Бог по една почивка на година, може би две.

— Не можеш да го направиш! — Наистина бях скандализирана. Виждах, че приемам нещата прекалено сериозно, но за мен това бе истина, струваше ми се, че дори по една почивка на година ще ми дойде много.

— Вярвай ми — каза Джейджей. — Познавам пазара. На Космическия Тони и окото няма да му мигне. Хайде, кажи, какво друго?

— Не се сещам за нищо друго.

— Ами, ако все пак ти даде по две седмици почивка в годината. Петдесет седмици е доста дълго време да се чака, нали? А втора среща с Космическия Тони няма да има. Имаш само една възможност. Всичко, което искаш, трябва да го поискаш на тази среща.

— Работа.

— Искаш работа?

— Да. Разбира се.

— Каква работа?

— Каквато и да е. Да работя в магазин, може би. Каквото и да е, само да не си стоя вкъщи.

Едно време, преди Мати да се роди, работех. Имах си работа в офиса на една книжарница на Тъфнъл Парк. Работата ми харесваше; обичах шарените химикалки, различните по големина листове и пликове. Харесвах и шефа си. След това не съм работила.

— Добре. Стига с тези дивотии.

— Може би да се срещам с хора. Понякога в църквата организират състезания с въпроси. Като тези, дето ги организират в кръчмите, само че тези не са в кръчмата. Искам да отида на такова нещо.

— Добре, ще ти уредим едно такова състезание.

Опитах се да се усмихна, защото знаех, че Джейджей се шегува, но за мен този разговор беше труден. Не можех да измисля нищо и се дразнех. Освен това ме беше страх по един много особен начин. Все едно че у вас си открила врата, която не си виждала никога преди. Ще ти се прииска ли да разбереш какво има от другата страна? Някои хора ще го направят, сигурна съм, но не и аз. Не исках разговорът да продължи да се върти около мен.

— Ами ти? — обърнах се към Джейджей. — Ти какво ще кажеш на Космическия Тони?

— Леле Боже, не съм сигурен, мой човек. — Той се обръща към всички с „мой човек“, дори да не си мъж. Свиква се. — Просто не знам. Може би да преживея последните петнайсет години отново, нещо такова. Да завърша гимназия. Да забравя за музиката. Да се превърна в човек, който е доволен да се установи и да се приема такъв, какъвто е, а не все да си мисли какъв иска да бъде.

— Ама той Космическия Тони не може да направи подобно нещо.

— Не може. Точно това е.

— Значи на теб ти е по-зле отколкото на мен. Космическия Тони може да направи разни неща за мен, но не и за теб.

— Не, не, мама му стара, извинявай, Морийн. Не исках да кажа подобно нещо. Ти си имала… Животът ти е бил много труден, а не си виновна за нищо, а на мен нещата ми се струпаха на главата, заради собствената ми глупост и… Не може и дума да става за сравнение. Честно. Съжалявам, че изобщо повдигнах този въпрос.

Аз пък не съжалявах. Беше ми приятно да говоря за Космическия Тони — много повече, отколкото да мисля за Господ.