Ник Хорнби
Дългият път надолу (56)

Морийн

Не знаех за какво мога да говоря. Ами че на Мати просто нямаше какво да му кажа. А пък с двете момчета от дома изобщо нямах представа за какво мога да си говоря. Попитах ги дали искат чаша чай, но те отказаха, а след това се поинтересувах дали им е било трудно да свалят Мати по стълбите и те отвърнаха, че след като са били двамата не е имало проблем. Тогава обясних, че дори десет такива като мен не биха успели да го свалят, а те се разсмяха и тогава останахме да се гледаме, без да знаем какво да си кажем. Тогава по-ниският, австралиец, който приличаше на един робот, какъвто Мати имаше, с квадратна глава и квадратно тяло, ме попита за какво е това събиране. Аз не бях допускала, че те не знаят.

— Опитвах се сам да разбера, но така и не успях.

— Да — съгласих се аз. — Така е. Много е объркващо.

— Хайде, кажи. Не ни мъчи повече. Стив реши, че всички вие си имате парични проблеми.

— Някои от нас имат. Аз нямам.

Никога не ми се е налагало да се притеснявам заради парите. Получавам инвалидна пенсия, живея в къщата на майка, а и тя ми беше оставила малко пари. А ако не ходите никъде и не правите нищо, животът е евтин.

— Но ти също имаш някакви неприятности — настоя квадратният.

— Да, имаме неприятности — отвърнах аз. — Само че те са от друго естество.

— Така е, за него знам, че си има неприятности — отвърна другият, Стивън. — Онзи от телевизията.

— Да, той наистина си има неприятности — потвърдих аз.

— А ти откъде го познаваш? Не мога да си представя, че ходите по едни и същи нощни клубове.

И им разказах всичко. Нямах намерение. Просто така се получи. След като веднъж започнах, вече нямаше значение какво и колко ще им разкажа. Когато приключих, осъзнах, че не трябваше да казвам и дума, въпреки че те се държаха много мило и ми казаха, че много съжаляват, все такива неща.

— Нали няма да разкажете в дома? — попитах аз.

— Защо да им казваме?

— Защото, ако разберат, че съм имала намерение да изоставя Мати завинаги, може да откажат да го приемат отново. Следващия път, когато се обадя да го гледате, могат да решат, че пак мисля да скоча от някой покрив.

Така че се споразумяхме. Те ми дадоха името на друг такъв център наблизо, частен, който бил по-добър от техния и аз им обещах, че ако реша да свърша със себе си, ще се обадя там.

— Не че нас не ни е грижа — обясни квадратният, Шон. — Не че нашият център не иска да поема грижите за Мати. Просто не искаме всеки път, когато ни се обадиш, да се чудим дали не си в беда.

Не знам защо, но тези думи ме направиха щастлива. Двама мъже, които почти не познавах, ми казаха да не им звъня, ако реша да се самоубия, а аз имах желание да ги прегърна. Не исках хората да ме съжаляват. Исках да ми помогнат, дори ако това означаваше да кажат, че не могат да ми помогнат, дано не ви прозвучи като някой ирландски виц. Странното е, че Джес се опитваше да направи тъкмо това, когато организира тази сбирка. Тя не очакваше аз да постигна каквото и да е и бе поканила двамата болногледачи единствено защото Мати не можеше да мръдне без тях, а само за пет минути те ме накараха да се чувствам по-добре.

Със Стивън и Шон наблюдавахме другите известно време, за да разберем как се справят. При Джейджей беше най-добре, защото все още не бе успял да се скара с приятелите си. Мартин и съпругата му наблюдаваха мълчаливо как дъщерите им рисуваха картина, а Джес и родителите й си крещяха. Това може и да беше добър знак, ако крещяха за каквото трябва, само че от време на време Джес писваше за нещо и то май нямаше нищо общо с помощта. Например:

— Никога не съм докосвала тъпите скапани обеци.

Всички в стаята чуха това и с Мартин и Джейджей се спогледахме. Никой от нас нямаше представа за какви обеци става въпрос, затова не искахме да отсъждаме, но беше много трудно да си представим, че въпросните обеци са същността на проблема при Джес.

Дожаля ми за Пени, защото седеше сама, затова я попитах дали не иска да дойде в нашия ъгъл.

— Сигурна съм, че имате достатъчно неща, които да обсъждате — отвърна тя.

— Не — уверих я аз. — Вече приключихме, наистина.

— При вас е най-хубавият мъж от всички присъстващи — отбеляза тя. Говореше за Стивън, високия болногледач, и когато аз го погледнах от другия край на стаята, разбрах какво иска да каже. Той беше рус, с дълга гъста коса и ясни сини очи, а усмивката му стопляше цялото помещение. Беше тъжно, че не бях забелязала, но вече не исках да мисля за подобни неща.

— Ела тогава и поговори с него. Той с удоволствие ще се запознае с теб — подканих я аз. Не бях сигурна, че ще стане така, но ако нямаш какво да правиш, освен да стоиш до едно момче в инвалидна количка, поне според мен щеше да си достатъчно щастлив да се запознаеш с красива жена, която се показва по телевизията. Не мога дори да си припиша заслугите, защото не бях направила нищо, освен че казах онова, което казах, но бе странно, че се случиха толкова много неща, след като Пени се приближи до застаналия край бара Стивън.