Ник Хорнби
Дългият път надолу (58)

Джейджей

В мига, в който видях Ед и Лизи в салона, усетих припламването на тази неуловима искрица надежда. Сякаш нещо ми подсказа, ето, това е! Дошли са, за да ме спасят! Останалата част от бандата са се наточили да изнесат нещо голямо довечера, а след това двамата с Лизи ще се приберем в готиния апартамент, който тя е наела специално за нас двамата! Сигурно с това се е занимавала през всичкото време! Обикаляла е да търси апартамент и го е обзавеждала! И… Кой е този дъртофел, дето приказва с Джес? Дали не е изпълнителният директор на някое звукозаписно студио? Да не би Ед да е уредил нещо? Не, не е уредил нищо. Това е бащата на Джес, а по-късно разбрах, че Лизи си е хванала ново гадже, някакъв с къща в Хампстед и собствена компания за графичен дизайн.

Опомних се бързо. По лицата и в гласовете им нямаше вълнение, затова знаех, че нямат хубави новини за мен, нито пък ще ме зарадват с нещо за бъдещето. Забелязах обич и загриженост и честно да ви кажа, очите ми се насълзиха; прегръщах ги дълго, за да не видят как съм се разкиснал. Само че те двамата бяха дошли в „Старбъкс“, защото им е било казано да дойдат в „Старбъкс“, и никой от тях нямаше представа каква е целта на това събиране.

— Какво става, мой човек? — попита Ед. — Разбрах, че нещата при теб не вървят кой знае колко.

— Ами не — отвърнах аз. — Все нещо ще изскочи. — Искаше ми се да вметна нещо от Дикенс, но пък нямах желание Ед да почне да ми се зъби, преди да сме поговорили.

— Тук нищо няма да изскочи — заяви той. — Трябва да се прибереш вкъщи.

Не ми се обясняваше цялата работа с деветдесетте дена, затова промених темата.

— Ами ти — започнах аз. Беше с някакво велурено яке, което имаше вид на скъпо, и бели джинси. Косата му още беше дълга, но ми се стори лъскава и гъста. Приличаше на онези скапаняци, дето излизат с тях момичетата от „Сексът и градът“.

— Никога не съм искал да изглеждам както изглеждах едно време. Изглеждах така, защото нямах кьорава пара. Да не говорим, че никога не отсядахме на места, където имаше нормални душове.

Лизи се усмихваше любезно. Беше ми трудно, докато двамата бяха до мен — все едно, че първата и втората ти съпруга са се събрали, за да ти дойдат на свиждане в болницата.

— Никога не ми е минавало през ум, че си се превърнал в един примирен нещастник — отбеляза Ед.

— Внимавай какви ги приказваш. Та това е официалният клуб на примирените нещастници.

— Да, ама от това, което чувам, останалите си имат достатъчно основателни причини. А ти? Ти нямаш такива, приятел.

— А-ха. Май така изглежда.

— Не исках да кажа това.

— Някой иска ли кафе? — попита Лизи.

Не ми се искаше тя да ни остави.

— Ще дойда с теб — предложих аз.

— Всички ще отидем заедно — заяви Ед. Затова отидохме заедно. Ние с Лизи мълчахме, а Ед продължи да дрънка и всичко беше като последните две години от живота ми, събрани в една опашка за капучино.

— За хора като нас, рокендролът е като колежа — заяви Ед, след като бяхме поръчали. — Ние сме момчета от работническата класа. Не можем да си позволим да миткаме безцелно като мамини синчета, освен ако не станем част от някоя банда. Следват няколко добри години, след това бандата започва да понасмърдява, турнетата също понасмърдяват, хроничното безпаричие също понасмърдява. Затова си намираш работа. Това е животът, мой човек.

— Значи, накратко казано, всичко смърди… Същата работа като дипломата от колежа. Или като завършването на гимназията.

— Именно.

— А кога ще започне да понасмърдява за Дилън? Или за Спрингстийн?

— Сигурно когато са отседнали в някой мотел, където не им разрешават да ползват топлата вода до шест вечерта.

Истина бе, че на последното ни турне останахме в такъв един мотел в Южна Каролина. Аз, обаче, си спомням шоуто, което беше велико, а пък Ед си спомняше душовете, които бяха отврат.

— Както и да е, аз познавах Спрингстийн. Е, поне го гледах на едно турне. А ти, господин Джейджей, си много далече от Спрингстийн.

— Благодаря ти, приятелю.

— Мама му стара, Джейджей. Какво очакваш да кажа? Добре, ти си Спрингстийн. Ти си един от най-успешните изпълнители в историята на музикалния бизнес. Ти беше на корицата на „Тайм“ и „Нюзуик“ в една и съща седмица. Пълниш стадионите нощ след нощ, мътните да те вземат, дано. Ето. Сега вече по-добре ли се чувстваш? Господи. Вземи да пораснеш, мой човек.

— А ти какво, взе, че изведнъж порасна, защото твоят старец те е съжалил и те е назначил да закачваш на хората незаконна кабелна телевизия, така ли?

Ушите на Ед почервеняваха, когато се канеше да започне да раздава крошета. Едва ли на някой друг на този свят, освен на мен, тази информация ще му бъде от полза, защото по очевидни причини той не си създава трайни връзки с хората, които е ударил, затова и те никога не научават малката подробност за ушите — просто не се задържат около него достатъчно дълго. Може би аз съм единственият, който е наясно кога е моментът да залегне.

— Ушите ти почервеняха — предупредих го аз.

— Майната ти.

— И прелетя толкова път, за да ми го кажеш?

— Майната ти.

— Престанете и двамата — намеси се Лизи. Не бях сигурен, но доколкото си спомням, последния път, когато бяхме тримата заедно, тя каза абсолютно същото.

Оня, дето ни правеше кафето, ни наблюдаваше внимателно. Познавахме се по физиономия и се поздравявахме, а и той беше свестен; беше студент и два пъти си бяхме говорили за музика. Той много харесвал „Уайт Страйпс“, а аз се опитвах да го накарам да послуша „Мъди Уотърс“ и „Улф“. Май сега го бяхме стреснали.

— Слушай — обърнах се аз към Ед. — Идвам често тук. Ако си решил, че искаш да ми сриташ задника, давай да ходим навън.

— Благодаря — обади се „Уайт Страйпс“. — Нали знаете, че нямаше да е проблем, ако бяхте сами, защото сте редовен клиент, а ние много се грижим за редовните си клиенти. Само че… — Той посочи натрупалата се зад нас опашка.

— Не, няма нищо, мой човек — казах аз. — Благодаря.

— Да ви оставя ли кафетата на щанда?

— Разбира се. Няма да се бавим. Той обикновено се успокоява след един добър тупаник.

— Майната ти.

И така, излязохме на улицата. Беше студено и тъмно, и мокро, а ушите на Ед бяха като две малки факли в нощта.