Ник Хорнби
Дългият път надолу (41)

Мартин

Заглавието във вестника на Линда — на първа страница бе над снимка, на която лежах проснат пред един нощен клуб — гръмко заявяваше „ГРЪМОВЕН ЗАЛП ПОРАЗИ ШАРП“. Статията не акцентираше, както бе обещала Линда, на красотата и тайнството на преживяното от нас горе на покрива. Напротив, тя бе предпочела да наблегне на неочакваната, справедлива и доста забавна лудост, поразила бивш водещ от телевизията. Журналистът в мен подозираше че тя много точно е напипала пулса на събитията.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Джес, когато ми се обади по телефона тази сутрин.

— Наподобява на една стара реклама на бира — обясних й аз. — „Пий «Залп», за да не те порази залп“.

— Че какво общо има бирата с това тук?

— Нищо. Просто името на бирата беше „Залп“, а пък моето име е „Шарп“ и се римуват, това е.

— Ясно. Не би ли трябвало да свързват ангелите с арфи?

— Да, ангелите свирят на арфи.

— Нали? Не трябваше ли да й кажем, че сме го видели да свири на арфа? Щеше да прозвучи по-убедително.

Опитах се да й обясня, че според мен, ако бяхме добавили и арфа към образа на ангел Мат Деймън, едва ли щеше да ни помогне да убедим хората в истината на думите ни.

— Това няма значение. Защо пишат само за теб? За нас изобщо не се споменава.

Тази сутрин ми се обадиха и други — Тео, например, който каза, че хората проявявали огромен интерес към цялата тази история и ме увери, че най-сетне съм му дал нещо, с което може да работи, стига да не се дърпам да говоря пред публика за този така личен момент на докосване с духовното. Звънна и Пени, която настояваше да се срещнем и да поговорим. Чух се и с дъщерите си.

От седмици не ми бе позволено да говоря с тях, обаче майчиният инстинкт на Синди й бе подсказал, че денят, в който пишат за „тати“ във вестниците как бил видял пратеник от Бога, е подходящ момент да възобнови контактите.

— Наистина ли видя ангел, татко?

— Не.

— Мама каза, че си видял.

— Не, не съм.

— А защо мама каза, че си видял?

— Трябва да я попиташ нея.

— Мамо, ти защо каза, че татко е видял ангел?

Зачаках търпеливо, докато проведат кратък разговор.

— Тя казва, че не е казала такова нещо. Разправя, че така пишело във вестника.

— Това беше майтап, сладурче. За да взема малко пари.

— А!

— За да мога да ти купя хубав подарък за рождения ден.

— Така ли? А защо ти дават пари, когато казваш, че си видял ангел?

— Ще ти разкажа някой друг път.

— О.

След това говорих със Синди, но разговорът ни не беше дълъг. През кратките минути успях да спомена два различни вида домашни животни.

Освен това ми се обади и шефът ми от „Фийт Ап“. Обаждаше ми се, за да ме уведоми, че съм уволнен.

— Ти се шегуваш.

— Ще ми се наистина да се шегувах, Шарпи. Само че ти не ми остави никаква друга възможност.

— И как стана така, би ли ми обяснил?

— Видя ли вестника тази сутрин?

— Това проблем ли е за теб?

— Изкарват те нещо като пълен хахавел, ако трябва да сме честни.

— Че това е безплатна реклама за канала.

— За мен това е отрицателна реклама.

— Искаш да ми кажеш, че вярваш на нещото, наречено отрицателна реклама?

— Как така?

— И без това не са чували достатъчно за нас. Не е ли така?

Последва дълго и предълго мълчание, докато аз чувах как чарковете в главата на Деклън се опитват да се наместят.

— Да, разбирам. Много хитро. Не бях мислил за това.

— Нямам намерение да ти се моля, Дек. Само че за мен това е доста извратено. Наемаш ме, когато никой друг не желаеше дори да чуе за мен. А пък ме уволняваш в момент, когато всички искат да разберат какво ми се е случило. За кои от водещите ти пишат ден след ден във вестниците?

— Правилно, правилно, абсолютно си прав. Разбирам всичко. Ясно ми е какво се опитваш да ми кажеш. Ако разбирам правилно, няма такова нещо като неблагоприятна реклама за един… един недостатъчно популярен кабелен канал.

