Ник Хорнби
Дългият път надолу (38)

Джес

Те не останаха доволни. Мартин беше най-ужасѐн: направо изперка. Обади ми се вкъщи и ми чете конско цели десет минути. Аз, обаче знаех, че всичко ще мине добре, защото се обади татко, а на него Мартин не му каза и дума. Ако бях споменала само пред татко, тогава всичко щеше да се разпадне. Ние четиримата трябваше да се придържаме към версията си и стига да не се отказвахме, можехме да кажем, че сме видели каквото ни е кеф. Работата беше там, че идеята бе прекалено хубава, за да я пропилеем, нали? Те също го знаеха, затова накрая се съгласиха — е почти се съгласиха. Според мен това бе първото голямо изпитание за групата. Изборът им беше много простичък: или бяха на моя страна, или не бяха. Честно казано, ако решаха, че не са, съмнявах се, че ще поискам да имам нещо общо с тях занапред. Това щеше да покаже що за хора са, по-точно никакви.

Признавам, че действах доста подмолно. Първо попитах Джейджей за името на жената, която бе ходила при него сутринта, и той веднага ми каза как се казва и за кой вестник работи, което беше абсолютен дюшеш. Мислеше, че аз просто поддържам разговора, но аз вече бях решила, че тази информация може и да ми послужи в някой момент. Щом се прибрах, се обадих във вестника. Казах, че ще говоря единствено с нея, и щом им съобщих името си, те веднага ми дадоха номера на мобилния й телефон.

Казваше се Линда и се държа много приятелски. Според мен може и да ви се стори малко странно, но прояви страшен интерес и ме окуражаваше, честно. Ако имаше някаква грешка като журналистка, то бе че се държи прекалено окуражително. Вярваше на всичко и ми имаше пълно доверие. Човек очаква добрият журналист да пита откъде е сигурен, че му казваш истината, а пък аз можех да й кажа всичко и тя пак щеше да го напише. Между нас казано, държеше се малко непрофесионално.

Тя започна да пита как бил изглеждал ангелът. Много често ме наричаше Джес, сякаш бяхме приятелки.

Замислих се над този въпрос. Беше тъпо да кажа, че той — накрая реших, че ще е той, защото нали споменаха Габриел — прилича на църковен ангел с криле и всичко останало. Така щях само да събудя съмнение.

„А вие какво очаквате“, запитах я аз. И Линда веднага ме попита дали наистина не е имал криле и ореол. Дори се разсмя, беше нещо като смях. Все едно че искаше да ми подскаже, че никой нормален човек няма да каже, че е видял ангел с криле и ореол. Засмях се и аз и продължих. Веднага казах, че е приличал на модерен човек, а тя се опули и за малко да не повярва.

(Винаги правя така, когато разказвам кой какво е казал. Винаги описвам хората и разправям как са го казали. Само че когато разговорът е по-дълъг, става много тъпо, нали? Тя каза, той каза. Затова този разговор ще ви го предам като в пиеса, става ли? Не ме бива много по препинателните знаци, но поне помня как се прави от пиесите, дето ги поставяхме в училище.)

АЗ: Да. Беше в съвременни дрехи. Все едно че пееше в някоя банда, такова нещо.

ЛИНДА: Банда ли? Коя банда?

АЗ: Не знам. „Рейдиохед“, някаква такава.

ЛИНДА: А защо точно „Рейдиохед“?

(Не мога нищо да кажа за това, дето задаваше въпроси. Споменах „Рейдиохед“, защото не са нищо особено, като ги погледне човек. Просто момчета, нали?)

АЗ: Не знам. Може би Блър. Или… Кой беше онзи. Абе в оня филм? Не е онзи дето не е женен за Дженифър Лопес, а оня дето спечели Оскар, защото беше добър по сметките, нищо че беше най-обикновен чистач… Русият. Мат.

ЛИНДА: Ангелът е приличал на Мат Деймън?

АЗ: Да, май да. Малко.

ЛИНДА: Така значи. Красив ангел, който прилича на Мат Деймън.

АЗ: Мат Деймън не е красив. Но, да, приличаше.

ЛИНДА: Кога се появи този ангел?

АЗ: Как кога?

ЛИНДА: Да, кога? Вие… кога смятахте да скочите, близо ли бяхте вече?

АЗ: Съвсем близо, да знаеш. Появи се в последната минута.

ЛИНДА: И-ха. Значи вие стояхте на ръба. Всички ли?

