Ник Хорнби
Дългият път надолу (14)

Мартин

Всички, мама им стара, знаят и най-малките подробности за мен, затова не виждах защо да се свивам и им го казах.

— Стига, мой човек — отвърна Джейджей по типично американския си дразнещ начин. Не ти трябва много време, за да започнеш да се дразниш от янките. Знам, че ни се водят приятели и така нататък, че там изпитват огромно уважение към успехите, за разлика от неблагодарните тъпаци в тази тъпа дребнава страна, но всички тези фамилиарни забележки направо ме скапват. Да го бяхте видели само. Все едно че се бе довлякъл тук на покрива, за да представи последния си филм. Никой не би предположил, че се мотка напред-назад по Аркуей, за да доставя пици.

— Просто искахме да чуем и твоята версия — обясни Джес.

— Няма такова нещо като „моята версия“. Държах се като пълен идиот и сега си плащам.

— Значи не искаш да се защитиш? Сега си сред приятели — настоя Джейджей.

— Тя ме наплю — напомних им аз. — Що за приятел е това?

— Не се дръж като малко дете — надигна глас Джес. — Приятелите ми все ме плюят. Никога не го приемам лично.

— А може би трябва. Може би точно това са искали да ти подскажат приятелите ти.

Джес изсумтя.

— Ако го приемах лично, нямаше да ми остане нито един приятел.

Оставихме думите й без отговор.

— Какво искате да ви кажа? Има ли нещо, което да не знаете?

— Всяка история си има две страни — продължи Джес. — Ние знаем само лошата страна.

— Не знаех, че тя е на петнайсет — започнах аз. — Каза ми, че е на осемнайсет. И изглеждаше на осемнайсет. Това е всичко. — Не можеше да се каже нищо по-хубаво от това.

— Значи, ако тя е била, да кажем, едни шест месеца по-голяма, ти нямаше да си тук?

— Да, нямаше. Защото нямаше да съм нарушил закона. Нямаше да има затвор. Нямаше да си загубя работата, жена ми нямаше да разбере…

— Значи е било просто лош късмет…

— Според мен и аз нося известна вина за това закононарушение. — Не е нужно да ви казвам, че това бе доста меко казано, но по онова време не знаех, че Джес е във вихъра си, когато се потопи в мъчителната очевидна истина.

— Само защото говориш като по учебник, не значи, че не си направил нищо лошо — продължи Джес.

— Нали точно това означава „вина“…

— Защото някои женени мъже нямаше да я изчукат независимо на колко години е била. Да не говорим, че ти имаш и деца, нали така?

— Да, имам.

— Значи не може и дума да става за лош късмет.

— Мама му стара! Защо, според теб, си клатех краката, седнал на оня перваз, глупачке? Прецаках всичко. Не си търся извинения. Толкова ми е тъпо, че искам да умра.

— Така и трябва да бъде.

— Благодаря. И да не забравя да ти благодаря, че започна това упражнение. Много ми помогна. Подейства ми като… балсам.

Последва нова обидна дума, нов противен поглед.

— Искам да попитам нещо — намеси се Джейджей.

— Давай.

— Защо е по-лесно да скочиш от високо, вместо да се изправиш пред стореното?

— Тъкмо по този начин се изправям срещу стореното.

— Хората непрекъснато чукат млади момичета и зарязват съпругите и децата си. Само че не скачат от разни небостъргачи, мой човек.

— Да, само че, както каза Джес, би трябвало.

— Така ли? Значи според теб всеки, който направи подобна грешка, е редно да умре ли? А стига бе! Това са пълни глупости — възкликна Джейджей.

Така ли мислех, наистина? Може и да беше така. Както някои от вас вероятно знаят, бях казал неща, публикувани в пресата, които намекваха точно за това. Това, разбира се, бе, преди да бъда развенчан и свален от пиедестала си. Бях призовавал за връщането на смъртната присъда например. Бях настоявал за оставки и кастрация, затвор и заклеймяване пред цялото общество, за какви ли не наказания. Може и да съм го мислел сериозно, когато съм твърдял, че мъж, който не може да си държи оная работа в гащите, трябва да бъде… Всъщност не мога да си спомня какво наказание ми се бе сторило подходящо за женкарите и мъжете, свикнали с изневерите. Ще трябва да погледна отново онази статия. Работата е там, че се придържах строго към всичко онова, за което говорех. След като не си бях държал оная работа в гащите, сега трябваше да скоча. Бях се превърнал в роб на собствената си логика. Това е цената, която ти се налага да платиш, след като си прекрачил линията, която сам си начертал.

— Не важи за всички грешки. Но тази определено не може да бъде подмината.

— Боже Господи! — извика Джейджей. — Прекалено строг си към себе си.

— Не е само това. Ами публичността. Ами унижението. Ами какво удоволствие достави на някои това унижение. Ами излъчването по кабела, дето са го гледали трима от хората, на които държа. Всичко. Аз… Просто няма накъде. Не се виждам нито напред, нито назад.

Всички мълчаха умислени около десет секунди.

— Точно така — каза Джес. — Сега е мой ред.