Очевидно на мен не ми е по силите да представя нещата така елегантно. Да, накратко казано е точно така.

— Добре, Шарпи, убеди ме. Кого ще представиш днес следобед?

— Този следобед ли?

— Да. Днес е четвъртък.

— А-ха.

— Да не би да си забравил?

— Всъщност, май да, забравил съм.

— Значи нямаме никого.

— Предполагам, че ще успея да убедя Джейджей, Морийн и Джес да дойдат.

— Кои са тези хора?

— Останалите трима.

— Какви останали трима?

— Ти чел ли си материала във вестника?

— Само онова, дето си бил видял ангел.

— Те бяха горе с мен.

— Къде горе?

— Деклън, цялата работа с ангела тръгна от момента, когато се качих на сградата с намерението да се самоубия. Там се натъкнах на останалите трима, те също бяха на покрива и имаха намерение да направят същото. И тогава… Абе накратко, ангелът ни каза да слезем долу.

— Мамка му.

— Именно.

— И ти можеш да ги доведеш?

— Почти съм сигурен.

— Боже Господи! Колко ще ни струва, как мислиш?

— Триста кинта за тримата, може би. Плюс разходите. Едната е… Тя е самотен родител и някой трябва да й гледа детето.

— Давай, не чакай. Мамка му. Абе, майната им на разходите.

— Ти си мой човек, Дек.

— Идеята ти е добра. Доволен съм. Старият Деклън все още следи пулса на нещата, нали така?

— Абсолютно. Ти си хрътка, когато стане въпрос за сензации. Ти си Баскервилското куче Деклън.

 

 

— Трябва да си повтаряте непрекъснато, че никой не ви гледа.

— Това е някой стар професионален трик, нали? — попита компетентно Джейджей.

— Не — отвърнах аз. — Повярвайте ми. Буквално никой не ви гледа. Не съм срещал човек, който да гледа предаването ми.

Централата на телевизия „Фийт Ап!“ — известна сред персонала като „Титс Ап“^[1] — се намира в нещо като барака в Хокстън. Бараката си има малка приемна, две съблекални и студио, където се фабрикуват всичките четири програми, които пускаме. Всяка сутрин една жена, Канди-Ан, продава козметика. Аз си деля следобеда в четвъртъците с един, който се нарича Ди Джей Гуднюз, който говори с мъртвите, обикновено от името на рецепционистката, чистачката, шофьора на такси, ангажиран, за да го закара вкъщи, или някой, отбил се съвсем случайно, за да зададе някакъв тъп въпрос. През останалите следобеди от седмицата се излъчват записи на стари кучешки надбягвания, проведени в Щатите — едно време идеята е била да се даде възможност на зрителите да наддават, но така и не се получило нищо, а според мен, ако не можеш да наддаваш, то тогава кучешките надбягвания, особено вече миналите кучешки надбягвания, не са интересни. Вечерно време две жени си говорят и обикновено обсъждат бельото си, докато разгорещени, зрителите им пращат похотливи съобщения, на които те не обръщат внимание. То май е това. Деклън управлява телевизията от името на тайнствен азиатски бизнесмен и тези от нас, които работят за „Фийт Ап ТВ!“, предполагаме, че го прави доста тайнствено и хитро, така че ние да не разберем. Всъщност само един Господ знае как служим за прикритие на търговия с наркотици и детска порнография. Една от теориите е, че кучетата от надбягванията изпращат кодирани съобщения на трафикантите: ако, да кажем, кучето във външния коридор спечели, тогава тайландската връзка има за задача да изпрати две кила хероин и четири тринайсетгодишни още на сутринта. Абе нещо такова.

Гостите ми в „Не пропускай Шарп“ са все стари приятели, които са готови да ми помогнат, или пък стари величия, изпаднали в положение не много по-различно от моето — които едва успяват да задържат глава над водата и всеки момент ще потънат. Някои седмици осигурявам величия с все още неизстинала слава и тогава всички изпадат в див възторг, но през повечето седмици разчитам на вече позабравени надувковци. Канди-Ан, Ди Джей Гуднюз и двете недооблечени дами са се появявали в предаването ми не само по веднъж и са дали на зрителите чудесен шанс да ги опознаят по-добре. („Не пропускайте Шарп“ продължава два часа и въпреки че рекламният отдел, по-точно Карън на рецепцията полага огромно старание, много рядко се случва да ни прекъсне някой мераклия с платена реклама. Теоретичните зрители не ни очакват с нетърпение, въпреки че все още не сме задълбали в необятното поле на разговорите.) Да привлека хора от калибъра на Морийн и Джес бе небивало постижение: гостите ми рядко се появяваха в предаването през същото столетие, в което бяха писали за тях из вестниците.

