Ник Хорнби
Дългият път надолу (25)

Джес

Когато ти е тъжно, ама наистина много тъжно, толкова тъжно, че си готов да се качиш на покрива на „Топърс“, единственото ти желание е да си с хора, които също са тъжни. До тази вечер не го знаех, но ето че се осъзнах само като гледах лицето на Час. По него нямаше нищо. Това бе просто лицето на едно двайсет и две годишно момче, което не бе постигнало нищо, освен може би да глътне някое и друго Екстази; което не мислеше за нищо, освен откъде да си докара някое и друго Екстази; което не чувстваше нищо, освен онова, което се изписваше по лицето му. Издаваха го очите му: когато пусна тъпата си шега за Мартин и очакваше и ние да се разсмеем, защото в тези очи нямаше нищо. Това бяха просто засмени очи, в тях нямаше нито страх, нито тревога — същите са очите на едно бебе, когато го погъделичкаш. При другите бях забелязала, че когато се шегуваха, ако изобщо се шегуваха (Морийн хич я нямаше по смешките), зад смеха им пак прозираше причината да са на покрива — у тях имаше още нещо, което ги спираше да се отдадат на момента. Може би ви се иска да кажете, че не трябваше да се качваме там, защото желанието да се самоубиеш е изход за страхливци и можете да изтъкнете, че нито един от нас нямаше достатъчно основателна причина да го стори. В същото време не можете да твърдите, че не го усещахме, защото всички го бяхме усетили, а това бе най-важното. Час така и нямаше да разбере какво беше това, освен ако и той не пресечеше тази граница.

Защото точно това бе станало с нас четиримата — бяхме пресекли границата. Не искам да кажа, че бяхме направили нещо лошо. Просто исках да кажа, че с нас се бе случило нещо, което ни разграничаваше от повечето хора. Нямахме нищо общо помежду си, освен края, към който се бяхме запътили на онзи бетонен квадрат там високо горе, а това бе най-значимото, което можеш да имаш с някого. Да се каже, че ние с Морийн нямахме нищо общо единствено защото тя носеше шлифер и слушаше духова музика, или както там се казва, не знам точно, бе все едно да се каже, че единственото общо, което имам с онова момиче, са общите ни родители. Не знаех всичко това, докато Час не каза на Мартин, че бил нещастен смотаняк.

Другото е, че Час можеше да ми пробута каквото си иска — че ме обича, че ме мрази, че е бил отвлечен от извънземни, че оня Час, когото познавах, е вече на различна планета — и то щеше да е все същото. Все още ми дължеше обяснение, поне така си мислех, но какво от това? Щеше ли да ми донесе нещо добро? Нямаше да стана по-щастлива. Все едно да започнеш да се драпаш, когато си болна от варицела. Мислиш си, че ще ти се отрази добре, но сърбежът се мести непрекъснато. Изведнъж моят сърбеж се оказа безкрайно далече и аз нямаше да успея да го достигна, дори да притежавах най-дългите ръце на света. Щом разбрах това, се уплаших, че цял живот ще ме сърби, а не исках. Знаех всичко, което бе направил Мартин, но когато Час си отиде, ми се прииска той да ме прегърне. Нямаше да ми пука, дори да се беше пробвал с мен, обаче той не ми посегна. Напротив, направи тъкмо обратното — прегърна ме по един такъв странен начин, като че ли бях опакована в бодлива тел.

Започнах да му се извинявам. Извиних се, че онзи задръстеняк го обиди. Той отвърна, че вината не била моя, а аз веднага се опънах, че е само моя, защото, ако не се беше запознал с мен, нямаше да преживее травмата някой си да го нарича нещастен скапаняк навръх Нова година. Той ми обясни, че често се случвало да го наричат нещастен скапаняк. (Това беше истина. Вече го познавам от известно време и смея да твърдя, че съм чувала разни хора, напълно непознати, да го наричат нещастен смотаняк по петнайсет пъти, задник по десет пъти, чекиджия пак толкова, боклук — по пет-шест пъти. Да не забравяме и останалите: путьо, кирливец, гадняр, гнусляр, копелдак и лайнар.) Никой не го харесва, което е странно, а единствената причина е, че е известен. Как е възможно хем да си известен, хем никой да не те харесва?

Мартин разправя, че нямало нищо общо с оная работа с петнайсетгодишната; напротив дори след това нещата се пооправили, защото хората, които го наричали нещастен скапаняк, били тези, според които сексът с малолетни не бил кой знае какво. Така че вместо да го наричат с разни имена, те му дали криле: „Давай, синко, само така, не се отказвай“ и така нататък. От гледна точка на личен тормоз, не става дума за брака му, нито пък за отношенията с децата му, нито пък за кариерата, нито пък за здравия му разум, а престоят в затвора му се отразил добре. Оказва се, че доста хора са известни, макар и да си нямат почитатели. Тони Блеър е доста подходящ пример. Ами другите, които представят сутрешния блок и разните там игри. Струва ми се, че им плащат по една торба с пари, защото напълно непознати им крещят обидни думи по улиците. Дори регулировчикът не го наричат нещастен смотаняк, когато тръгне на пазар със семейството си. Така че парите са единственото предимство, когато се казваш Мартин, а също и поканите за филмови премиери и разни напудрени нощни клубове. Тъкмо по такива места си търсиш белята.

Това бяха само част от мислите, които ми се въртяха в главата, докато двамата с Мартин се прегръщахме. Само че тези мисли не ни отведоха никъде. Вече е пет сутринта и ние продължаваме да се чувстваме нещастни и нямаше къде да отидем.

И затова аз се поинтересувах какво ще правим. Потрих ръце, като че ли ни беше много весело и никак не ни се искаше нощта да свършва, като че ли се бяхме навилнели в „Оушън“ и се канехме да отидем да похапнем кифлички с кафе в „Бетнъл Грийн“ или в апартамента на някого от нас, за да дръпнем по цигарка и да покуфеем. Затова попитах кой ще ни приюти. Бях готова да се обзаложа, че ще бъде Мартин. Сигурно имаше и джакузи и всякакви екстри. Уреждаше ме. Обаче Мартин се опъна, че не можело да отидем там, а и слабостта му към джакузитата била минала отдавна. Според мен това означаваше, че мангизките му са свършили, че портфейлът му е изтънял и вече не може да си позволява това-онова. Да, но се поддържаше нашият Мартин. Защото бе прекалено суетен, за да се запусне.

Затова аз веднага казах, че няма значение, стига да има чайник и корнфлейкс. Той, обаче, каза, че нямал, затова го попитах какво толкова крие. Нямало било нищо, ама го каза по един такъв странен начин, беше му неловко, гледаше да покрие нещо. И в този момент си спомних дребен факт, който може би щеше да се окаже важен, затова полюбопитствах кой му беше оставил съобщение на мобилния. Той веднага отвърна, че не бил никой, а аз поисках да разбера дали е господин Никой или госпожица Никой. Той не уточни, само повтори, че не бил никой. Затова продължих да настоявам да ни каже защо не ни покани у тях и накрая той заяви, че не ни познавал. Не пропуснах да се заям, че не бил познавал и онази петнайсетгодишната. Тогава той се ядоса и каза да вървим у тях. Защо пък не.

И ние тръгнахме.