Ник Хорнби
Дългият път надолу (65)

Джес

Та този тип с кучето нямаше име. Не, всъщност си има някакво име, но ми каза, че не го използвал вече, защото не бил съгласен с имената. Според него, те ти пречели да си който и какъвто искаш, както сам ми обясни, а аз така и не разбрах какво се опитва да ми каже. Ти си примерно Тони или Джоана. Е, вчера си била Тони или Джоана, и днес пак ще си Тони или Джоана. Значи си преебан, честно. Хората винаги ще разправят, че това или онова било типично за Джоана. Ама тоя тип, той можел да бъде поне по сто различни човека в един ден. Каза ми да го наричам както ми хрумне, така че отначало беше Куче, защото си имаше куче, след това беше Безкуче, защото влезе в кръчмата да пийне и остави кучето навън. Така че той имаше две различни самоличности още през първия час, който прекарахме заедно, защото Куче и Безкуче са противоположности, нали така? Тип с куче е различен от тип без куче. Тип с куче е различен образ от тип в бар. Така никой не може да каже, че за Безкуче е типично да остави кучето си да осере градината на някого. Няма да има смисъл, нали? Как е възможно Безкуче да има куче, което е осрало нечия градина, или изобщо да има куче? Той се опитва да каже, че всички ние можем да бъдем Кучета или Безкучета в един и същи ден. Татко, например, може да бъде Нетатко, когато е на работа, защото, когато работи, не е Татко. Знам, че това е прекалено задълбочено, но ако се замислите, ще откриете смисъла.

В същия ден той беше Цвете, защото ми откъсна цвете, докато минавахме през малкия парк близо до Саутуърк Бридж, след това Пепелник, защото имаше вкус на пепелник, а Цвете е обратното на Пепелник, нали така? Разбирате ли каква е системата? Хората са милиони различни личности в един ден и неговият метод разбира това много по-добре, отколкото западният начин на мислене. След това го нарекох само с още едно име и то беше мръснишко, така че ще си остане тайна. Като казвам, че е било мръснишко, искам да кажа, че на вас ще ви се стори мръснишко, ако не е в контекст. Ще бъде мръснишко, ако не уважавате мъжкото тяло, а това означава, че и вие сте мръсници, не ние.

Така че този тил… Всъщност това е едно от предимствата на западния начин на мислене, тоест, ако човек си има име, знаете как да се обърнете към него, нали? Това е съвсем незначително предимство, а има милиони минуси, като най-големият е, че имената са фашистка работа и не ни позволяват да се изявим като човешки същества и ни превръщат в едно и също. Ще ви говоря много за него, затова ще му избера едно име. Безкуче ще стане, защото е по-необичайно, а вие ще знаете за кого говоря, пък и то е по-добро от Куче, защото можете да решите, че говоря за тъпото му куче, а то няма да е така.

Значи, Безкуче ме заведе у тях, след като пийнахме. Честно да ви кажа, мислех, че не живее никъде заради кучето и всичко. Приличаше на онези пичове, които все се местят, но очевидно го сварих в добър момент. А и жилището му не беше нормално. Живееше в един магазин зад гара Ротерхайд. И магазинът не беше обикновен — беше просто магазин, въпреки че в него не се продаваше нищо. Бил е старомоден магазин на кьоше, където се е продавало какво ли не, затова имаше полици, щандове и огромна витрина, която той бе покрил с чаршаф. Кучето на Безкуче си имаше собствена спалня отзад — помещение, което навремето е било склад. Магазините са доста удобни, ако свикнеш с неудобствата. Можеш да си подредиш дрехите по полиците, да си сложиш телевизора на щанда, където е бил касовият апарат, да си оставиш матрака на пода и всичко е готово. А и магазините имат тоалетни, вода, въпреки че баня и душ няма.

Когато влязохме, правихме секс веднага, за да ни се махне от главите. Преди бях правила истински секс само с Час, но не ми хареса особено, а пък с Безкуче беше наред. Много повече неща се получиха, ако ме разбирате, защото с Час играчките му не задействаха моите играчки и ми се стори прекалено много усилие. Както и да е, този път играчките на Безкуче се задействаха страшно, моите също и беше много по-лесно, така че вече разбрах защо хората искат да го правят отново. Все разправят, че първият път бил важен, но май вторият е по-важен. Или по-скоро вторият, с когото го правиш.

