Ник Хорнби
Дългият път надолу (16)

Джейджей

Бях готов да се раздрънкам и да им изпея всичко, което бе станало — и с „Бит Йелоу“, и с Лизи, абе всичко. Нямаше нужда да ги лъжа. Май започна нещо да ми се драйфа, докато слушах останалите, защото имаха основание да са тук. Господи, всички разбират защо не си струва човек да живее като Морийн. А пък Мартин сам си беше изкопал гроба, но дори така срамът и унижението… Ако бях на негово място, едва ли щях да изтрая чак толкова дълго. Дори Джес беше толкова нещастна и съвсем смахната. Не че тези хора се състезаваха помежду си, въпреки че май имаше нещо такова, не знам как бихте го нарекли вие… заплюваха си територия, може би? Възможно е да се чувствах несигурен, защото Мартин бе препикал моята територия. Аз трябваше да съм засраменият и униженият, но моите срам и унижение бяха едно бледо подобие на неговите. Окошарили са го, защото спал с петнайсетгодишна, а пък и дрънкал много пред жълтата преса, а аз какво — момичето ми ме беше зарязало, а с групата ми бяхме наникъде. Шибана работа.

И въпреки това нямах намерение да лъжа, докато не стигнахме до името ми. Джес беше толкова агресивна и аз разбрах, че не ми стиска.

— Значи — започнах аз. — Добре, аз съм Джейджей и…

— Това пък откъде идва?

Хората винаги питат какво означават инициалите ми, но аз никога не им казвам, защото си мразя името. Той, баща ми, бил от онези самоуките и много уважавал Би Би Си, слушал непрекъснато международните емисии на къси вълни на голямото старо радио и много си падал по онзи пич, дето вечно водел разни предавания през шейсетте, някой си Джон Джулиъс Норуич, дали не беше лорд или нещо такова и написал един милион книги май за църкви или нещо такова. Та така. Джон скапан Джулиъс. Да не би да съм станал лорд или радиоводещ, или дори англичанин? Ами! А прекъснах ли училище, направих ли си група? И още как! Джон Джулиъс подходящо име ли е за човек, който е зарязал учението? Няма такова нещо! Джейджей, обаче е друга работа. Джейджей звучи яко.

— Това си е моя работа. Както и да е. Аз съм Джейджей и съм тук, защото…

— Аз ще разбера какво ти е името.

— Как?

— Ще дойда у вас и ще преровя всичко, за да намеря нещо, от което да разбера. Или паспорта ти, или спестовна книжка, все нещо ще има. А ако не намеря нищо, ще открадна нещо, по което много си падаш, и няма да ти го върна, докато не изпееш каквото трябва.

Боже Господи. Как го търпят другите това момиче?

— Предпочиташ да направиш това, вместо да ме наричаш с инициалите ли?

— А-ха. Разбира се. Обичам да знам всичко.

— Не те познавам много добре — намеси се Мартин. — Ако имаш проблеми със собственото си невежество, според мен би трябвало да има едно-две неща, които да са малко по-напред в списъка от името на Джейджей.

— Това пък какво трябва да значи?

— Ти знаеш ли кой е министър на финансите? Знаеш ли кой е написал „Моби Дик“?

— Не — отвърна Джес. — Не, разбира се. — Като че ли тия, дето ги знаят тези тъпотии, са много в ред. — Те, обаче, не са тайна, нали? Не обичам да не знам тайни. Това, другото, мога да го проверя когато реша, а аз не искам.

— След като той не иска да ни каже, значи не иска и точка. Твоите приятели Джейджей ли те наричат?

— А-ха.

— Значи става и ние така да те наричаме.

— За мен не става — сопна се Джес.

— Млъквай и го остави да говори — нареди Мартин.

Само че за мен моментът си бе отишъл. Говоря за момента на истината, ха-ха. Веднага разбрах, че няма да ме изслушат както трябва; усещах как от Джес и Мартин се излъчваше на вълни някаква враждебност. Тези вълни скапваха цялата работа.

Цяла минута ги гледах.

— Казвай — подкани ме Джес. — Да не би да забрави защо си решил да се самоубиваш, а?

— Не съм забравил, разбира се — отвърнах аз.

— Айде тогава, казвай, каквото ще казваш.

— Умирам — отвърнах аз.

Знаете ли, мислех си, че никога повече няма да ги видя. Бях убеден, че след малко ще си стиснем ръцете, ще си пожелаем щастливо… каквото там се пожелава, ще се затътрим обратно по стълбите или ще скочим от шибания покрив, в зависимост от настроението, характера, същността на проблема и така нататък. Дори не ми бе минавало през ум, че цялата тази работа ще стане банална като краставичките в Биг Мак.

— Не ми изглеждаш много добре — обади се веднага Джес. — Какво ти е? СПИН ли?

СПИН се връзваше. Всички знаеха, че може да си го носиш месеци наред; всички знаеха, че е неизлечим. И въпреки това… Двама приятели бяха починали от СПИН и с такова нещо шега не биваше. Ако имах СПИН, значи не ми се полагаше никакво чукане. Но пък — всичко това ми мина през ума за трийсет секунди, след като Джес изстреля въпроса си — коя неизлечима болест е по-подходяща? Левкемия? Вирусът „Ебола“? Нито едната от тях не ми прошепна: „Хайде, давай, мой човек, използвай ме. Аз съм болест убиец само на шега. Не съм достатъчно фатална и никой няма да се обиди.“

— Имам нещо на мозъка. Казва се ККР. — Това, разбира се, го взех от „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“, една от най-любимите ми групи, която ми е давала страхотно вдъхновение. Нито един от тях не ми приличаше на върл фен на „Крийдънс“. Джес беше прекалено млада. За Морийн нямаше защо да се притеснявам, а пък Мартин щеше да се усъмни само ако му кажех, че умирам от неизлечима форма на АББА.

