Ник Хорнби
Дългият път надолу (42)

Джес

Някой трябва да напише песен или нещо такова, която се казва „Прецакват те мама и татко“^[1]. Може дори да започва така „Прецакват те мама и татко, направо ти стъжняват живота“. Защото е така. Особено баща ти. Затова посвещавам това стихче на него. Няма да му стане приятно, че го казвам, но ако не бяхме ние с Джен, никой нямаше да чуе за него. Той не е най-важният в Образованието, не е и държавен секретар. Има цял куп министри, а той е само един от многото, затова му викат заместник-министър, което си е смешна работа, защото и той не знае какво замества. С две думи той е политик загубеняк. Вие не бихте имали нищо против, ако той беше загубеняк, задето си е отворил устата и е казал какво мисли за Ирак или нещо друго, но той си мълчи; казва каквото му се нареди и въпреки това пак не се получава както трябва.

Повечето хора си имат въже, с което се овързват към някого, и въжето е или късо, или дълго. (Хубаво е, когато е дълго, защото тогава те овързва с повечко хора. Загрявате ли?) И вие нямате представа колко дълго трябва да бъде. Това не става по ваше желание. Въжето на Морийн я държи вързана към Мати, не е по-дълго от метър и осемдесет и направо я убива. Въжето на Мартин го дърпа към дъщерите му, а той също като някой тъп пес си въобразява, че няма никакво въже. Все хуква нанякъде — я в нощен клуб, я след някоя недорасла кака, я нагоре към покрива на висока сграда, абе все едно къде — и ето че изведнъж въжето се опъва, започва да се скъсява, да го задушава и той се прави на учуден, а на следващия ден прави съвсем същото. Мисля, освен това, че Джейджей е вързан с онзи тип Еди, за когото не спира да говори, онзи, който е бил в бандата му.

Аз разбрах, че съм вързана с Джен, а не към мама и татко — не и към къщи, където би трябвало да е въжето. Джен също си мислеше, че е вързана към тях, сигурна съм. Тя се чувстваше в безопасност единствено защото бе дете с родители, затова все се скиташе и обикаляше по-надалече и по-надалече, докато не пропадна от скалата в пустинята или някъде в Тексас при нейния механик. Мислила е, че въжето ще я дръпне назад, но просто не е имало въже. Разбрала го е по трудния начин. Така че сега аз съм вързана към Джен, ала Джен не е стабилна и непоклатима като къща. Тя се лута, носи се наоколо и никой не знае къде е тя; така че тя, мама й стара, хич не ми трябва, нали?

Както и да е, не дължа нищо на мама и тати. Мама го разбира. Много отдавна е престанала да очаква от мен каквото и да е. Още не може да се опомни заради Джен, мрази татко, отказала се е да се занимава с мен, така че витае в някакъв си неин свят. Затова пък татко си въобразява, че съм му длъжница, което е пълна смешка. Той, например, продължава да ми показва статиите, които разни типове пишат за него и разправят, че щял да се оттегли, защото дъщеря му била в такова състояние. Че това да не би да е моя работа? Та затова го попитах какво от това? Да се оттегли, ако иска. Ако не иска, да не се оттегля. Все ми е тая. Трябва да говори с консултант по въпросите на кариерата, не с дъщеря си.

Не че ни споменаваха във вестниците кой знае колко. Изкарахме още малко пари от едно ново дискусионно предаване по канал 5. Този път щяхме да се опитаме да се държим както подобава, ама мърлата, дето ни интервюираше, направо ми излази по нервичките, затова й заявих, че сме си измислили всичко, за да изкараме някоя и друга пара, а тя ни изгони, а тъпаците с промити мозъци в публиката ни освиркаха. И това беше краят. Вече никой не иска да говори с нас. Оставиха ни да се забавляваме сами. Не беше много трудно. Аз имам достатъчно идеи.

