Ник Хорнби
Дългият път надолу (22)

Джейджей

Искам да ви разкажа за старата си банда — защото съм започнал да мисля за момчетата като за новата. Бяхме четирима и се наричахме „Биг Йелоу“^[1]. В началото бяхме „Биг Пинк“^[2] заради първия албум, но пък всички решиха, че сме гейове, затова променихме цветовете. Двамата с Еди създадохме бандата още в гимназията, пишехме песните заедно и бяхме като братя чак до деня, когато престана да бъде така. Били беше барабанист, а Джеси бе басист и… по дяволите, едва ли ви пука, нали? Важното е да знаете следното: между нас имаше нещо, което при другите го няма. Може да е съществувало и при други преди моето време — „Ролинг Стоунс“, „Клаш“, „Ху“. Само че аз не познавах такива, при които да съществува. Иска ми се да бяхте присъствали на някое от нашите представления, защото тогава щяхте да разберете, че не ви бъзикам, но сега ще трябва да приемете думите ми: в добрите си дни направо взривявахме публиката и ги оставяхме без дъх. Албумите ни все още ме кефят, но хората помнеха шоуто. Някои банди просто излизат, свирят и пеят малко по-високо и по-бързо, обаче ние бяхме намерили начин да сме различни, умеехме и да забързаме, и да забавим крачка. Свирехме кавъри на парчета, по които си падахме, заради които хората ни харесваха и идваха да ни слушат, така че нашите концерти означаваха нещо за хората по начин, по който големите шоу програми не успяват да въздействат. Когато „Биг Йелоу“ свиреше на живо, бе като служба по случай Петдесетница: вместо аплодисменти, свиркане и викове, имаше сълзи; зрителите стискаха зъби и ни благославяха. Ние спасявахме душите им. Ако обичате рокендрол, всичко от рокендрола: още от Елвис през Джеймс Браун чак до „Уайт Страйпс“, значи с удоволствие бихте зарязали работата си, за да дойдете и да слушате музиката ни, докато ви окапят ушите. Тези концерти бяха смисълът на живота ми и сега вече знам, че това не е празна метафора.

Иска ми се да се заблуждавах. Честно. Щеше да ми помогне. Само че в уебсайта ни имаше табло за бележки и от време на време ги четях и виждах, че хората изпитват същото като нас. Преглеждах и таблата на други и виждах, че нямат фенове като нашите. Всички имат фенове, които харесват работата им, иначе нямаше да са фенове, нали така? Само че като четях таблата на другите, разбирах, че хората си тръгват след нашите концерти, обзети от специално чувство. И ние го усещахме, и те го усещаха. Просто не бяха достатъчно, струва ми се. Както и да е.

На Морийн й прилоша, след като Джес я нападна, и човек не може да я вини. Господи! И аз трябваше да поседна, ако Джес ми се нахвърлеше по този начин, да не говорим, че нямаше да си намеря място. Отведох я навън, на малката тераса на покрива, до която май не достигаше слънце по никое време на деня и годината, но пък имаше пластмасова маса и скара, както си му е редът. Тези малки скари ги има из цяла Англия, нали? За мен те представляват победата на надеждата над обстоятелствата, защото само можеш да се взираш към тях през противния дъжд. Още двама седяха на масата, но щом видяха, че Морийн не се чувства добре, станаха и влязоха вътре, а ние седнахме. Предложих й чаша вода, но тя не искаше нищо, затова просто поседяхме известно време. След това и двамата чухме някакъв съскащ звук, който се разнасяше от сенките до скарата в далечния ъгъл и решихме, че има мъж. Беше млад, с дълга коса и мизерни мустачки, свил се в тъмното, докато се опитваше да привлече вниманието ни.

— Извинете — прошепна той, колкото високо смееше да ни заговори.

— Ако искате да говорите с нас, елате тук.

— Не мога да изляза на светло.

— Какво ще стане, ако излезете?

— Една откачалка може да се опита да ме убие.

— Тук сме само ние с Морийн.

— Тази откачалка е навсякъде.

— Също като Господ — отбелязах аз.

Приближих се към другия край на терасата и приклекнах до него.

— С какво мога да ви помогна?

— Вие американец ли сте?

— Да.

— А, привет-мривет, мой човек. — Ако ви кажа, че това го развесели, значи ще ви стане ясно всичко за Час. — Слушай, може ли да се върнеш вътре на партито и да провериш дали откачалката си е отишла?

— Той как изглежда?

— Тя е. Знам, знам, но е много страшна. Един приятел я видя и ми каза да се скрия тук, докато си тръгне. Веднъж съм излизал с нея. Не говоря за едно време. Излизали сме един-единствен път. Аз, обаче, прекратих тая работа, защото тя не е с всичкия си и…

Направо върхът.

— Ти си Час, нали?

— Ти откъде знаеш?

