Ник Хорнби
Дългият път надолу (26)

Джейджей

Знам, че между нас с Морийн се появи нещо като Контакт в момента, в който прасна един на Час, но честно да ви кажа, мислех си, че ако издържим, докато дойде време за закуска, тогава новата ми банда ще се разпадне заради разликата в музикалните предпочитания. Закуската означаваше, че сме доживели до новата зора, до новата надежда, навлезли сме в новата година, дрън-дрън. Не искам да обидя никого, но нямах и най-малко желание да ме виждат на светло с тези хора, разбирате ли ме — особено с… с някои от тях. Само че до времето за закуска и зората все още оставаха още два, може би дори три часа, така че нямах друг избор, освен да тръгна с тях към жилището на Мартин. Ако откажех, щеше да излезе, че съм подъл гадняр, а все още си нямах доверие, за да остана сам.

Мартин живееше в тиха уредена част от Айлингтън, на две крачки от старата къща на Тони Блеър, изобщо квартал, където човек не би се установил, ако има някакви затруднения, както се предполагаше, че го е закъсал Мартин. Той плати на таксито и ние го последвахме по стълбите към къщата. Звънците бяха три или четири, така че къщата не беше само негова, но аз нямаше да мога да си позволя да живея тук.

Преди да пъхне ключа, той се спря и се обърна.

— Слушайте — нареди той и замълча, а ние започнахме да се ослушваме.

— Нищо не чувам — отвърна Джес.

— Не ви карам да се вслушвате, просто исках да ви кажа нещо.

— Давай тогава — подкани го Джес. — Изплюй камъчето.

— Много е късно. Така че… проявете уважение към съседите.

— Това ли било?

— Не. — Пое си дълбоко дъх. — Тук сигурно има някой.

— В апартамента ти ли?

— Да.

— Кой?

— Не знам как бихте я нарекли вие. Жената с която излизам. Все едно.

— Тази вечер си излизал с нея? — Опитах се да запазя гласа си спокоен, но нали разбирате, Господи… Каква ли е била вечерта й? В един момент си седиш в клуба, а в следващия той изчезва, защото е решил да скочи от някаква висока сграда.

— Да. Какво от това?

— Нищо. Просто… — Нямаше нужда да казвам нещо друго. Останалото можехме да го оставим на въображението.

— Мама му стара! — възкликна Джес. — Каква е била тази среща, дето накрая ти си се озовал на перваза на сградата?

— Неуспешна — отвърна Мартин.

— А аз бих казала дяволски неуспешна — поправи го Джес.

— Именно — съгласи се Мартин. — Затова се изразих по този начин.

Той отвари вратата към апартамента си и ни покани да минем пред него, затова видяхме момичето миг преди той да я види. Тя бе поне десет или петнайсет години по-млада от него, красива, от типичните мацки, които представят прогнозата за времето. Беше облечена в скъпа на пръв поглед черна рокля и личеше, че е плакала, при това много. Остана загледана в нас, след това премести очи към него.

— Къде беше? — Стараеше се гласът й да звучи непринуден, но така и не успя.

— Просто поизлязох. Срещнах… — Той замахна с ръка към нас.

— Кого срещна?

— Нали виждаш, тези хора.

— И затова ли ме заряза по средата на вечерята?

— Не. Не знаех, че ще се натъкна на тях, когато си тръгнах.

— И кои са те? — попита момичето.

Исках да чуя какво ще отговори Мартин, защото можеше да е нещо смешно, обаче Джес го прекъсна.

— Вие сте Пени Чеймбърс — писна тя.

Пени не отговори, сигурно защото този факт й бе добре известен. Всички я зяпнахме.

— Пени Чеймбърс — повтори Морийн. Беше зяпнала като тъпоглава риба.

Пени Чеймбърс не каза нищо, пак по същите причини, както и преди.

— Сутрешният блок с Пени и Мартин — довърши Морийн.

За трети път отговор нямаше. Не съм много запознат с английските телевизионни звезди, но веднага схванах каква е работата. Ако Мартин беше Реджис^[1], то Пени беше Кейти Дий^[2]. Значи английският Реджис беше заковал английската Кейти Лий, а след това беше изчезнал с намерението да се самоубие. Голям хилеж, нали сте съгласни.

— Вие двамата заедно ли движите? — попита я Джес.

— Попитай го него — отвърна Пени. — Той е този, който изчезна по средата на вечерята.

— Вие двамата заедно ли движите? — обърна се към него Джес.

— Съжалявам — отвърна Мартин.

— Отговори на въпроса — настоя Пени. — Много ми е интересно да чуя какво имаш да кажеш.

— Сега не е времето да обсъждаме този въпрос — заяви Мартин.

— Значи по всички личи, че той има съмнения — отвърна Пени. — За мен това е нещо ново.

— Сложно е — продължи да се измъква Мартин. — Знаеш, че е така.

— Не, не знам.

— Знаеше, че не съм щастлив.

— Да, знаех, че не си щастлив. Само че не знаех, че не си щастлив с мен.

— Не бях… Не че… Не може ли да поговорим по-късно? Насаме?

Той замълча и посочи трите зяпнали ги лица. Мисля, че мога да говоря от името на всички, когато кажа това, защото по принцип потенциалните самоубийци имат склонност да таят много неща: през последните няколко седмици аз бях сам със себе си. Така че ние поглъщахме разговора им а) защото не се отнасяше за нас и б) защото това не бе разговор, който да ни потисне до полуда. Поне за момента това бе просто началото на кавга между гаджета и ни разсейваше от нашите проблеми.

— А кога ще останем насаме?

— Скоро. Въпреки че няма да бъде веднага.

— Точно така. И за какво ще говорим междувременно? Питам за твоите трима приятели, дето си ги довел.

Никой нямаше представа какво да отговори на този въпрос. Мартин бе домакинът, така че от него зависеше да открие нещо, което да ни обедини. Пожелах му успех.

— Според мен е редно да се обадиш на Том и Кристин — започна Пени.

— Добре, ще им се обадя. Утре.

— Сигурно те мислят за крайно невъзпитан.

— Кои са Том и Кристин? Хората, с които сте вечеряли ли?

— Да.

— А ти какво им каза?

— Каза им, че отива до тоалетната — отвърна Пени.

Джес избухна в смях. Мартин я погледна и си спомни нескопосаното обяснение, което бе пробутал, след това се подсмихна съвсем за кратко и сведе глава към обувките си. Моментът ми се стори неестествено познат. Нали се сещате, когато баща ви загрее задните ви части заради нещо, което сте направили, и някой приятел наблюдава и се опитва да не прихне? А пък вие се стараете погледите ви да не се срещнат, защото тогава и вие ще избухнете в смях. Така беше и сега. Както и да е, Пени забеляза момчешкото му подсмихване и се втурна през стаята към въпросното момче. Той я стисна за китките, за да не й позволи да го удари.

— Как не те е срам да се смееш?

— Съжалявам. Честно. Знам, че изобщо не е смешно. — Посегна да я прегърне, но тя се отблъсна от него и отново седна.

— Трябва да пийнем — обади се Мартин. — Нали нямаш нищо против те да останат да пийнат по едно?

В такъв момент съм готов да приема едно питие с когото и да е, но дори аз не бях сигурен дали сега моментът е подходящ. Но пък толкова ми се пиеше.