— Нещо като краниопатично коро… нещо си. — Много се гордеех с това „краниопатичното“, дето го измислих. „Коро“-то, не мога да си кривя душата, беше слаба работа.

— Има ли лек за това? — попита Морийн.

— Естествено — обади се Джес. — Има лек. Можеш да вземеш някое хапче. Просто него не можеш да го мръднеш. Ужас.

— Предполагат, че е от злоупотреба с наркотици. Наркотици и алкохол. Така че вината си е само моя.

— Значи сигурно се чувстваш като голям муньо — отбеляза Джес.

— Така е — казах аз. — Ако „муньо“ означава тъпанар.

— Да. Както и да е, ти печелиш.

Тези думи веднага потвърдиха подозрението ми, че ги е обзело желанието за надпревара.

— Наистина ли? — стана ми приятно.

— Ами да. Ти умираш. Мамка му. Да знаеш, че това е… Като купи, спатии или как там се казваше… Коз! Ти държиш козовете, мой човек.

— Аз бих казал, че да си болен от неизлечима болест ти носи точки само в тази игра — заяви Мартин. — А играта се казва „Най-големият нещастник“. Май никъде другаде не я играят.

— Колко ти остава? — промълви Джес.

— Не знам.

— Приблизително. Просто кажи горе-долу как смяташ.

— Млъквай, Джес — изсъска Мартин.

— Сега пък какво казах? Исках да съм наясно каква е работата.

— Не е нужно ние да изясняваме каквото и да е — заявих аз. — И сам мога да се справя.

— Не особено успешно — засече ме Джес.

— Нима? И това ми го казва момиче, което не може да преглътне, че са я зарязали?

Потънахме в злобно мълчание.

— И така — обади се Мартин. — Всичко е ясно.

— Сега какво? — попита Джес.

— Като начало си отиваме вкъщи — разпореди се Мартин.

— Как ли пък не. И защо да го правя?

— Защото ние ще те заведем насила.

— Ще се прибера при едно условие.

— Кажи.

— Първо ще ми помогнете да открия Час.

— Всички ли?

— Да. Иначе наистина ще се самоубия. А съм прекалено млада, за да го направя. Сам го каза.

— Като се замисля, вече не съм сигурен дали съм бил прав. Струваш ми се по-мъдра от останалите на твоите години. Сега вече ми е ясно.

— Значи няма проблем да скоча? — тя направи крачка към ръба на покрива.

— Върни се тук — настоях аз.

— Пет пари не давам, да знаеш — каза тя. — Или скачам, или отиваме да търсим Час. На мен ми е все едно.

Така и стана, защото й повярвахме. Може би други хора в някоя друга вечер нямаше да й повярват, но ние тримата не изпитахме съмнение нито за миг. Не че бяхме убедени, че е готова да се самоубие — просто останахме с впечатлението, че тя ще направи каквото си е наумила, когато е решила. Ако си бе навила на пръста да скочи от сградата, за да разбере какво е, щеше да скочи. След като ни стана ясно, въпросът беше дали на нас ни пука достатъчно.

— Ти нямаш нужда от нашата помощ — опитах се да я убедя аз. — Ние нямаме представа къде да търсим Час. Ти си единствената, която може да го открие.

— Да, ама когато съм сама, ставам нещо малко шантава. Чувствам се объркана. Затова се озовах тук горе.

— Какво ще кажете? — обърна се Мартин към нас двамата.

— Аз няма да ходя никъде. Не мърдам от този покрив и няма да си променя мнението.

— Добре. Няма да те насилваме.

— Защото те ще тръгнат да ме търсят.

— Кои са те?

— Хората от дома.

— И какво от това? — попита Джес. — Какво ще направят, ако не успеят да те открият?

— Ще тикнат Мати на някое ужасно място.

— Говорим за същия Мати, дето е увиснал като дроб ли? На него пука ли му къде е?

Морийн погледна безпомощно Мартин.

— Парите ли са проблемът? — попита Мартин. — Затова ли трябва да си мъртва до сутринта?

Джес изсумтя, но аз разбирах защо пита.

— Платила съм само за една нощ — обясни Морийн.

— А имаш ли пари за повече от една нощ?

— Да, разбира се.

Самата мисъл, че може да няма, я вкисна. Тя направо се скапа. Все едно.

— Тогава обади им се и им кажи, че ще остане два дена.

Морийн го погледна отново по онзи безпомощен начин.

— Защо?

— Защото така — сопна й се Джес. — За ’кво да продължаваме да се ебаваме тук горе?

Мартин изсумтя в подобие на смях.

— Не е ли така? — попита Джес.

— Аз поне не виждам причина — съгласи се Мартин. — Освен очевидната.

— А, това ли? — продължи Джес. — Забравете тази работа. Изпуснахме момента. Слушайте ме какво ви казвам. Трябва да си намерим друго занимание.

— Дори и да си права и да сме изпуснали момента — намесих се аз, — защо да трябва да правим каквото и да било заедно? Защо да не се приберем и да не седнем да гледаме телевизия?

— ’Щот се държа шантаво, когато съм сама. Нали вече ви казах.

— А на нас какво ни пука? Преди половин час дори не те познавахме. Пет пари не давам колко шантаво се държиш, когато си сама.

— Значи не се чувстваш обвързан с нас заради всичко, което преживяхме заедно.

— Не.

— Ще се почувстваш. Представям си как все още сме приятели, когато остареем.

Настъпи мълчание. Очевидно не всички споделяхме тази представа.