Ник Хорнби
Дългият път надолу (43)

Джейджей

Културната ни програма тежеше на моите рамене, защото нито един от останалите не беше наясно. Морийн ходеше в библиотеката за книги на всеки две седмици, но не четеше неща, за които можехме да говорим, нали разбирате за какво намеквам, освен ако не ви се слуша за медицинската сестра, която трябвало да избира дали да се омъжи за лошия богаташ, или — за добрия бедняк. И Мартин не беше луд фен на литературата. Каза, че в затвора бил чел доста, но това били главно биографии на хора, преодолели забележителни трудности, като Нелсън Мандела и разни такива. А пък според мен Нелсън Мандела едва ли щеше да погледне на Мартин Шарп като на брат по душа. Когато човек се вгледа в живота им, веднага става ясно, че са се озовали в затвора по различни причини. А пък Джес, направо няма да повярвате какво мисли тя за книгите. Обидна работа.

Тя, обаче, беше права за мен, почти. И как да не е? Целият ми живот беше преминал около хора, които не четат — родителите ми, сестра ми, повечето от бандата — та затова след известно време започваш да се обграждаш със защитни стени. Колко пъти трябва да те нарекат сбърканяк, преди да се пречупиш? Не че ми пука, когато ме наричат сбърканяк и разни подобни, при това все хора от бандата, нали разбирате, но за мен, като наречеш някого сбърканяк, значи си пада по момчета, не че си като Дон Делило — той е мъж, наистина, но аз харесвам книгите му, не задника му. Защо хората се шашкат толкова, когато четеш? Вярно, че не ми е до общуване, когато тръгнем на турне, обаче ако цъках някоя игра часове наред, направо можех да изперкам. В моята среда да гърмя по шибаните космически чудовища е похвално, докато да се забода над „Американски пасторал“^[1] не е.

Еди беше най-гаден. Все едно че бяхме женени, а като вземех някоя книга, бе моят начин да му покажа, че имам главоболие точно преди да си легнем. И също като в брака, колкото повече бяхме заедно, толкова по-зле ставаше. Сега, като си мисля за това, след като вече не сме заедно, с времето нещата се влошаваха. Съзнавахме, че няма да се задържим като банда, по всяка вероятност и като приятели, затова и двамата бяхме обзети от паника. А колкото повече аз четях, толкова повече се паникьосваше Еди, защото, струва ми се, имаше някаква тъпа идея, че четенето ще ме тласне към някоя нова работа. Да, като че ли така става в живота. „Ей, ти харесваш Ъпдайк? Трябва да си готин пич. Ето ти работа в рекламната ни агенция, дето ще ти носи по сто бона“. През всичките години заедно говорехме за общите ни неща, а чак през последните месеци започнахме да забелязваме различията и те разбиха сърцата ни.

Всичко това е досадно дългият начин да обясня защо изперках, докато слушах Джес. Бях оставил зад гърба си банда, съставена от неграмотни агресивни диваци, и нямах намерение да се включа в нова. Когато си нещастен, май всичко на този свят — и четенето, и яденето, и спането — крие в себе си по нещо, от което ставаш още по-нещастен.

Кой знае защо си мислех, че с музиката ще бъде по-лесно, което, като знаете, че съм музикант, изобщо не беше умно разсъждение. Инвестирал съм много в книгите, докато целият ми живот бе инвестиран в музиката. Мислех си, че не мога да сгафя с Ник Дрейк, особено в зала, пълна с хора, които си падат по блус. Ако не сте го слушали… Леле, мой човек, той като че ли е събрал цялата меланхолия на света, всичката мъка на преебаните мечти, от които си се отказал, изсипал е всичко това в една малка бутилка и я е запушил с тапа. А когато започне да свири и да пее, вади тапата и ти усещаш миризмата. Притиснат си на мястото си като от стена, издигната от шум, но не е така — всичко е тихо, мирно и не смееш дори да дишаш, да не би да изплашиш звуците. Слушахме го, когато бяхме у Морийн, защото в „Старбъкс“ не можем да си пускаме музика, обаче у Морийн чуваш дишането на Мати, което е като още един допълнителен шантав инструмент. Та аз си седях и мислех, че това ще промени живота на тези хора завинаги.

Накрая на първата песен Джес започна да прави гнусливи физиономии и да се криви.

— Това е пълна отврат — заяви тя. — Той е нещо като, не знам, поет, нещо такова. — Това трябваше да бъде обида: прекарвах дните си с някого, за когото поетите бяха форма на живот, намираща се в тънките черва.

— Нямам нито против — каза тогава Мартин. — Нямаше да си тръгна, ако свиреше в някой бар.

— Аз пък щях — тросна се Джес.

