Ник Хорнби
Дългият път надолу (29)

Джейджей

Започвах да съжалявам за лъжата с ККР, така че изобщо не се притесних, когато Морийн издрайфа уискито и ко̀лата по светлобежовия дървен под на Мартин. Изпитвах желание и аз да направя същото, но така годината ми щеше да тръгне доста зле. Като капак на лошия старт, който вече бях успял да поставя с намерението да скоча от някоя висока сграда, а и с лъжата, че съм неизлечимо болен от ККР. Както и да е, бях доволен, че всички се скупчихме около Морийн и я потупвахме по гърба, и й предлагахме чаши вода, защото моментът и ние да направим нещо подобно бе преминал.

Истината бе, че не се чувствах като човек, който умира, по-скоро бях човек, на когото от време на време му се иска да умре, а тук има разлика. Човек, който иска да умре, е обзет от гняв, пълен е с живот и отчаяние, отегчен и изтощен; иска да се бори с всички, иска да се свие на топка и да се скрие в някой шкаф. Иска да се извини на всички и иска всички да разберат колко много ги е разочаровал. Не мога да повярвам, че умиращите хора се чувстват по този начин, освен ако смъртта не е по-лоша, отколкото си мислех. (И защо да не бъде? Всяко друго скапано нещо е по-лошо, отколкото си мислех, така че защо смъртта да е по-различна?)

— Искам един от моите ментови бонбони — каза тя. — Имам в чантата.

— Къде ти е чантата?

Тя помълча, след това тихо изпъшка.

— Ако пак ще повръщаш, направи ми услуга и пропълзи последните няколко метра до кенефа — подкани я Мартин.

— Не е това — каза Морийн. — Заради чантата е. Останала е на покрива. В един ъгъл, точно до дупката, която Мартин беше срязал в оградата. Там има само ключове, ментови бонбони и две лири.

— Ще ти намерим ментов бонбон, ако това те притеснява.

— Имам дъвка.

— Аз не съм много по дъвките — отвърна Морийн. — Както и да е. Имам мост и е малко разклатен. Така и не го оправих…

Тя не довърши изречението. Нямаше нужда. Всички имахме неща, които така и не бяхме оправили по очевидни причини.

— Ще ти намерим ментов бонбон — каза Мартин. — Ако искаш си измий зъбите. Използвай четката на Пени.

— Благодаря ти.

Тя се надигна, но след това отново се смъкна на пода.

— Какво ще правя? С чантата?

Питаше ни всички, но ние с Мартин погледнахме Джес за отговор. Или по-скоро, знаехме отговора, но той щеше да излезе под формата на друг въпрос, а през тази нощ бяхме научили, че Джес е достатъчно нетактична, за да попита.

— Виж сега — заговори Джес, точно както предполагахме. — Трябва ли ти?

— Ами… — започна Морийн, когато се сети какви ще бъдат усложненията.

— Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Да. Да, разбирам.

— Ако не знаеш дали ще ти трябва, просто кажи. Това е важен въпрос и не искаме да те караме да прибързваш. Но ако не ти трябва, тогава казвай веднага. Така поне няма да се разкарваме.

— Аз няма да ви карам да идвате с мен.

— Но ние искаме да дойдем с теб — каза Джес. — Нали?

— Ако не искаш онези ключове, днес можеш да останеш тук — предложи Мартин.

— Не се притеснявай за ключовете.

— Разбирам — прошепна Морийн. — Ясно. Всъщност не бях… мислех си… не знам. Щях да мисля по този въпрос след няколко часа.

— Добре — реши се Мартин. — Решаваме да се върнем.

— Нали нямате нищо против?

— Ни най-малко. Би било глупаво да се самоубиеш единствено защото чантата ти не е у теб.

