Ник Хорнби
Дългият път надолу (35)

Джейджей

Не исках да ходя у Морийн с Мартин и Джес, защото ми трябваше време, за да помисля. В миналото бях правил интервюта с музикални журналисти, но те бяха все фенове на бандата, готини типове, които направо изперкваха, ако им подариш някой демодиск и ги почерпиш. Само че разни други, като онази на вратата, с вдъхновението… Господи, те изобщо не са ми ясни. Единствено знаех, че по някакъв начин са ми открили адреса, и то само за двайсет и четири часа, а след като можеха да направят това, какво ли още щяха да направят? Не че разполагаха с имената и адресите на всички хора, които живеят във Великобритания, просто за всеки случай, за да ги имат, ако някой ден се случи нещо интересно.

Както и да е, онази направо ме превърна в параноик. Стига да искаше, щеше да разбере за бандата само за пет минути. След това щеше да се докопа до Еди и Лизи, а след това щеше да разбере, че не умирам от нищо, а дори и да умирах, бях скрил истината, която знаех единствено аз. Да не говорим, че щеше да разбере, че болестта ми не съществуваше.

С други думи, бях така изперкал, че си мислех колко яко съм загазил. Взех автобус до Морийн и по пътя реших да си призная всичко, да им разкажа истината, а ако не им хареса, майната им. Нямах желание да прочетат какво става от вестниците.

Мина известно време, докато свикнем с дишането на горкия Мати, което бе шумно и звучеше така, сякаш му костваше огромно усилие. Като гледам, всички си мислехме за едно и също, чудехме се дали ние бихме се справили, ако бяхме на мястото на Морийн, и се опитвахме да преценим дали нещо можеше да ни убеди да слезем от онзи покрив.

— Джес — започна Мартин. — Ти искаше да се срещнем. Защо ни призова?

— Добре — заговори тя, след като си прочисти гърлото. — Днес сме се събрали…

Мартин се изсмя.

— Мама му стара — възкликна тя. — Не бях казала и половин изречение. Какво му е смешното?

Мартин поклати глава.

— Нищо, давай. Ако съм чак толкова смешна, искам да знам защо.

— Сигурно защото това е от онези неща, дето ги казват в църквите.

Последва дълго мълчание.

— Да, знам. Точно такъв ефект търсех.

— Защо? — полюбопитства Мартин.

— Морийн, ти ходиш на църква, нали? — попита Джес.

— Преди ходех — отвърна Морийн.

— Ето, виждате ли. Опитвах се да предразположа Морийн.

— Много мило от твоя страна.

— Защо трябва да прецакваш всичко, което се опитвам да направя?

— Боже — продължи шеговито Мартин. — За малко да усетя мириса на тамян.

— Тогава ти започни, скапан…

— Стига — намеси се Морийн. — В моята къща сте. Съобразявайте се пред сина ми.

Двамата с Мартин се спогледахме и смръщихме лица, сдържахме дъх, стиснахме палци, но напразно. Джес щеше да изтъкне очевидното.

— Пред сина ти ли? Ами че той е…

— Нямам ККР — надигнах глас аз. Това бе единственото, което успях да измисля. Да, знам, че все някога трябваше да го кажа, но имах намерение да си дам малко време, за да се подготвя.

Настъпи мълчание. Чаках да се съвземат, за да ме изритат.

— Браво, Джейджей! — извика Джес. — Това е чудесно!

Трябваше ми цяла минута, за да разбера, че в шантавия свят на Джес бяха успели да открият не само лек за ККР по време на коледните празници, ами някой ангел ми го бе доставил накрак в краткото време между Нова година и втори януари.

— Май Джейджей не се опитваше да ни каже точно това — опита се да поясни Мартин.

— Точно така — съгласих се аз. — Работата е там, че никога не към имал ККР.

— Ни си ли! Копелета гадни.

— Кой?

— Скапаните мърляви доктори. — В къщата на Морийн, „скапан мърляв“ се превърна в предпочитаната ругатня на Джес. — Ти можеш да ги осъдиш. Ами ако беше скочил? И то защото те са оплели конците?

Божичко. Наистина ли трябваше да е толкова трудно.

— Не съм сигурен, че той се опитва да ни каже това — отново се намеси Мартин.

— Прав е — отвърнах аз. — Ще се опитам да бъда максимално ясен: няма такава болест като ККР, а дори и да има, аз не умирам от нея. Измислих си, защото… абе не знам защо. Отчасти, защото имах нужда от съчувствието ви, отчасти, защото не предполагах, че ще разберете какъв ми е проблемът. Съжалявам.

— Дребен мошеник такъв — изсъска Джес.

— Но това е ужасно — обади се Морийн.