— Аз съм приятел на Джес.

Боже, да знаете само как ми се иска да бяхте видели изражението му. Той скочи и започна да се озърта за начин да се прехвърли от другата страна на стената. Дори в един момент ми се стори, че ще се опита да се изкатери по нея като катерица.

— Мамка му! — възкликна той. — Мамицата му. Много се извинявам. По дяволите. Ще ми помогнете ли да се прехвърля?

— Не. Искам да дойдеш и да поговориш с нея. Тя прекара доста тежка вечер и може би един разговор ще й помогне да се успокои.

Час се разсмя. Смехът му прозвуча глух и отчаян като на човек, който знаеше, че когато дойде време Джес да бъде успокоявана, няколко успокоителни като за слон, щяха да са много по-подходящи.

— Ти знаеш ли, че не съм правил секс от онази вечер, в която излязохме?

— Не, Час, не знам. Откъде мога да знам? Къде бих могъл да го прочета?

— Толкова ме беше страх. Не мога да допусна същата грешка отново. Не мога да позволя някоя друга да ми се разкрещи насред кино. Да ти кажа, нямам нищо против никога повече да не правя секс. Така е по-добре. На двайсет и две съм. А и когато станеш на шейсет, вече не ти се иска, нали? Това са едни нищо и никакви четирийсет години. Дори по-малко. Ще ги преживея някак. Жените са маниачки, мой човек.

— Не мисли такива простотии, мой човек. Просто си извадил лош късмет.

Казах го, защото знаех, че така е правилно, не защото моят опит ми говореше нещо друго. Не беше лъжа, че жените са тъпи маниачки, разбира се, поне тези, с които бях спал аз, и тези, с които беше спал Час.

— Виж, ако дойдеш отвън, за да поговорите, какво може да бъде най-лошото, което ще се случи?

— Тя два пъти се опита да ме убие и заради нея веднъж ме арестуваха. Освен това ми е забранено да влизам в три кръчми, в две галерии и в едно кино. Да не говорим, че получих официално предупреждение…

— Добре, добре. Значи казваш, че най-лошото, което може да ти се случи, е да умреш от мъчителна насилствена смърт. А пък аз ще ти кажа, приятелю, че е по-добре да умреш като мъж, отколкото да се криеш под скарата като някой плъх.

Морийн се беше изправила и се приближи до нас в тъмния ъгъл със скарата.

— Ако бях на мястото на Джес, щях да се опитам да ви убия — заяви тихо тя, толкова тихо, че бе трудно да се долови силата на срамежливо изречените думи.

— Точно така. Бедите те дебнат накъдето и да се обърнеш.

— Тая пък коя е?

— Аз съм Морийн — представи се Морийн. — Защо се измъкваш?

— От какво се измъквам? Не съм направил нищо.

— Не каза ли, че си правил секс с нея? — попита Морийн. — А, може би не го каза с толкова много думи. Каза, че веднъж сте правили секс. Та затова си помислих, че сте спали заедно.

— Да, правихме секс един-единствен път. Само че тогава не знаех, че е такава шибана маниачка.

— Значи щом разбереш, че горкото момиче е объркано и уязвимо, веднага си плюеш на петите.

— Трябваше да си плюя на петите. Тя ме преследваше. В повечето случаи с нож в ръка.

— И защо те е преследвала?

— Това пък защо? Да не би да ти влиза в работата?

— Не ми е приятно да виждам хората разстроени.

Час нямаше откъде да знае, че подобен разговор няма да се отрази добре на никого от нашата компания, четворката от „Топърс“. Спокойно можехме да се наречем Кралете и Кралиците на хаоса. Час се беше отказал от секса, докато ние се опитвахме да решим дали да се откажем от скапания живот.

— Трябва да поговориш с нея — продължи Морийн.

— Я чупката — озъби се Час. И след това, прас! Морийн му прасна един с всички сили.

Не мога да ви кажа колко пъти съм наблюдавал Еди да удря някого на парти или след концерт. Той сигурно ще ви каже същото и за мен, въпреки че както помня нещата, аз бях Миротворецът и само от време на време изпадах в бяс, докато той беше Войната и само от време на време имаше проблясъци на спокойствие и яснота. А пък Морийн бе дребна възрастна жена и като я видях как замахна, всичко си дойде на мястото.

Това е най-важното за Морийн: тя бе много по-смела от мен. Тя бе живяла, за да разбере какво е никога да не изживее живота, който бе искала. Не знаех какъв живот е искала, но сигурно и тя бе имала планове, както и всички други, а когато Мати се е появил, изчакала двайсет години, за да разбере дали ще може да разчита на нещо, но нещата не са се променили. В удара й бяха вложени много чувства и аз си представих как бих праснал някой, когато стигнех нейната възраст. Тъкмо това бе една от причините да не достигам нейната възраст.