Например можем да се срещаме редовно, за да пием кафе, или у Морийн, или някъде в Айлингтън, стига да намерим кой да гледа Мати. Нямахме нищо против да харчим по малко от парите за детегледачки, или както там им се казва. Преструвахме се, че го правим с желание, за да може Морийн да си почине, но истина бе, че нямахме желание всеки път да ходим у тях. Не искам да я обидя, но Мати направо може да те скапе.

На Мартин, разбира се, моята идея никак не му допадна. Първо поиска да уточня какво означава това „редовно“, защото не искал да поема постоянен ангажимент. Аз веднага му натякнах, че няма нито деца, нито съпруга, нито гадже, нито работа, та затова му е трудно да намери време, а той разправя, че не ставало въпрос за намиране на време, а нещата опирали до избор, така че се наложи да му напомня, че сам се беше съгласил да участва в бандата. Той пък попита какво от това, а пък аз го попитах какъв тогава е бил смисълът да се съгласява и той отвърна, че нямало смисъл. Това му се стори смешно, защото аз бях казала почти същото, докато сме били на покрива на Нова година. Аз му заявих, че е значително по-възрастен от мен, че младият ми мозък още не е напълно оформен, а той ми каза да не му ги пробутвам такива.

След това пък не можахме да се разберем къде да се срещнем. Аз исках да отидем в „Старбъкс“, защото обичам капучино, но Джейджей каза, че не понасял такива натрапнически вериги, а пък Мартин бил чел в някакво напудрено списание за някакво суперско кафене между Есекс Роуд и Ъпър Стрийт, където си отглеждали собственото кафе, докато ти чакаш, абе нещо такова беше. За да не мрънка повече, се съгласихме да се срещнем там.

Както и да е, името бе сменено, а по всичко личеше, че и атмосферата не е каквато в началото. Суперското кафене не бе успяло да си извоюва място, така че вече не беше суперско. Едно време се е казвало „Трес Мариас“^[2], също като името на някакъв язовир в Бразилия, обаче собственикът решил, че името обърква хората, защото какво общо имала една Мери с кафето, да не говорим за три. А пък той не разполагал с нито една Мери. Затова сега се наричаше „Кептън Кофи“ и всички знаеха какво се предлага тук, но какво от това. Кафенето продължаваше да бъде празно, въпреки че вече нямаше класа като едно време.

Щом влязохме, собственикът в стара армейска униформа козирува и ни приветства с „Капитан Кафе на вашите услуги“. На мен ми се стори смешно, обаче Мартин призова Господ Бог и понечи да си тръгне, но Капитана не искаше да ни пусне, защото отчаяно копнееше за клиенти. Каза ни, че след като това е първото ни посещение, кафето ще бъде безплатно, можем да си изберем и торта, стига да искаме. Затова не си тръгнахме, но следващият проблем беше, че кафенето е много малко. Имаше само три маси и всяка маса бе на десетина сантиметра от бар плота, което означаваше, че Капитана ще се облегне и ще чува всяка наша дума.

След като всички знаеха кои сме и какво ни се е случило, предпочитахме да обсъдим личните си въпроси насаме и се чувствахме неловко, че той е застанал край нас.

Мартин предложи да си изпием кафето и да си ходим. Капитан Кафе веднага попита този път какъв бил проблемът, затова му обясних, че искаме да си поговорим насаме, а той отвърна, че ни разбирал, затова щял да излезе навън, докато приключим. Опитах се да му обясня, че всичко, което ще обсъждаме, е лично, поради причини, които не мога да му обясня. Той веднага отвърна, че нямало значение, че ще чака отвън, освен ако не влезе някой друг. Така и направи, затова накрая започнахме да се събираме в „Старбъкс“. Беше направо невъзможно да се съсредоточим над нещастието си, след като този шантавел във войнишка униформа непрекъснато надзърташе през прозореца, за да провери дали не му крадем от бисквитите, по-точно бишкотите, както той ги наричаше. Хората ходят във вериги като „Старбъкс“ точно защото там е безлично, нали разбирате, накратко, има си места за всеки, нали. Щях да бъда напълно загубена, ако Джейджей и други като него си постигнеха своето и безличните места в света изчезнеха. Приятно ми е като знам, че има заведения като хамбари без прозорци, където на никого не му пука за теб. Трябва ти много самоувереност, за да влезеш в някое малко заведение с атмосфера и редовни посетители, в малки книжарнички и малки музикални магазини, малки ресторанти и кафенета. Най-добре се чувствам в огромният магазин на „Върджин“, в „Бордърс“, в „Старбъкс“ и в „Пица Експрес“, където никой не те знае коя си. Мама и татко все повтарят, че това били бездушни места, а пък аз веднага се сопвам, че точно това му е хубавото.

