Ник Хорнби
Дългият път надолу (37)

Мартин

Този ден не споменахме повече постерите на Мати. Всички бяхме любопитни, разбира се, само че Джес направи така, че двамата с Джейджей повече не можехме да изразим любопитството си. Джес винаги правеше така, че или си с нея, или против нея, а и в този случай, както и в много други случаи, бяхме против нея, което означаваше, че по този въпрос трябва да се мълчи. Тъй като не беше приятно да си мълчим, станахме агресивни и шумни по другите въпроси, които нямаше проблем да обсъждаме.

— Ти не можеш да понасяш баща си, нали? — попитах я аз.

— Да, разбира се. Той е тъп чекиджия.

— Да, ама живееш при него.

— И какво от това?

— Как тогава търпиш? — полюбопитства Джейджей.

— Не мога да си позволя да се изнеса. А и те си имат чистачка, и кабелна, и панорамен телевизор, и всичко.

— Колко е прекрасно да си млад, да си имаш и идеали, и принципи! — подиграх й се аз. — В пълна готовност да се обявиш против глобализацията, така ли стана?

— Какво сега, двама нещастници ли ще ми четат лекция? Да не забравяме и другото. Оная работа с Джен. Те се притесняват.

А, да. Оная работа с Джен. Двамата с Джейджей веднага млъкнахме. От определена гледна точка разговорът дотук можеше да бъде обобщен до следното: един мъж, наскоро тикнат в затвора, след като е правил секс с малолетна, и още един, измислил си смъртоносна болест, защото така си е спестил и време, и разправии и е запазил достойнството си, се подиграват на унила тийнейджърка, защото е искала да се прибере при скърбящите си родители. Реших, че по-късно ще отделя време, за да премисля това от друг ъгъл.

— Искрено съжаляваме за сестра ти — заговори Морийн.

— Че това не е от вчера.

— Въпреки това съжаляваме — отвърна уморено Джейджей. Да се опиташ да подадеш ръка на Джес просто означаваше тя да те прегази безогледно, докато не я поставиш отново на мястото й.

— Вече съм свикнала.

— Нима? — обадих се аз.

— Може и така да се каже.

— Доста странно нещо, с което да свикнеш.

— Горе-долу.

— Не мислиш ли за това през цялото време?

— Не може ли да говорим за това, за което трябва?

— Кое по-точно?

— Какво ще правим. Вестниците и всичко останало.

— Трябва ли изобщо да правим нещо?

— Мисля, че да — отвърна Джейджей.

— Да знаете, че скоро ще забравят за нас — успокоих ги аз. — Просто понякога става шибана прецаквация, извинявай, Морийн, в началото на годината.

— Ами ако ние не искаме да забравим цялата тази работа? — попита Джес.

— Защо ни е да помним? — озъбих й се аз.

— Можем да изкараме някоя и друга пара. Поне ще имаме какво да правим.

— Какво е това, дето ще го правим?

— Не знам. Просто… имам чувството, че ние сме различни. Струва ми се, че хората ще ни харесат и ще се заинтересуват от нас.

— Ти си луда.

— Точно така. Именно. Тъкмо затова ще се интересуват от мен. Дори мога да преиграя малко, само кажете.

— Сигурен съм, че няма да се наложи — побързах да отговоря аз от името и на тримата, а също и от името на цялото население на Великобритания. — И така си добре.

Джес се усмихна мило, учудена от неочаквания комплимент.

— Благодаря, Мартин, ти също. Само че те ще искат да знаят как си прецакал живота си с онова момиче. Ами ти, Джейджей, ще искат да им разкажеш за пиците и всичко. А Морийн пък може да разкаже каква гадост е животът й с Мати. Виждате ли, ще бъдем като супергерои, като Хиксмен, нещо такова. Всеки от нас си има някаква тайнствена сила.

— Да — съгласи се Джейджей. — Самата истина. Аз притежавам суперсилата да разнасям пици. А пък Морийн разчита на суперсилата на сина си инвалид.

— Добре, де, суперсила не беше точната дума. Но вие ме разбрахте. Все нещо има.

— Точно така. „Нещо“. Le mot justeІ^[1], както обикновено.

Джес се намръщи, но бе така завладяна от започнатия разговор, че не направи опит да ме обиди, както си му е редът, задето знам чужд израз.

— Освен това можем да кажем, че все още не сме решили дали да не се хвърлим. Много ще се изкефят.

— Ами ако продадем телевизионните права за Свети Валентин… Може пък да превърнат предаването в нещо като „Биг Брадър“. Можеш да го посветиш на онзи, заради когото искаше да скочиш — предложи Джейджей.

