Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Long Way Down, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Ник Хорнби. Дългият път надолу

Английска. Първо издание

Преводач: Цветана Тодорова Генчева

Редактор и коректор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Веселка Стоянова

ИК КРЪГОЗОР, София, 2005

ISBN: 954–771–107–5

 

Формат: 60/90/16. Печатни коли: 19,5

История

  1. — Добавяне

Мартин

Знам какво си мислите, всички вие премъдри хора, които четете „Гардиън“, пазарувате в „Уотърстоун“ и бихте гледали сутрешния блок точно толкова, колкото бихте купили цигари на децата си. Сигурно си мислите, че този едва ли е говорил сериозно. Сигурно е искал някой фоторепортер от жълтата преса да улови зова му за помощ в кавички, за да може да пробута едно ексклузивно интервю като например „МОЯТ САМОУБИЙСТВЕН АД“ за вестник „Сън“. „ШАРП СЕ ИЗМЪКВА“. Приятели, напълно ви разбирам защо си го мислите. Качвам се по някаква стълба, гаврътвам малко уиски от плоското шише, докато си клатя краката, седнал на перваза, а след това някакво шантаво девойче ме кара да й помогна да намери бившето си гадже, хукнало на купон, затова свивам рамене и се повличам след нея. Това на самоубийство ли ви прилича?

Първо, искам да ви уведомя, че бях доста високо по скалата на психиатъра Арън Т. Бек за потенциалните самоубийци. Обзалагам се, че дори нямате представа, че такава скала съществува, нали? Напротив, има и ви казвам, че наковах примерно двайсет и една от общо трийсет точки — резултат, с който много се гордея, както сами виждате. Да, бях обмислял самоубийството повече от три часа, преди да пристъпя към него. Да, сигурен бях, че ще умра, дори да ми окажеха медицинска помощ: „Топърс“ е на петнайсет етажа, а се твърди, че всичко над десет етажа направо те размазва. Дори се подготвих за опита: стълба, резачка за тел и така нататък. Който стреля, улучва. Единствените въпроси, по които нямаше да събера максимума точки, бяха първите два. Тях Арън Т. Бек нарича изолация и подбиране на подходящия момент. „Да няма никой, когото виждате и чувате“ би ви спечелило необходимите точки, както и да се уверите, че „Чуждата намеса е малко вероятна“. Можете веднага да изразите несъгласие, защото съм избрал най-популярното за самоубийците място в Северен Лондон, при това в една от най-предпочитаните за тях нощи в годината, и да кажете, че „чуждата намеса“ е била почти сигурен фактор, аз веднага бих ви казал, че това са чисто и просто догадки. Просто догадки или нищо повече от заяждане, сами преценете кое.

Също така, ако не беше цялата тълпа, която се насъбра горе, днес нямаше да ме има, така че старият Бек, както изглежда, си е спечелил парите. Може и да не сме разчитали някой да ни спаси, но след като започнахме да се прескачаме, се появи общо желание — желание, породено единствено от чувството на неловкост — да зарежем идеята поне за тази нощ. Нито един от нас не слезе по стълбите убеден, че животът е красив и безценен. Ако не друго, то всички бяхме малко по-нещастни сега, отколкото, докато се качвахме, защото поне за момента все още не бяхме открили единственото разрешение за различните ни затруднения. На покрива ни бе обхванала някаква нервна възбуда. В продължение на два часа сякаш заживяхме в една независима страна, в която законите, които владеят улицата, тук не важаха. Въпреки че проблемите ни бяха довели горе, те също като киборгите убийци Далекси не бяха успели да се качат. И ето че сега се налагаше да слезем долу и да се сблъскаме отново със същите проблеми. Май нямахме друг избор, поне за момента. Въпреки че абсолютно нищо не ни свързваше, освен едно, тъкмо то бе достатъчно, за да ни накара да почувстваме, че няма друго — нито пари, нито класа, нито образование, нито възраст, нито културни интереси — което да си струва. Ние бяхме създали нация, колкото и неочаквано да бе това, само за два часа, и поне за момента искахме единствено да бъдем с новите си земляци. С Морийн бях разменил едва няколко думи, дори не знаех фамилното й име, а тя ме разбираше по-добре от съпругата ми през последните пет години от брака. Морийн знаеше, че съм нещастен заради мястото, на което се запознахме, а това означаваше, че е научила най-важното за мен. Синди винаги се чудеше и дивеше на всичко, което казвах или правех.

Щеше да се получи страхотно, ако се бях влюбил в Морийн, нали? Дори си представях заглавията по вестниците: „ПРЕОБРАЗЕНИЯТ ШАРП!“ Щеше да има приказки как старият „гнусляр“ е разбрал грешките си и е решил да се задоми с приятна по-възрастна жена домошарка, вместо да търчи след ученички и долнопробни актриси с импланти в гърдите. Да, точно така. Мечтайте си.