Ник Хорнби
Дългият път надолу (39)

Джейджей

Отначало не ми се струваше много трудно. Добре де, никой от нас не остана възхитен, че Джес е пробутала тази работа с ангела, но не си струваше да се караме заради подобно нещо. Щяхме да стиснем зъби, да разправяме, че сме видели ангел, да приберем парите и да забравим за случилото се. Само че на следващия ден седиш пред някой журналист и с напълно сериозно лице се съгласяваш, че проклетият ангел бил приличал на Мат Деймън, а приятелската вярност ти се струва най-тъпото от всички качества. Не можеш да се държиш както си свикнал, след като се предполага, че си видял ангел. Не можеш просто да кажеш: „Да бе, имаше там един ангел, ама все ми е тая“. Да видиш ангел е нещо голямо, така че трябва да се държиш според новото си положение, да се правиш на въодушевен и развълнуван, на шашнат от страхопочитание, въпреки че ти се налага да стискаш зъби. Морийн може би щеше да е единствената, чиито думи щяха да прозвучат убедително, защото тя вярваше в тези дивотии. Обаче, понеже вярваше, щеше да има най-много проблеми с лъжите.

— Морийн — бе обяснила бавно и търпеливо Джес, сякаш Морийн бе прекалено тъпа, а не че се страхуваше за безсмъртната си душа. — Тук става въпрос за пет хиляди лири.

От вестника осигуриха човек от дома, за да се грижи за Мати у тях и ние се срещнахме с Линда в кафенето, където бяхме закусвали на сутринта след Нова година. Снимаха ни — главно като група, след това ни извеждаха по един или по двама отвън, накараха ни да посочим небето и да отворим изумено уста. Накрая не използваха тези снимки, сигурно защото един или двама от нас бяха прекалили, а един от нас отказа да го направи. След като снимките бяха готови, Линда ни задаваше въпроси.

Тя гледаше да пипне Мартин — той бе голямата награда. Ако можеше само да накара Мартин Шарп да каже, че един ангел го е накарал да се откаже от самоубийството, тоест, ако успееше да накара Мартин Шарп лично да заяви „АЗ СЪМ ПЪЛЕН ШАНТАВЕЛ“, тогава можеше да разчита на история, която да публикуват на първа страница. Мартин също го знаеше, затова се държеше геройски, или колкото близо до героизма човек може да се държи, ако е водещ на някое тъпо предаване, в което за героизъм никога не е ставало и дума. Да каже на Линда, че е видял ангел, ми напомни за онзи тип, Сидни Картън от „Повест за два града“^[1], когато отиваше към гилотината, за да може да живее приятелят му. И Мартин бе с изражението на човек, на когото ще му отрежат главата заради една възвишена цел. Онзи тип Сидни, обаче, той бе открил благородство у себе си, докато на Мартин му личеше, че се вкисва все повече и повече.

Джес приказваше почти през цялото време, а когато на Линда й писна от нея, започна да задава въпросите направо на Мартин.

— Значи, когато фигурата започна да се рее… Рееше се, нали така?

— Рееше се — потвърди Джес. — Както вече казах, отначало той се рееше малко по-високо, защото май не беше във форма, но след това напипа вярната височина.

Мартин се намръщи, сякаш отказът на ангела да стъпи на земята правеше нещата още по-срамни за него.

— Когато ангелът се извиси над теб, Мартин, ти какво си помисли?

— Да си помисля? — повтори Мартин.

— Много не сме мислили, нали? — попита Джес. — Бяхме направо шашнати.

— Точно така — потвърди Мартин.

— Все нещо сте си помислили — настоя Линда. Дори да е било само: „Мама му стара, чудя се дали ще успея да го придумам да участва в сутрешния блок с Пени и Мартин“. — Тя се разсмя, за да му даде кураж.

— Ами… — започна Мартин. — Не водя сутрешен блок от доста време вече, ако си спомняш. Така че щеше да е пълна загуба на време да го питам.

— Но водиш шоу по кабелна телевизия, нали?

— Да.

— Значи можеше да го поканиш там — тя отново се изкиска, за да му вдъхне сили.

— Там обръщаме повече внимание на хора от шоу бизнеса. Комици, звезди от сапунените опери… От старите спортисти.

— Значи, искаш да ми кажеш, че нямаше да го поканиш. — Щом подхвана тази посока на разговора, Линда нямаше никакво намерение да я изпуска.

— Не знам.

— Не знаеш ли? — изсумтя тя. — Все пак предаването ти не е като на Дейвид Летерман^[2], нали? Хората не се натискат, за да попаднат в него.

— Справяме се добре.

Имах чувството, че на нея целият смисъл й се губи. Ангелът — може би пратеник от самият Господ Бог, кой знае? — се бе спуснал над висока сграда на Аркуей, за да ни попречи да се самоубием, а тя искаше да знае защо не е бил поканен в някакво си там предаване. Не знам, човече. Веднага ставаше ясно, че тези въпроси ще сложат край на интервюто.

— Щеше да бъде първият, за когото да се разчуе.

— Значи, ти си чувала за него и преди, така ли? — попита Мартин. — За този ангел? За ангела, който прилича на Мат Деймън ли?