 

 

След това се върнахме в „Топърс“ и се сетих, че снощи съм оставил тук мотопеда на Иван. Вече го нямаше и ми стана кофти, защото той не беше някой гадняр, някой капиталист, захапал пура в ролс-ройса си. И той беше беден. Дори и той кара мотопед. Както и да е. Сега вече не мога да се появя пред него, въпреки че едно от хубавите неща на минималната работна заплата, която ти влиза направо в джоба, е, че можеш да миеш стъклата на колите по светофарите и да изкарваш почти същото като в пицерията.

— И аз си бях оставил колата тук — призна Мартин.

— И нея ли я няма?

— Вратата беше отключена, а ключовете висяха на таблото. Предполагах, че ще направя на някого услуга.

Чантата чакаше точно където Морийн я беше оставила, в единия край на покрива. Чак когато се качихме горе, разбрахме, че сме изкарали почти до зазоряване. Не, вече беше утро, слънчево със синьо небе. Обиколихме покрива, за да огледаме наоколо, и другите ми показаха забележителностите на Лондон като на тъп американски турист: катедралата Сейнт Пол, реката, домът на Джес.

— Вече не е страшно — заяви Мартин.

— Мислиш ли? — попита Джес. — Поглеждал ли си надолу? Мама му стара. Сега е много по-добре, отколкото в тъмното, ако ме питаш мен.

— Не говорех за падането — обясни Мартин. — Говорех за Лондон. Струва ми се хубав.

— Красив е — обади се Морийн. — Не си спомням кога за последен път съм виждала толкова много.

— И аз не говорех за това. Искам да кажа… Не знам. Ами фойерверките, хората се разхождат, а ние се бяхме забили тук, защото нямаше къде да отидем.

— Да, освен ако не си бил канен на вечеря — отвърнах аз. — Както беше при теб.

— Не познавах никого. Бях поканен от съжаление. Не ми беше мястото там.

— А тук ли ти е мястото?

— Там долу няма от какво да се чувствам изключен. Това е просто един голям град. Виж. Онзи е сам. И тя е сама.

— Тя е от гадните регулировчици — поправи го Джес.

— Да, и е сама, а днес има още по-малко приятели от обикновено. Снощи, обаче, е танцувала до насита някъде.

— Сигурно с другите регулировчици — предположи Джес.

— А аз не бях с други водещи.

— Нито пък с извратеняци — добави Джес.

— Не. Добре, съгласих се. Бях сам.

— Като изключим другите хора на вечерята — намесих се аз. — Но, да. Знаем откъде идваш. Затова Нова година е толкова популярна нощ за самоубийците.

— Кога е следващият път? — попита Джес.

— На трийсет и първи декември — каза Мартин.

— Да, да. Ха-ха. Следващата такава популярна нощ.

— На Свети Валентин — предложи Мартин. — Колко остават? Шест седмици ли? Нека да си оставим шест седмици. Какво ще кажете? Сигурно ще пристигнем съвсем скапани на Свети Валентин.

Всички се загледахме замислени в далечината. Шест седмици бяха приличен срок. Не беше прекалено дълго. Животът може да се промени за шест седмици, освен ако нямаш дете пълен инвалид, за което да се грижиш. Или ако кариерата ти не се е скапала напълно. Или ако не си човекът, на когото се присмива цялата страна.

— Ти знаеш ли как ще се чувстваш след шест седмици? — обърна се към мен Морийн.

О, да, освен ако не си болен от нещо смъртоносно. Тогава животът няма много да се промени, нали? Свих рамене. Откъде, по дяволите, да знам как ще се чувствам? Болестта е нова. Никой не може да предвиди развитието й, дори аз, въпреки че сам я измислих.

— Значи ще се срещнем отново, преди шестте седмици да изтекат?

— Съжалявам, но… Кога се превърнахме в „ние“? — попита Мартин. — Защо трябва да се срещаме след шест седмици? Не можем ли просто да се самоубием когато и където решим?

— Никой не те спира — отвърна Джес.

— Като гледам, целта на това упражнение е някой да ме спре. Ние се спираме един друг.