Чудех се дали ще бъде възможно да ги прасна едновременно, но се отказах, защото тогава всичко щеше да приключи прекалено бързо, а и без това всеки от нас криеше някаква болка. Искаше ми се да продължа да ги удрям дори след като са паднали, което можеше да стане само ако ги погна поотделно. Това е ярост, породена от музиката, която е също като яростта, обхванала уличните банди, само че в моята има справедлив гняв. Когато те обхване истерията на уличните банди, тогава една незначителна част от теб съзнава, че се държиш като кретен, обаче щом те завладее яростта на музиката, тогава се чувстваш така, все едно изпълняваш Божията воля, а Бог иска тези хора да бъдат поразени.

И тогава се случи нещо странно, ако може дълбокият отклик на „Five Leaves Left“ да се нарече странен.

— Вие уши нямате ли? — обади се неочаквано Морийн. — Не чувате ли колко е нещастен той и колко красива е песента?

Погледнахме я, а след това Джес ме погледна мен.

— Ха-ха — изхили се Джес. — На теб ти харесва нещо, което харесва и на Морийн. — Тя изпя последните думи като заядливо дете.

— Не се прави на по-глупава, отколкото си в действителност, Джес — обади се отново Морийн. — Защото и без това си доста глупава. — Тя се беше разгорещила. И нея я бе обхванала музикалната ярост. — Просто го послушай известно време и престани да дрънкаш.

Джес веднага разбра и млъкна, а ние изслушахме останалата част от албума и ако човек се вгледа в Морийн, веднага можеше да забележи, че очите й блестяха.

— Кога е починал?

Деветстотин седемдесет и четвърта. Бил е на двайсет и шест.

— На двайсет и шест. — Тя помълча малко, замислена, а аз се надявах да й стане мъчно за него и за семейството му. Другата възможност бе тя да му завижда, че си е спестил всички следващи години. Искаш да постигнеш някакъв отклик у хората, но понякога те реагират прекалено бурно, не е ли така?

— Хората не искат да го слушат, нали? — попита тя.

Никой не й отговори, защото не бяхме сигурни какво да кажем.

— И аз така се чувствам, всеки ден, а хората не искат да го разберат. Предпочитат да им кажа, че се чувствам така, както пее Том Джоунс. Или като австралийката, дето участваше в „Съседи“. Само че аз се чувствам по този начин, а те не пускат такава музика по радиото, защото за тъжните хора няма място.

Никога не бяхме чували Морийн да говори по този начин, дори нямахме представа, че може да каже подобни неща. Дори Джес не я прекъсна.

— Странно, защото хората си мислят, че Мати ми пречи да общувам с хората. Само че с Мати не е толкова зле. Трудна работа е, но… Заради начина, по който Мати ме кара да се чувствам, не общувам с хората. Човек приема нещата по различен начин. Непрекъснато трябва да преценяваш дали нещо е тежко или леко, особено нещата вътре в теб, и ако сбъркаш, отблъскваш хората. Омръзнало ми е, само как ми е омръзнало.

Изведнъж Морийн ми заприлича на моето момиче, защото тя бе разбрала, беше се докоснала до яростта, родена от музиката, и на мен ми се прииска да й кажа точно това, което трябва.

— Имаш нужда да заминеш някъде на почивка.

Казах го, защото исках да проявя съчувствие, а в следващия момент си спомних за Космическия Тони и разбрах, че сега вече Космическия Тони разполага с пари.

— Кажете, хайде, какво ще кажете? Защо не? — настоях аз. — Хайде да заведем Морийн някъде на почивка.

Мартин избухна в смях.

— Да, бе, как ли пък не — озъби се Джес. — Ние какво, да не би да сме доброволци в някой старчески дом?

— Морийн не е стара — казах аз. — На колко си, Морийн?

— На петдесет и една — отвърна тя.

— Добре де, нека да не е старчески дом, а дом за досадници.

— А ти защо си решила, че си най-очарователната на този свят? — попита Мартин.

— Първо, не изглеждам по този начин. Както и да е, мислех си, че сте на моя страна.

Без да забележим кога, сред смеха и презрението, Морийн бе започнала да плаче.

— Извинявай, Морийн — започна Мартин. — Не исках да се държа грубо. Просто не мога да си представя четиримата да се настаним в шезлонги край плувния басейн.

— Не, не — отвърна Морийн. — Не съм се обидила. Не много. Знам, че никой не иска да отиде на почивка с мен, няма проблем. Доплака ми се, защото Джейджей го предложи. Толкова отдавна… Никой не е… Аз не съм… Просто беше толкова мило.

— Мама му стара — прошепна Мартин. Въпросното „мама му стара“ може да означава много неща, както сами знаете, но тук нямаше никакво съмнение. Всички разбрахме какво казва той. В случая Мартин имаше предвид, ако мога да обясня този неприличен израз с друг неприличен израз, че той беше преебан. Защото няма такъв тъпанар, който би заявил на Морийн: „Важното е, че си го е помислил. Това трябва да ти бъде достатъчно“.

Пет дни по-късно се качихме на самолета за Тенерифе.