Каква глупачка само бях първия път, скапана, ревяща и побъркана. Ако и втория път се получеше така, щях да разбера, че имам проблеми. Само че на мен не ми пукаше дали ще видя повече Безкуче, така че това е напредък, нали? Така трябва да стават нещата, ако смятате да продължите да живеете.

След като свършихме, той включи малкия си черно-бял телевизор и легнахме на матрака, а аз му разказах за Джен, за „Топърс“ и за другите. Не беше нито изненадан, нито показа съчувствие, нищо подобно. Просто кимаше, а след това каза, че все се опитвал да се хвърли от някъде. Аз веднага отбелязах, че като гледам, много не го бива, а той ми каза, че тъкмо това била идеята. Аз се учудих, а той обясни, че идеята била непрекъснато да се предлагаш на боговете на Живота и Смъртта, които били езически богове, затова нямали нищо общо с църквата. Ако бог Живот те искал, тогава живееш, ако бог Смърт те поиска, не живееш. Затова предполагаше, че на Нова година съм била избрана от бог Живот и затова не съм скочила. А аз му разправих, че не съм скочила, защото някакви там седнаха върху мен, а той обясни, че бог Живот ми е проговорил чрез тези хора и това вече ми се стори напълно смислено. Защо иначе да се занимават с мен, освен ако не са били поведени от невидими сили? След това ми каза, че хора с мъртви мозъци, като Джордж Буш и Тони Блеър, и хората, които правят класацията „Поп Айдъл“, никога не се предлагат на боговете на Живота и Смъртта и затова никога не могат да докажат, че имат право да живеят, но ние трябва да спазваме законите им и да се съобразяваме с решенията им. (Като съдиите в „Поп Айдъл“. Затова на нас не ни се налага да бомбардираме страни, ако те ни накарат, а ако кажат, че Дебелата Мишел^[1] или някоя си там била спечелила „Поп Айдъл“, не е нужно да ги слушаме. Просто можем да кажем: „Не е вярно“.)

Всичко, което той каза, е самата истина, така че направо взех да съжалявам за последните няколко седмици, защото въпреки че Джейджей и Морийн, и Мартин се държат мило с мен, почти де, човек не може да каже, че са много умни, нали? Те нямат отговорите както Безкуче. Но ако погледнем от друг ъгъл, ако не бяха другите, никога нямаше да се запозная с Безкуче, защото нямаше да се занимавам с интервенцията и нямаше да има откъде да си тръгна.

Предполагам, че и това е гласът на бог Живот, като се замисля.

Когато се прибрах, мама и татко искаха да говорят с мен. Първо им казах да правят каквото искат, но те настояха, а мама ми направи чаша чай и ме накара да седна на масата в кухнята и след това започна да ми се извинява за обеците, защото вече знаела кой ги бил свил. Аз веднага попитах кой, а тя вика, Джен. Аз я зяпнах. След това повтори, че наистина била Джен. Затова я попитах как стават тези работи? Тя се разприказва как Морийн била изтъкнала нещо, което и слепец щял да забележи. Това били любимите обеци на Джен, а след като ги нямало само тях, а другите неща си били на място, това не можело да бъде съвпадение. Отначало не разбирах какви ми ги приказва, защото Джен не се беше появила. След това, обаче, разбрах, че за нея това е много важно, че тя е много по-спокойна. Важното бе, че се опитваше да се държи по-мило с мен.

Тогава изпитах още по-голяма благодарност към Безкуче. Защото той ме бе научил на този задълбочен и ясен начин на мислене, начин, който ми позволяваше да видя нещата такива, каквито са в действителност. Така че, макар и мама да не виждаше нещата такива, каквито са, и да нямаше представа, че гласуващите за „Поп Айдъл“ не могат да докажат защо имат право да живеят, тя виждаше неща, които бяха добри за нея и не й позволяваха да се държи толкова гадно.

А сега, благодарение на обучението на Безкуче, бях достатъчно мъдра, за да я приема каквато е, без да й казвам, че е тъпа или че дрънка глупости.