— Чувала съм за ангели — уточни тя.

— Сигурен съм, че си чувала за актриси — уточни Мартин. — Те са присъствали също.

— Накъде вървим с тая работа? — попитах аз. — Наистина ли смяташ да пишеш статия защо ангелът Мат не е поканен за гост в предаването на Мартин?

— Вие така ли го наричате? — попита тя. — Ангела Мат.

— Обикновено го наричаме просто „ангела“ — уточни Джес. — Само че…

— Нали нямаш нищо против Мартин да отговори на няколко въпроса?

— Ти вече му зададе цял куп — сряза я Джес. — Морийн не е казала и дума. Джейджей също не е казал кой знае какво.

— Хората са чували най-много за Мартин — заяви Линда. — Мартин? Така ли го наричате?

— Просто „ангела“ — отвърна примирено Мартин. Сега поне изглеждаше малко по-щастлив, отколкото в нощта, когато смяташе да се самоубива.

— Мога ли да се уверя в нещо? — попита Линда. — Мартин, ти го видя, нали?

Мартин се размърда на стола. Личеше как рови в главата си за отговор просто за да е сигурен, че няма път за бягство, който да не е забелязал.

— О, да — отвърна Мартин. — Видях го, разбира се… Беше… невъобразима гледка.

С тези думи той най-сетне хлътна в клетката, която Линда бе отворила за него. Сега всички щяха да могат да го ръчкат с пръчки, да го обиждат, а той щеше да си седи вътре и да търпи, все едно че се намираше на изложба на изроди.

Но пък ние си бяхме един вид изроди. Когато приятели, роднини и бивши любовници отвореха вестниците си на следващата сутрин, възможните заключения бяха две: 1) всички бяхме в кюпа за лудницата, или 2) бяхме пълни мошеници. Добре, ако трябва да сме точни, имаше и трето заключение — бе възможно да казваме истината. Видели сме ангел, който прилича на Мат Деймън и поради причини, които знае единствено и само той самият, ни е казал да слезем от покрива. Аз, обаче, трябва да ви кажа, че не познавам човек, който би повярвал на това. Може би пралеля ми Ида, която живее в Алабама и всяка събота сутрин се оправя със змиите, напъплили в църквата, но мога само да ви кажа, че и тя е пълна кукувица.

Леле Боже, на мен обаче, пътят оттам ми се стори ужасно дълъг. Ако нарисувате една карта, можете спокойно да кажете, че ипотеките и връзките, и работата и всичко останало, все нещата, които правят ежедневието, са в Ню Орлеан, а след като издрънкахме всички тези дивотии, ние се преместихме някъде на север от Аляска. Че кой ще даде работа на оня тип, дето му се привиждат ангели? А кой ще вземе на работа онзи, който разправя, че вижда ангели, за да изкара някоя и друга пара? Не, с нас, като със сериозни хора беше свършено. Бяхме се продали като сериозни хора за хиляда двеста и петдесет от тукашните британски лири, а доколкото аз разбирах, това бяха всички пари, които щяхме да изкараме до края на живота си, освен ако не видехме Господ, или Елвис, или принцеса Даяна. При това следващия път трябваше да ги видим наистина и да ги снимаме.

Преди малко повече от две години мениджърът на „Ар И Ем“ се срещна с нас и ни попита дали ни интересува компанията му да ни представлява, а ние отвърнахме, че ще бъдем наистина много доволни. „Ар И Ем“! Преди двайсет и шест месеца! Седяхме в напудрения му офис и този тип се опитваше да ни убеди, опитваше се да ни убеди нас, представяте ли си? А сега седях с хора като Морийн и Джес и участвах в жалък опит да изцедим малко пари от някого, който гореше от желание да ни ги даде, стига да бяхме готови да се унижим максимално. През последните две години научих едно, че няма нещо, което да не можеш да прецакаш, стига да се постараеш.

Единственото ми утешение беше, че тук нямах нито приятели, нито роднини. Никой не ме познаваше, освен неколцината фенове на бандата, а аз предпочитам да си мисля, че те не са от хората, които четат вестника на Линда. Някои от момчетата в пицерията може и да видят някой зарязан по масите брой, но те веднага щяха да нанюхат парите и отчаянието и нямаше да им пука за унижението.

Така че оставаше само Лизи, а ако тя видеше моя снимка, на която личи, че съм луд, здраве да е. Знаете ли защо ме заряза? Заряза ме, защото стана ясно, че няма да бъда рокендрол звезда. Мама му стара, направо не е за вярване, следователно е невероятно. „Гадост, твоето име е жена“. Така мислех аз по това време, а освен това на нея нямаше да й мигне окото, когато разбереше в каква каша съм се забъркал. Истината бе, че ако можех поне за малко да стана невидим, първото, което щях направя, след като обера някоя банка и нахълтам в женските душове във фитнес центъра и обичайните при подобни обстоятелства други действия, е да сложа вестника пред Лизи и да не откъсна очи от нея, докато тя не го прочете.

Виждате ли, тогава не знаех нищичко. Мислех си, че знам, само че не беше така.