Ник Хорнби
Дългият път надолу (45)

Мартин

Първата вечер не беше чак толкова зле. Един-двама ме познаха, затова нахлупих бейзболната шапка на Джейджей над очите си и това ме потисна. Не съм от хората, които носят бейзболни шапки, да не говорим, че ненавиждам онези, които не си свалят шапките по време на вечеря. Ядохме що-годе прилична морска храна в капанче на брега, правено само за туристи, и единствената причина да не се оплаквам беше изражението върху лицето на Морийн: тя бе възхитена от затоплената в микровълнова печка риба и недостатъчно изстуденото вино, затова реших, че не е честно да й развалям удоволствието.

Морийн не бе ходила никога никъде, а аз се бях върнал от почивка само преди няколко месеца. След като излязох от затвора, двамата с Пени заминахме за няколко дни в Майорка. Отседнахме в частна вила близо до Дея и на мен това ми се сториха най-хубавите дни в живота ми, защото най-противните три месеца бяха приключили. Не беше точно така. Да описваш затвора като най-ужасните три месеца в живота е все едно да описваш тежка катастрофа с кола като най-ужасните десет секунди. Звучи логично и много подходящо, също така звучи много истинско. Само че не е вярно, защото най-ужасното е след това, когато се събудиш в болницата и научиш, че съпругата ти е мъртва, че са ти ампутирали краката, чак тогава идва най-лошото. Съзнавам, че това са доста мрачни мисли за минипочивката ни на приятния средиземноморски остров, но тъкмо на Майорка разбрах, че най-лошото все още не е свършило, че може никога да не свърши. Затворът беше огромно унижение, беше гадна работа, място, където затъпяваш, където душата ти се гърчи, ако това може да покаже какво чувствах. Знаете ли какво са „въпросчетата“? И аз не знаех, докато не настъпи първата ми нощ там. „Въпросчетата“ започват, когато надрусани психари започват да си подмятат въпроси през решетките, за да покажат какво биха направили участниците в играта с непопулярните и/или известни новопристигнали. През първата нощ ме подложиха на „въпросчетата“. Нямам намерение да изброявам всички смахнати предложения, но е достатъчно да ви кажа, че тази първа нощ не спах добре, че за пръв път се отдадох на доста жестоки фантазии за отмъщение. Съсредоточих се върху деня на освобождаването и въпреки че този ден ми донесе огромно облекчение, въпросното облекчение не продължи дълго.

Криминалните престъпници си лежат в затвора, но с всичкото ми уважение към питомците в крило В, аз не бях престъпник, не точно; бях водещ на телевизионно предаване, допуснал грешка, а парадоксът бе, че никога няма да излежа присъдата си. Това е въпрос на мнение, определящо се от средата, в която се движиш, затова нямаше смисъл да се преструвам, че всичко е свършило. Знаете ли, съкилийниците ми обикновено подновяваха и кражбите, и пласирането на наркотици, или каквито там простотии са вършили, преди някой да прекъсне кариерата им. Затворът нямаше да ги спре, нямаше да ги отдели нито от средата им, нито от професията им. Напротив, дори уважението към тях щеше да бъде по-голямо.

Само че, след като те опандизят, ти не си добре приет от средната класа. Било каквото било, ти си вън. Не е нужно да искаш среща с шефката на сутрешния блок, за да й съобщиш, че си готов отново да заемеш мястото си пред камерата рано сутрин. Не можеш да почукаш на вратата на приятелите си и да им кажеш, че пак могат да подновят поканите си за обяд или вечеря. Дори не е нужно да съобщаваш на бившата си съпруга, че искаш да видиш децата. Едва ли госпожата на Големия Джо ще се опита да му откаже, когато пристигне да види малките, съмнявам се, че някое от приятелчетата му в кръчмата ще се отдели в ъгъла, за да шушука неодобрително. Обзалагам се, че ще го почерпят и дори ще му уредят мадам за през нощта. Много мислих по тези въпроси и накрая измислих нещо радикално във връзка с наказателните реформи. Стигнах до заключението, че никой, който изкарва повече от, да кажем, седемдесет и пет хиляди лири на година, не бива да ходи в затвора, защото наказанието винаги ще бъде много по-строго от престъплението му. Ще бъде достатъчно да започне да посещава терапевт или да дава пари за благотворителност, абе нещо такова.

По време на ваканцията с Пени, за пръв път осъзнах съвсем ясно колко е тежко положението ми, че то ще остане все така тежко. Вилата в края на пътя беше на хора, които познавахме и двамата, двойка, които си имаха своя продуцентска компания и в далечните щастливи времена ни бяха предложили работа и на двамата. Натъкнахме се на тях една вечер в местен бар и те се престориха, че не ни познават. Един ден в супера, жената дръпна Пени настрани, за да й обясни, че се притеснявала за дъщерята, тийнейджърка, доста посредствено и напълно незабележимо създание, което, честно казано, едва ли ще загуби девствеността си скоро, да не говорим, че от моя страна не я грози никаква опасност. Това бяха пълни глупости, разбира се, тя се притесняваше от близостта ми с дъщеря си толкова, колкото че ще й открадна портмонето. По този начин се опитваше да ми каже, както бяха сторили и много други, че вече нямам място в благословения Айлингтън, че ми е писано да обикалям кабелните телевизии чак до вечността.

Затова тази първа вечер в Тенерифе се почувствах потиснат. Тези хора не бяха за мен. Те просто разговаряха с мен, защото бяхме в едно положение, но това положение беше направо ужасно — като несигурна очукана лодка, която всеки момент можеше да се продъни и да потъне. Това бе лодка за езеро, с която се опитвахме да доплаваме до тъпия Тенерифе. Трябва да си пълен идиот, ако си въобразяваш, че ще издържи дълго.