АЗ: Да. Бяхме решили да скочим заедно. Един вид като за компания. Така че стояхме там и се сбогувахме и така. Щяхме да си кажем „Едно, две три, скачаме“, когато чухме гласа зад нас.

ЛИНДА: Сигурно ужасно сте се уплашили.

АЗ: Да.

ЛИНДА: Сигурно е било истинско чудо, че не сте паднали.

АЗ: Да.

ЛИНДА: И така, обърнахте се…

АЗ: Да. Обърнахме се и той каза…

ЛИНДА: Извинявай. Той с какво беше облечен?

АЗ: Просто някакъв… Нещо като доста широк костюм. Широк бял костюм. Честно казано доста модерен. Имаше вид на човек похарчил доста пари, за да си го купи.

ЛИНДА: Марков костюм ли?

АЗ: Да.

ЛИНДА: Ами вратовръзка?

АЗ: Не. Не носеше вратовръзка.

ЛИНДА: Значи, небрежно облечен ангел.

АЗ: Да. Елегантен и небрежен.

ЛИНДА: Веднага ли разбра, че не е човек?

АЗ: О, да.

ЛИНДА: Как?

АЗ: Беше нещо като… размазан. Все едно че не си нагласила канала както трябва. И беше прозрачен. Не че му се виждаше черният дроб, няма такова нещо. Просто се виждаха сградите от другата страна. А, да, освен това той се носеше над покрива.

ТЯ: Колко високо?

АЗ: Високо. Когато го видях за пръв път, ми се стори, че е поне пет метра висок. Само че когато погледнах към краката му, те бяха само на метър от земята.

ТЯ: Значи е бил поне три и петдесет.

АЗ: Значи е бил на два метра над земята.

ТЯ: Значи е бил към два и седемдесет.

АЗ: Три метра. Все едно.

ТЯ: Значи краката му са били над главите ви.

АЗ: (Започвам да се вкисвам с нейното уточнение с разните там метри, но се опитвах да не го показвам. Не трябваше да си показвам рогата още от началото.) След това усети че се е попрестарал и малко се смъкна надолу. Имах чувството, че от доста време не се е носил така. Стори ми се, че не е много във форма.

(Измислях си, докато й разказвах. Вие така или иначе знаете, че все измислях. Само че нали й се обадих, без много да помисля, така че в момента се справях доста добре. А и на нея разказът ми май й допадаше.)

ТЯ: Невероятно.

АЗ: Нали. Така е наистина.

ТЯ: И той какво каза?

АЗ: Той каза да не скачаме. Каза го съвсем спокойно. Внимателно. Все едно че ни предаваше мъдростта си. Личеше, че е Божи пратеник.

ТЯ: Той ли ви го каза?

АЗ: Не беше с толкова много думи. Но то се подразбираше.

ТЯ: Благодарение на мъдростта, която лъхаше от него ли?

АЗ: Точно така. Той си имаше такова едно излъчване, все едно че лично бе срещнал Господ. Страшна работа.

ТЯ: И това ли беше всичко, което той каза?

АЗ: Започна да реди, че времето ни още не било дошло. Трябвало да се върнем и да предадем това съобщение на хората, за да се радват на спокойни хубави дни. Трябвало да им кажем, че войната е тъпа работа. Между другото, аз това го вярвам.

(Това последното, че и аз вярвам, не беше част от играта. Просто ви казвам още неща, за да добиете по-добра представа що за човек съм.)

ТЯ: А ти имаш ли намерение да разпространиш това послание?

АЗ: Да, разбира се. Тъкмо затова се съгласих на интервюто. А ако някой от читателите ти са световноизвестни лидери, или генерали, или терористи, абе каквито щат да са, те би трябвало да знаят, че Господ не е много доволен в момента. Направо му е писнало от тия неща.

ТЯ: Сигурна съм, че читателите ми ще бъдат силно впечатлени от това. Всички ли го видяхте?

АЗ: О, да. Нямаше как да не го видиш.

ТЯ: А Мартин Шарп видя ли го?

АЗ: О, да. Видя го… повече отколкото другите.

(Не бях много сигурна какво точно означава това, но си личеше, че за нея е важно и Мартин да е вътре в играта.)

ТЯ: И сега какво?

АЗ: Да. Трябва да измислим какво ще правим.

ТЯ: Разбира се. Ще дадете ли интервюта и на други вестници?

АЗ: О, да. Определено.

Останах доволна от себе си. Накрая й измъкнах пет бона. Трябваше, обаче да й обещая, че ще й позволя да говори и с останалите.