— Докато изтекат шестте седмици.

— Значи, когато каза „никой не те спира“, си искала да кажеш обратното.

— Виж — започна Джес. — Ако се прибереш сега и си пъхнеш главата в газовата фурна, аз какво общо ще имам с решението ти?

— Именно. Така че каква е целта на упражнението?

— Нали това казвам. Защото, ако сме някоя улична банда, тогава всички ще се стараем да живеем по някои правила. А всъщност правилото е само едно. Правило номер едно: няма да се самоубиваме през следващите шест седмици. Ако не сме банда, тогава е друго. Казвайте. Банда ли сме, или не сме?

— Не сме банда — заяви Мартин.

— Защо да не сме?

— Не се обиждай, но… — Мартин се надяваше, че тези думи и едно замахване с ръката към нас, ще го спасят и няма да се налага да обяснява. Аз, обаче, нямах намерение да го оставя да се измъкне просто така.

До този момент и аз не се чувствах част от бандата. А сега вече бях част от нея, нищо че на Мартин много не му харесваше. Бях истинска част от нея.

— Какво но? — настоях аз.

— Ами просто вие не сте мой тип хора. — Каза го точно така, кълна се. Чух го как натърти на думите, съвсем ясно го чух.

— Майната ти — отвърнах. — Аз като че ли си губя времето със скапаняци като теб.

— Значи всичко е ясно. Да си стиснем ръцете, да си благодарим за поучителната вечер и всеки да си върви по пътя.

— И да умре — добави Джес.

— Възможно е — каза Мартин.

— Ти това ли искаш? — попитах аз.

— Уверявам те, че не е сред тайните ми мечти. Само че няма да издам нещо важно, ако кажа, че напоследък ми се струва доста примамливо. Объркан съм, както казвате вие. А и на вас какво ви пука? — обърна се той към Джес. — Останах с впечатлението, че на теб не ти пука за нищо и за никого. Не си ли такава?

Джес се замисли за момент.

— Нали се сещаш за онези филми, дето показват как хората дават всичко от себе си, за да се качат на върха на Емпайър Стейт Билдинг или на някоя планина, все едно къде. Винаги има момент, когато някой се изплъзва и главният герой се опитва да го спаси, но ръкавът на якето му се разпорва и онзи пада и ти го чуваш как крещи, докато пада. Аааааа. Точно това искам да направя.

— Искаш да ме гледаш как ще полетя към съдбата си ли?

— Искам да знам, че съм направила усилие. Искам да покажа на хората разпрания ръкав.

— Не знаех, че си заклета самарянка — отбеляза Мартин.

— Не съм. Това си е личната ми философия.

— За мен ще е по-лесно, ако се виждаме често и редовно — обади се тихо Морийн. — Всички. Никой, освен вас, не знае какво мисля и как се чувствам аз. И Мати. Разказвам на Мати.

— За Бога! — възкликна Мартин. Възкликна така, защото знаеше, че е победен: за да прати Морийн по дяволите, бе необходима много повече смелост, отколкото ние тримата притежавахме.

— Става въпрос само за шест седмици — каза Джес. — Ние сами ще те хвърлим от покрива на Свети Валентин, ако това ще ти помогне.

Мартин поклати глава, но така само показа, че е победен, не отказа.

— Всички ще съжаляваме — предупреди ни той.

— Добре — каза Джес. — Всички ли сте съгласни?

Свих рамене. Просто нямах по-добър план.

— Нямам намерение да продължавам повече от шест седмици — заяви Морийн.

— Никой няма да те накара — обеща Мартин.

— Просто да сме наясно отначало — предупреди Морийн.

— Ще го знаем — успокои я Мартин.

— Чудесно — възкликна Джес. — Разбрахме се значи.

Стиснахме си ръцете, Морийн си взе чантата и тръгнахме заедно на закуска. Нямаше какво да си кажем, мълчахме, но и така беше добре.