Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Long Way Down, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Ник Хорнби. Дългият път надолу

Английска. Първо издание

Преводач: Цветана Тодорова Генчева

Редактор и коректор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Веселка Стоянова

ИК КРЪГОЗОР, София, 2005

ISBN: 954–771–107–5

 

Формат: 60/90/16. Печатни коли: 19,5

История

  1. — Добавяне

Мартин

Сигурно ще попитате кой би нарекъл детето си Пачино? Родителите на Пачино, Хари и Марша Кокс, ето кой.

— Мога ли да те попитам как си получил името си? — попитах аз Пачино, когато се запознахме.

Той ме погледна, удивен, но може би трябва да уточня, че Пачино се удивлява на всеки въпрос. Беше едър с криви зъби и имаше някакъв тик на очите, така че фактът, че му липсваше интелигентност, бе истинско нещастие.

Ако имаше човек, на когото трябваше да се плати компенсация за липса на чар и красота, това бе Пачино.

— К’во гу’риш?

— Откъде идва името ти?

— Откъде ли?

Самата мисъл, че имената идват отнякъде, му се стори непонятна; все едно че го бях попитал откъде са се взели пръстите на краката.

— Има един известен филмов актьор, който се казва Пачино.

Той ме погледна.

— Ами?

— Чувал ли си за него?

— Не.

— Значи не си кръстен на него.

— Не знам.

— Никога ли не си питал?

— Не. Нищо не питам за ник’ви имена.

— Ясно.

— А твойто уткъде е?

— Мартин ли?

— Да.

— Откъде идва ли?

— Да.

В първия момент го зяпнах. Не знаех какво да отговоря. Като изключим очевидния отговор — че идва от родителите ми, както Пачино се бе сдобил със своето (въпреки че и тази информация щеше да го удиви) — можех само да му кажа, че моето е от френски произход — както неговото бе от италиански. Следователно щеше да ми е трудно да обясня защо името му звучи смешно, а моето не.

— Ето, виждаш ли. Труден въпрос. Не си мисли че съм тъп, ’щот не мо’а да отговоря.

— Не, не, разбира се.

— Иначе и ти си тъп.

Май такава възможност не бе за изключване. Започвах да се чувствам като тъпак по много причини.

 

 

Пачино беше ученик в осми клас в училище в моя квартал и аз трябваше да му помагам с четенето. Предложих да му помагам след разговора със Синди и след като видях малка обява в местния вестник. Пачино бе първата ми спирка по пътя към самоуважението. А този път е доста дълъг, така е, но все се надявах, че Пачино може да се окаже някъде по-напред. Ако приемем, че самоуважението се намира в Сидни, а аз тръгна от станцията на метрото на Холоуей Роуд, то тогава Пачино бе първата ми спирка за нощуване, където самолетът се налагаше да зареди. Бях реалист и виждах, че той няма да ме избута чак до крайната цел, но самото желание да седна с едно глупаво, при това грозно дете за час, представляваше поне няколко хиляди километра. По време на първата ни среща, докато се препъвахме и на най-простичките думи, разбрах, че той по-скоро прилича на Кледониън Роуд, отколкото на Сингапур и ме очакват още двайсет и кусур спирки на метрото, преди да се добера до гадното летище Хийтроу.

Започнахме с отвратителна книга за футбола, защото той настоя да четем от нея, разказ с едър шрифт за момиче с един крак, което успяло да преодолее недъга си и сексизма на съотборниците и станала капитан на училищния отбор. Не мога да не призная на Пачино, че щом разбра накъде духа вятърът, прояви пълно презрение.

— Тя ще забие най-важния гол в някой голям мач, нали? — попита той, без да крие отвращението си.

— Страхувам се, че ще стане точно така, да.

— Тя нали е само с един крак?

— Така е.

— И е момиче.

— Да, момиче е.

— Кое е това училище?

— Добър въпрос.

— Нали затова питам.

— Искаш да знаеш името на училището ли?

— Да. Искам да отида там с приятелите си и да им се изсмея, защото имат момиче с един крак в отбора.

— Според мен това не е истинско училище.

— Значи историята не истинска.

— Не.

— Мамка им, няма да се занимавам с т’ва.

— Добре. Иди и си избери нещо друго.

Той провлачи крака към полиците на библиотеката, но не си намери нищо интересно.

— Ти от какво се интересуваш?

— От нищу.

— Съвсем нищо ли?

— Обичам плодове. Мама разправя, че съм шампион ядач на плодове.

— Така. Поне има нещо, за което да се хванем.

Оставаха още четирийсет и пет минути от часа ни.

Какво да направя? Как да започна да одобрявам себе си, за да ми се прииска да продължа да живея? И защо часът ми с Пачино не свърши това, което трябваше? Отчасти обвинявах него. Той не искаше да учи. Не беше от децата, каквито аз си представях. Надявах се да попадна на някое забележително интелигентно дете, което си има някакви домашни проблеми, някой, който има нужда от един час на седмица допълнителни уроци, за да се превърне в гения на класа. Исках моят час да го тласне от бездната на бъдеще с хероин към бъдеще в Оксфорд. Ето такова дете исках, а вместо това ми пробутаха един, дето се интересува само от ядене на плодове. В такъв случай за какво да чете? На вратата на мъжката тоалетна има международен символ, а той винаги може да накара майка си да му разкаже какво дават по телевизията.

Може би това бе идеята, да се заема с нещо напълно безполезно. Може би, ако знаете, че вършите нещо, което очевидно няма смисъл, ще се харесвате повече от човек, който винаги и във всичко помага на хората. Може би аз ще се почувствам по-добре от русия болногледач и ще мога да го предизвикам отново, но този път аз ще обера точките. Пестиш години наред и можеш да профукаш всичко само за една вечер. Само за няколко месеца бях пропилял четирийсет и кусур години и сега се налагаше да започна да спестявам отново. Прецених, че Пачино си струваше десет пенса на седмица, така че щеше да мине доста време, преди да си позволя да изляза в града.

И така. Нека да завърша изречението тук: „Много е трудно да научи човек Пачино да чете“. Или дори: „Много е трудно да станеш нов човек, частица по частица, без да имаш книжка с инструкции и без да имаш представа къде трябва да поставиш най-важните части“.