Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Long Way Down, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Ник Хорнби. Дългият път надолу

Английска. Първо издание

Преводач: Цветана Тодорова Генчева

Редактор и коректор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Веселка Стоянова

ИК КРЪГОЗОР, София, 2005

ISBN: 954–771–107–5

 

Формат: 60/90/16. Печатни коли: 19,5

История

  1. — Добавяне

Морийн

Джес винаги се измъкваше по този начин, така че нямах нищо против, че си тръгна. Само че, когато излезе и Джейджей, а след това и Мартин… Подразних се, честно да ви кажа. Според мен е неучтиво да се постъпва така, след като толкова много хора са си направили труд да дойдат. А пък Мартин се държа толкова странно, докато буташе количката на Мати напред-назад и питаше всички дали не е велик. Как може някой да си помисли, че е велик? Изобщо не приличаше на велик човек. По-скоро на луд. Джейджей постъпи най-добре, като отведе и гостите си — не ги заряза в кафенето, както стана с Джес и Мартин. Чак по-късно разбрах, че ги е извел навън, за да се карат и бият на спокойствие, така че ми беше трудно да определя дали е проява на лошо възпитание или не. От една страна, той беше с тях, но пък, от друга, беше останал с тях, защото искаше бой. Това май си е проява на лошо възпитание, но не чак толкова, колкото при другите.

 

 

Изоставените хора почакаха още малко: и болногледачите, и родителите на Джес, и приятелката и семейството на Мартин, докато накрая разбраха, че никой няма да се върне, нито те двамата, нито Джейджей и приятелите му, така че никой не знаеше как да постъпи.

— Това ли беше, как мислите? — попита бащата на Джес. — Искам да кажа… не искам да… не че съм безсърдечен. Знам, че Джес положи много усилия, за да организира тази среща. Само че… Струва ми се, че не остана никой, нали? Вие, Морийн, искате ли да останем? Може ли да направим нещо, да помогнем по някакъв начин! Защото, ако имаше… искам да кажа… според вас, какво се опитваше да постигне Джес? Може би ще успеем да й помогнем in absentia[1].

Знаех на какво се бе надявала Джес. Беше се надявала майка й и баща й да дойдат и да оправят нещата, както би трябвало да постъпват майките и бащите. Едно време и аз мечтаех за това, преди много време, още от самото начало, когато за пръв път останах сама с Мати. Струва ми се, че това е мечтата на всички. Поне на тези, на които животът им здраво се е объркал.

Затова казах на бащата на Джес, че според мен тя просто е искала да накара хората да се разбират по-добре и аз лично много съжалявах, че не се бе получило.

— Всичко е заради проклетите обеци — заяви той, затова аз използвах момента и го попитах какви са тези обеци и той ми разказа.

— Те много ли означаваха за нея? — поинтересувах се аз.

— За Джен или за Джес?

— За Джен.

— Не съм сигурен — каза той.

— Бяха любимите й — отвърна госпожа Крайтън. Лицето й бе толкова необичайно. Не спираше да се усмихва, докато говорехме, но изглеждаше така, сякаш този следобед за пръв път беше открила усмивката — лицето й не беше като на хората, които са свикнали да са радостни и засмени. Бръчките й бяха от онези, които се появяват, когато човек се ядосва заради откраднати обеци, а устните й бяха много тънки и напрегнати.

— Тя се е върнала, за да си ги вземе — обадих се аз. Не знам защо го казах, дори не знаех дали е истина или не. Само че тогава това ми се сториха правилните думи. Стори ми се, че това е самата истина.

— Кой? — попита тя. Лицето й вече бе различно. Очевидно се насилваше да се представи по начин, който не бе естествен, защото изведнъж ми се стори отчаяно зажадняла да чуе каквото имах да й кажа. А и май не беше свикнала да се вслушва внимателно в това, което другите говореха. Имах желание да накарам лицето й да добие нов израз и донякъде това бе причината, поради която продължих. Все едно че ми бяха поверили косачка, с която да прокарам пътеки през избуялата трева.

— Джен. След като толкова много е обичала обеците, най-вероятно се е върнала, за да си ги вземе. Нали ги знаете какви са момичетата на тази възраст.

— Господи — промълви госпожа Крайтън. — Дори не бях помисляла за това.

— И аз не бях. Само че… това е напълно разумно. Защото… ти помниш ли, Марк? Тогава изчезнаха още няколко неща. И парите изчезнаха.

За парите не бях толкова сигурна. За тях може би имаше друго обяснение.

— Тогава ти казах, че липсват някои от книгите, помниш ли? А тях Джес със сигурност не ги е взела.

И двамата се засмяха, сякаш бяха обикнали Джес повече, сякаш се радваха, че тя предпочита да скочи от някоя сграда, вместо да прочете книга.

Разбирах защо това означава толкова много за тях, идеята, че Джен се е върнала в къщата за обеците. Това означаваше, че е избягала или в Тексас; или в Шотландия, или в Нотинг Хил Гейт, а не е била нито убита, нито пък се е самоубила. Това им даваше възможност да си мислят къде би могла да бъде, да си представят новия й живот. Щяха да се чудят дали няма бебе, което никога не са виждали и никога няма да видят, дали не си е намерила работа, за която те така и няма да разберат. Това означаваше, че ще могат да продължат да живеят като обикновени родители. Та нали и аз правех същото, когато купувах постерите на Мати, компактдисковете му — постъпвах като една обикновена майка, поне за момент.

Ако човек иска, можеше да съкруши мечтите им за секунда, да открие значителни пропуски в предположението ми, защото какво означаваше всичко това? Може би Джен се бе върнала, защото е искала на всяка цена да умре с тези обеци. Може би никога не се е връщала. Да не говорим, че нея все още я нямаше, независимо дали се е връщала за пет минути, или изобщо не се бе връщала. Да, знам, че вие имате нужда от тази надежда, която ще ви крепи. Може и да ви прозвучи странно, като знаете защо се бяхме събрали в това кафене. Истината е, че засега аз се държах, дори да се наложеше отново да се кача на покрива на „Топърс“, за да скоча. Понякога просто се налага да поразтърсиш и разместиш нещата. Така че предпочиташ да си мислиш, че някой е отмъкнал скришом собствените си обеци, за да може светът ти да изглежда отново хубаво място.

Това важеше за господин и госпожа Крайтън, не за Джес. Джес нямаше никаква представа за моята теория, свързана с обеците, а Джес бе тази, която имаше нужда светът й да стане различен. Тя бе тази, която се озова на покрива с мен. Господин и госпожа Крайтън си имаха всеки своята работа, приятели и каквото там е необходимо, така че на тях не има трябваше да си измислят разни теории за обеците. Подобни истории просто не им влияеха.

Можете и така да представите нещата, само че няма да бъде вярно. Те определено имаха нужда от подобна история — личеше по израженията им. Познавам един-единствен човек на този свят, който няма нужда от измислени истории, които да го крепят, и това е Мати. (А може би дори и той има нужда. Представа нямам какво става в главата му. Не спирам да му говоря, поне така ме съветват, затова го правя, кой знае, може пък да има полза от някои неща, които му казвам.) Има и други начини да умреш, без да се самоубиеш. Можеш да оставиш части от теб да умрат. Майката на Джес бе оставила лицето си да умре, а днес го видях как оживява отново.

Бележки

[1] In absentia (лат.) — в отсъствие. — Бел.ред.