— Тъпак такъв — продължи Джес.

Мартин се усмихна. Да разправяш на хората, че си болен от неизлечима болест, си е май същото, като да прелъстяваш петнайсетгодишни, затова той се кефеше на срама ми. Освен това имаше право на известно морално превъзходство, защото бе постъпил както трябва пред лицето на унижението — беше се качил на „Топърс“ и бе провесил крака от перваза. Добре де, не направи следващата крачка, но поне показа, че приема нещата достатъчно сериозно. Аз пък реших да се изфукам първо, а след това да си нося срама. След Нова година се бях направил на още по-голям мизерник, което бе страшно потискащо.

— Защо тогава го каза? — попита Джес.

— Да — подкрепи я Мартин. — Какво се опитваше да постигнеш?

— Просто… не знам. Всичко при вас ми се струваше ясно и точно. Мартин и… нали знаете. Морийн и… — кимнах към Мати.

— При мен нямаше нищо ясно и точно — прекъсна го Джес. — Аз не спирах да дрънкам, че Час ми дължи обяснение.

— Да, но… Не се обиждай, ама ти си пълна кукувица. Няма значение какво разправяш.

— Кажи ни тогава какъв е проблемът — подкани ме Морийн.

— Не знам. Предполагам, че вие ще го наречете депресия.

— Това го разбираме — подкрепи ме Мартин. — Нали всички сме депресирани.

— Да, знам. Само че моята шибана депресия ми се стори… прекалено отнесена. Извинявай, Морийн.

Как е възможно хората да не ругаят? Как изобщо е възможно? Има толкова много празни места в речта, които чудесно се запълват с „шибан“. Казвам ви, че най-възхитителните хора на света са водещите на новините. Ако бях на тяхно място, щях направо да кажа: „И шибаните копелдаци блъснаха гнусния самолет в кулите близнаци“. Как да не го кажеш, ако си нормално човешко същество? Може пък да не са толкова възхитителни. Май по-скоро са роботизирани зомбита.

— Опитай да ни разкажеш — настоя Мартин. — Ние ще проявим разбиране.

— Добре. Значи, съкратеният вариант е, че единственото, което съм искал да имам на този свят, е банда, която да свири рокендрол.

— Рокендрол ли? Нещо като Бил Хейли и „Кометс“ ли? — опита се да уточни Мартин.

— Не, мой човек. Това не е… Абе не знам. Като „Стоунс“. Или пък…

— Те не са „рокендрол“ — сряза ме Джес. — Нали не са? Те са чист рок.

— Добре, де, добре. Просто исках да съм част от рок банда. Като „Стоунс“ или, или…

— Яка музика — обади се отново Джес. Не го каза грубо. Просто уточняваше това, което исках да обясня.

— Както и да е. Боже! Няколко седмици преди Коледа бандата ми се разпадна завинаги. Щом се разделихме, загубих момичето си. Тя е англичанка. Затова съм тук.

Последва мълчание.

— Това ли е всичко? — попита Джес.

— Това е.

— Жалка работа. Сега вече разбирам защо ни пробута ония дивотии с болестта. Предпочиташ да умреш, вместо да не си част от банда, която пее като „Ролинг Стунс“ ли? Напротив, тъкмо обратното. Щях да умра, ако беше така. Хората в Америка още ли ги харесват? Тук никой не се сеща за тях.

— Ами Мик Джагър, той не е ли от „Ролинг Стоунс“? — попита Морийн. — Бяха много добри, кажете, нали бяха? Добре се справяха.

— Само че Мик Джагър не яде стари бисквити като Джейджей.

— Бяха съвсем пресни преди Коледа — оправда се Морийн. — Може да не съм затворила капака както трябва.

Струваше ми се, че нещата започват да се разпиляват.

— Тази работа със „Стоунс“… Това не е важно. Просто ви дадох нещо като пример. Исках да кажа, че… песни, китари, енергия.

— Той е поне на осемдесет — каза Джес. — Той няма никаква енергия.

— Видях го през деветдесета — каза Мартин. — В нощта, когато Англия падна от Германия за Световната купа, и то заради разните там наказания. Един от „Гинес“ ни заведе цяла тумба и през по-голямата част от вечерта слушахме радио. Както и да е, тогава имаше много енергия.

— Тогава е бил на седемдесет — уточни Джес.

— Мама ви стара, вие няма ли да млъкнете? Извинявай, Морийн. (От сега нататък си представяйте, че всеки път, когато заговоря и казвам „мама му стара“, „майната ви“, „шибан“, следва „Извинявай, Морийн“, става ли?)

— Опитвам се да ви разкажа за целия си живот.