Гордеех се с умението си да интервюирам. Все още е така, затова по време, когато не мога да направя нищо друго като хората, съм захапал здраво професионалната си компетентност, докато съм в студиото, и я стискам със същите сили, с които бих стискал ствола на дърво, увиснало над някоя пропаст. В добрите си години ми се бе случвало да интервюирам пияни самозабравили се актьори в осем сутринта, както и натряскали се агресивни футболисти в осем вечерта. Принуждавал съм политици, които познават само лъжи, да споделят с мен истината. Налагало ми се е да се справям с майки, които са ме поразявали със скръбта си и са ме карали да се чувствам неловко, и в нито един от тези случаи аз не съм губил контрол. Канапето в студиото ми беше моята класна стая и аз не позволявах никакви своеволия. Така беше дори в тъпата „Фийт Ап ТВ!“. Месеците, през които разговарях с разни забравени от всички изпаднали бивши величия, хора, които нямаха какво да кажат, да не говорим, че не притежаваха таланта да кажат и малкото, което би заинтересувало зрителите, през всички тези месеци за мен бе удоволствие да си казвам, че има поне едно нещо в живота, където ме бива. Така че, когато Джес и Джейджей решиха, че предаването ми е просто една смешка и дори не прикриха мнението си, усетих, че чувството ми за хумор ме напуска. Искаше ми се, разбира се, да не е така; искаше ми се да го открия, свило се някъде в мен, не чак толкова напористо както преди, но поне малко по-умерено. Да, истина е, че ги подтиквах да говорят за незабравимото преживяване, което те изобщо не бяха преживели, въпреки че знаех отлично, че не са го преживели. Да не говорим, че това въображаемо незабравимо преживяване бе адски тъпо. И независимо от тези препятствия, очаквах да проявят малко повече професионализъм.

Не искам да се изтъквам и да си придавам повече важност, отколкото трябва. Това не е физика или ракетостроене, а най-обикновено телевизионно интервю. Провеждаш предварително кратък разговор с гостите, обсъждате в най-общи линии как ще протече предаването, напомняш им за абсурдните шегички, които всички знаят, а в нашия случай им напомних вече известните факти за измисленото преживяване, за което щяхме да говорим, като следвахме пътя, начертан от Джес в първото й интервю — а именно, че ангелът приличал на Мат Деймън, че се носел над покрива, че бил облечен в широк бял костюм. Предупредих ги да не преебат тези дребни подробности, защото в противен случай ще загазим много яко. И какво мислите, че се случи? Да не говорим, че се случи почти веднага след предупреждението? Питам Джейджей с какво е бил облечен ангелът, а той ми отговаря, че бил намъкнал рекламна тениска за филма със Сандра Бълок „Докато ти спеше“. За късмет Джес го беше гледала по телевизията и разказа надълго и нашироко какво ставало.

— Нека да се придържаме към темата — заявих аз. — Много хора са гледали „Докато ти спеше“. Само че малцина са виждали ангел.

— Заеби тая работа. Никой не ни гледа. Ти сам каза.

— Това е просто един от изпитаните ми професионални трикове.

— Значи яко се накиснахме. Защото току-що казах „заеби“. Да знаеш, че ще завалят оплаквания от недоволни зрители.

— Според мен зрителите ни са достатъчно умни хора и само ще се сетят, че необичайните обстоятелства принуждават човек да използва нетипични за речника му изрази.

— Добре тогава. Заеби, майната ви, да ви го начукам. — Тя помаха за извинение на Морийн, след това право към камерата, която предаваше образа й на възмутените зрители в цяла Великобритания. — В интерес на истината да гледаш боклучавите филми на Сандра Бълок не може да се нарече необичайно обстоятелство.

— Говорехме за ангела, не за Сандра Бълок.

— Какъв ангел?

И така нататък и така нататък, докато най-накрая Деклън нахлу в студиото с продавачката на козметика и ни разкара от ефира, пращайки ни право на улицата, а мен ме прати в редиците на безработните.