Джес не бе убедена.

— Не знам за това — отвърна тя. — Аз говорех за вестниците, Мартин. Можем да изкараме малко пари, нали?

— Да ти е хрумвало, че и без това имаме достатъчно неприятности с вестниците?

— Само че те пишат за теб, нали? — попита Джес. — Ами ако и ние успеем да изкараме по нещичко?

— Какво ще има кажем? — зачуди се Джейджей. — Нямаме какво да им кажем. Качихме се, слязохме, и точка по въпроса. Хората го правят непрекъснато.

— Мислих и за това. Ами ако сме видели нещо — предложи Джес.

— Какво например? Какво може да сме видели?

— Ще ви кажа. Ами ако сме видели ангел?

— Ангел значи — повтори глупаво Джейджей.

— Именно.

— Не съм видяла никакъв ангел — обади се Морийн. — Вие кога видяхте ангел?

— Никой не е виждал никакъв ангел — обясних аз. — Джес предлага да измислим някакво духовно преживяване, за да измъкнем малко пари.

— Та това е ужасно — възкликна Морийн, както всички очаквахме от нея.

— Не че сме го измислили — настоя Джес.

— Не сме ли? Тогава в какъв смисъл сме видели ангел?

— Как се нарича в стихотворенията?

— Моля?

— Не се ли сещате, в стихотворенията. И в английската литература. Понякога казваш нещо, което прилича на друго нещо, а друг път говориш за нещо като за него самото. Като например любовта ми е като скапана мърлява роза, или каквото беше там.

— Сравнения и метафори.

— Да, бе. Точно така. Шекспир ги е измислил, нали? Затова е гений.

— Не.

— Кой тогава?

— Няма значение.

— Защо тогава Шекспир е гений? Какво е направил?

— Някой друг път ще говорим.

— Добре. Както и да е. Така че как се казва онова нещо, дето е нещо, като например когато ти кажат „Ти си путьо“, въпреки че си имаш пенис. Очевидно.

Морийн бе готова да заплаче.

— За Бога, Джес — опитах се да я предупредя аз.

— Извинете. Извинете. Не знаех, че ако имаме някакви правила за ругатните, те важат и когато обсъждаме граматиката.

— Важат.

— Добре де. Извинявай, Морийн. Разбрах. Значи, казват „Ти си прасе“, а всъщност ти не си прасе.

— Това е метафора.

— Точно така. Не сме видели истински ангел. Но всъщност сме го видели метафорично.

— Значи метафорично сме видели ангел — повтори Джейджей. Вече не криеше, че изобщо не е наясно и не може да разбере.

— Да, точно така. Искам да кажа, че нещо ни е спряло. Нещо ни е спасило живота. Защо да не е ангел?

— Защото не е имало никакъв ангел.

— Добре, де, не сме видели. Но пък можем за всичко да кажем, че е било ангел. Всяко момиче може да мине за ангел. Аз, дори Морийн.

— Всяко момиче може да бъде ангел ли? — повтори невярващо Джейджей.

— Да. Защото ангелите са момичета.

— А ти някога чувала ли си за ангел Габриел например?

— Не.

— Ами той — той — е бил ангел.

— Ами?

Кой знае защо в този момент изгубих търпение.

— Какви са тези глупости? Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш, Джес?

— Сега пък какво казах?

— Не сме виждали никакъв ангел, нито буквално, нито метафорично. И между другото, да видиш нещо метафорично, каквото и да означава това, съвсем не е същото, като да видиш наистина нещо. Със собствените си очи. Тоест, както аз разбирам нещата, ти точно това предлагаш. Тук не става дума за преувеличение. Това са пълни лайна, извинявай, Морийн. Честно казано, ще запазя това в тайна. Няма да кажа на никого за ангела. Дори на националните издания.

— Ами ако се появим по телевизията и имаме възможност да накараме всички да разберат посланието ни?

Всички я гледахме.

— А какво е това послание?

— Ами то зависи от нас, нали?

Как да спори човек с момиче, което мисли по този начин? Тримата така и не успявахме да намерим начин, затова се задоволявахме с подигравки и сарказъм и в края на краищата стигнахме до негласното споразумение, че след като три четвърти от нас не са останали очаровани от предишните си кратки срещи с медиите, бе най-добре да оставим интересът, който се проявява към нас в момента, просто да отшуми и случката да се забрави. А по-късно, два часа след като се прибрах, ми се обади Тео и ме попита защо не съм му казал, че съм видял ангел.