— Някой да те спира? — озъби се Джес. — Само че дай малко по-интересно. Нали затова се отплесваме и говорим за бисквити.

— Добре, добре. Вижте, на мен не ми остава нищо. Не ме бива за нищо. Дори не съм завършил гимназия. Имах само бандата, а сега вече и нея я няма, не изкарвам нито стотинка и сигурно цял живот ще снаждам някъде бургери.

Джес изсумтя.

— Сега пък какво?

— Просто ми се струва смешно един янки да казва „снаждам“, вместо… абе ти се сещаш.

— Според мен не каза „снаждам“ в сексуален смисъл — обясни Мартин. — Според мен искаше да каже, че ще реди там кюфтета и каквото се слага в бургерите. Така се казва.

— А-ха — съгласи се Джес.

— И се притеснявам, че това ще ме убие.

— Работата не е убила никого — заяви Морийн.

— Нямам нищо против работата. Само че докато ходехме по турнета и записвахме… Това бях истинският аз, а сега се чувствам празен и разочарован и…, и… Вижте, когато знаете, че сте добър, си мислите, че това ви е достатъчно, че ще успеете, а когато видите, че не става… Какво да правите с таланта си? Къде да го заврете, а? Няма как да го използвате и то… ами… Абе, хора, нещо ме ядеше, още докато бях на сцената и се справях добре. Защото дори когато всичко беше наред, ако не бях на сцената или не записвах всяка минута през деня, а понякога усещах, че имам нужда само от това, щях да се пръсна, разбирате ли? Сега вече няма какво да правя. Едно време имахме песен… — Представа нямам защо започнах да им разказвам. — Тя беше нещо в стил мотаун, казваше се „Обърна ми гръб“ и двамата с Еди я написахме заедно, ама наистина заедно, което обикновено не се случваше и това беше нещо като посвещение на приятелството ни, от колко време действаме заедно и ала-бала. Както и да е, включихме я в първия си албум и беше две минути и трийсет секунди, ама никой не я забеляза, искам да кажа, че хората, които си купиха албума, просто не я забелязаха. Започнахме да я пеем на живо и тя стана по-дълга, а пък Еди направи много идейно соло. Не говоря за соло като при рок китаристите, приличаше по-скоро на, не знам, на музиката на Къртис Мейлфийлд или Ърни Айсли. А понякога, докато свирехме в Чикаго и на сцената се качваха приятели, имаше соло на сакс или на пиано, а след около година-две се превърна в десет-дванайсет минутния гвоздей на концерта. Или започвахме с нея, или я тиквахме някъде по средата, ако имахме намерение да свирим по-дълго и за мен това беше звукът на истинското шибано щастие, извинявай, Морийн, нали ме разбирате? Радост в чист вид. Все едно че караш сърф или си се качил на някой връх. Понасяш се по звука, все едно че те е подела вълна. Изпитвах това чувство поне по сто пъти в годината, а не са много хората, които го изпитват дори един-единствен път в живота си. А после трябваше да се откажа от това, леле, човече, трябваше да се откажа от способността си да творя, когато ми се искаше, та това ми беше част от работния ден и… Да знаете, че сега, като се замисля, вече ми е ясно защо ги набърках тези лайна, извинявай, Морийн, че умирам от шибаната болест, пак извинявай. Защото се чувствах точно така. Умирам от болест, която ти изпива кръвчицата от вените, пресушава всичките ти сокове и те лишава от всичко, благодарение на което се чувстваш жив и…

— И какво? — попита Мартин. — Май пропусна онази част, дето е обяснението защо искаш да се самоубиеш.

— Точно това е — настоях аз. — Болестта ти изпива кръвта.

— То така става с всички — отвърна Мартин. — Нарича се „остаряване“. Изпитвах същото, още преди да ме пратят в затвора. Дори преди да преспя с момичето. Сигурно затова спах с нея, като се замисля.

— Аз разбирам — обади се Джес.

— Наистина ли?

— Разбира се, че разбирам. Прецакан си. — Тя замахна извинително с ръка към Морийн, все едно че беше тенисистка, забила сполучливо топката. — Мислел си, че ще станеш някой, но изведнъж виждаш, че си никой. Нямаш чак толкова талант, колкото си въобразяваш, а нямаш и план Б, нямаш никакви умения, нито образование и те чакат четирийсет-петдесет години никакъв живот. Не точно никакъв, нещо по-малко дори от никакъв. Това е доста трудно. Това е дори по-зле, отколкото онази работа с мозъка, защото сега ще умираш много повече време. Имаш, обаче, избор. Или бавната мъчителна смърт, или бърза и неусетна.

Тя потръпна.

Беше права. Беше ме разбрала.