Литературната група беше идея на Джейджей. Той каза, че в Америка е често срещано явление. Хората четат някоя книга и после я обсъждат. Мартин каза, че и тук било вече на мода, но аз не бях чувала за подобно нещо, така че не е възможно да е на мода, иначе щях да съм прочела в „Дейзд енд Кънфюзд“. Въпросът е да говорим за Нещо Друго, за нещо различно, а не да се връщаме на стари неща и да обсъждаме кой се е държал като говедо и кой като пълен тъпак, което се превръщаше в обичайния начин, по който приключваха следобедите ни в „Старбъкс“. Решихме да четем книги, писани от хора, които са се самоубили. Те бяха наш тип хора, та затова си казахме, че би било хубаво да разберем какво става в главите им. Мартин бе уверен, че ще научим повече от хора, които не са се самоубили, че трябва да разберем защо е толкова по-хубаво да си жив, вместо да се хвърлиш от някоя сграда. Оказа се, че има безброй писатели, които не са се самоубили, а само трима или четирима бяха успели да свършат тази работа, затова се спряхме на по-лесния вариант и се заехме с по-малката задача. Гласувахме да използваме средствата, получени от медийните ни изяви, за да си купим книгите.

Както и да е, тази работа се оказа лесна. Мама му стара! Трябва да се пробвате да прочетете какви ги пишат тези типове, дето са се самоубили! Започнахме с Вирджиния Улф и аз прочетох само две страници от някаква книга за един фар, но това ми беше достатъчно, за да разбера защо се е самоубила: как няма да се самоубие, след като не е успявала да накара хората да я разберат. Достатъчно ти е да прочетеш само едно изречение, за да разбереш. Донякъде съм същата като нея, защото и аз страдам понякога, а грешките й са били публично достояние. До известна степен това е било добре, защото е оставила след себе си следи, благодарение на които хора като нас могат да се поучат от трудностите й, но пък късметът й е бил кофти работа. Като си помислите, това наистина е бил лош късмет, тъй като в онези дни всеки е можел да публикува книгата си, защото не е имало кой знае каква конкуренция. Така че направо влизаш в офиса на издателя и казваш, че искаш това и това да бъде публикувано, а те се съгласяват на мига. Докато сега започват да се ослушват, Боже, нямало да стане, тюхкат се те, никой нямало да ви разбере. Опитайте се да се запишете на гимнастика „Пилатес“ или на курс по салса.

Джейджей беше единственият, който реши, че книгата е великолепна, затова аз го нападнах, а той също ме нападна, защото не съм я била харесала. Реши, че било така, защото баща ми четял книги, и попита, затова ли съм такава инатлива тъпачка. На това не е трудно да се отговори, защото татко не чете книги, кофти работа, а и аз му го казах. След това продължих да се заяждам и го попитах дали при него проблемът не идва, защото не е ходил на училище. Затова ли му се струвало, че всички книги са велики, дори тези, които са пълен боклук. Просто някои хора са си такива. Не казват нищо за книгите, защото били книги, а книгите са, нали се сещате, като Господ. Както и да е, на него тези думи много не му харесаха, което означаваше, че съм боднала пръст право в раната. Той заяви, че му било ясно какво щяло да стане с литературния ни клуб, че аз съм щяла да го съсипя, че той бил глупак, задето очаквал да излезе нещо от цялата работа. Аз веднага заявих, че нямам намерение да съсипвам каквото и да е. Ако някоя книга е боклук, смятам да кажа, че е боклук и точка. Той пък каза, че съм щяла да твърдя, че всички книги са боклуци, защото съм била шибан опак човек, извинявай, Морийн. Аз бях сигурна, че той ще разправя за всичките, че са велики, защото той самият е боклук. Той настоя, че били велики и изброи хората, за които трябваше да говорим в клуба — Силвия Плат, Примо Леви, Хемингуей. Поисках да разбера какъв е смисълът да си имаме литературен клуб, ако предварително знаем, че всички са велики. Тук няма нищо интересно. И така той се зае да ми обяснява, че това не било музикална класация и не се налагало да гласуваме за най-доброто произведение. Всичките били добри и ако го приемем, щели сме да можем да обсъдим идеите им. Аз не можех да се съглася, че всички са велики. Напротив, тъкмо обратното. Джейджей много се върза и взе да става неприятно, тогава и Мартин се намеси и решихме да не обсъждаме повече книги, поне за известно време, което бе равносилно на завинаги. Тогава решихме да се прехвърлим на музикалните самоубийства. Морийн никога не беше чувала за Кърт Кобейн, направо да не повярваш.

Аз наистина мисля. Знам, че никой не го вярва, но наистина мисля. Просто начинът ми на мислене е различен от този на останалите. За да започна да мисля, трябва да се ядосам и може би дори да ме избие на насилие, с което започвам да дразня всички наоколо, но тогава става много зле. Както и да е, тази вечер, след като си легнах, се сетих за Джейджей, нали каза, че съм мразела книгите, защото татко ми четял. Аз му казах истината, че татко ми всъщност не чете, въпреки че заради работата си му се налага да чете.

Джен, обаче, четеше много. Тя обичаше книгите си, докато мен те ме плашат. Плашеха ме, още докато тя беше тук, а сега ме плашат още повече. Какво толкова има в тях? Какво е откривала в тях, когато се е чувствала нещастна и е нямало с кого да поговори — нито с приятели, нито със сестра, с никого? Станах от леглото и влязох в стаята й, която бе оставена същата като в деня, когато изчезна. (Хората често правят такива неща във филмите и ти си казваш, да бе, как ли пък не, все едно не ти трябва още една стая, която да използваш за гости или просто място, където да трупаш ненужни боклуци. И ето че ти влизаш и разбираш, че не можеш да преместиш нищо.) А тя има какво ли не: „Тайната история“, „Параграф 22“, „Да убиеш присмехулник“, „Спасителят в ръжта“, „Вино от глухарчета“, „Престъпление и наказание“ (истинско съвпадение, защото това бе една от книгите, които Джейджей настояваше да прочетем), „1984“, „Местата, на които да отидем, когато искаме да изчезнем“… Това последното беше шега.

Едва ли някога щях да стана запален читател на книги, защото тя бе умницата, не аз, но със сигурност щях да чета повече, ако не се отвратих от книгите, когато тя изчезна. Не за пръв път влизах в стаята й, нямаше да бъде и за последен и знаех, че книгите ще си стоят тук, ще ме наблюдават, а най-неприятното е, че една от тях можеше да ми помогне да разбера. Не че ще намеря някое изречение, което тя е подчертала, изречение, което да ми даде ключа за мястото, на което тя е отишла, въпреки че преди известно време търсих. Разрових ги всичките просто за да съм сигурна, че не е поставила удивителен знак край Уелс или не е оградила с кръгче Тексас. Имам предвид, че ако прочетях нещо, което тя е обичала, нещо, което е привлякло вниманието й през последните месеци тук, щях да си създам представа какво е била намислила. Дори нямам идея дали тези книги са сериозни или тъжни, или страшни. Сигурно си мислите, че ми се иска да открия тайната й, нали, предполага се, че съм я обичала много. Само че аз не мога да го направя. Просто не мога, защото съм твърде мързелива, прекалено глупава и не мога да направя дори усилие, защото има нещо, което ме спира. Книгите си стоят и ме гледат, ден след ден, докато не настъпи моментът, когато ще ги събера в чувал и ще ги изгоря.

Така че истината е, че хич ме няма в четенето.