Ник Хорнби
Дългият път надолу (55)

Мартин

Това трябваше да бъде впечатляващ жест, поне така си мислех, да придам завършен вид на нещата, ако изобщо това бе възможно. Точно това е проблемът с младите в днешни дни, нали? Прекалено много филми с хепиенд гледат. Всичко трябва да има завършен вид: със сълзи, усмивки и прегръдка. Всички са научили, открили любовта, забелязали са грешките по поетия от тях път, открили са радостта от моногамията или бащинството, или синовния дълг, или от самия живот. По мое време, на края на филмите хората ги застрелваха едва след като научеха, че животът е празен, ужасен, брутален и къс.

 

 

Бяха изминали две или три седмици след разговора за желанията в „Старбъкс“. Кой знае как Джес успя да щракне капана — забележително постижение за човек, който обикновено описва всичко, което се случва, с цял поток от нищо неозначаващи думи, колкото повече, толкова по-добре, нещо като спортен коментатор. Като си спомням как протече всичко, мога да кажа, че на моменти тя неволно бе издала намисленото от нея, или по-точно щеше да се издаде, ако останалите знаехме каква игра играе.

Един следобед, когато Морийн каза, че трябва да се връща, за да види, Мати, Джес потисна кикота си и загадъчно отбеляза, че съвсем скоро ще го види.

Морийн я погледна.

— Да, ще го видя след двайсет минути, ако успея веднага да хвана автобус — обясни тя.

— Да, но след това — отбеляза Джес.

— Това е достатъчно скоро, но е след това, нали? — попитах аз.

— А-ха.

— Виждам го през повечето минути всеки Божи ден — изтъкна Морийн.

Забравихме този разговор, както обикновено забравяме почти всичко, казано от Джес.

Може би седмица по-късно тя започна да проявява доста добре прикрития си досега интерес към Лизи, бившата приятелка на Джейджей.

— Къде живее Лизи? — попита тя Джейджей.

— На Кингс Крос. И преди да си казала каквото и да е, не, не е някой шантаж.

— А какво е, шантонерка? Ха ха. Само се бъзикам.

— Браво. Страхотна шега.

— А къде на Кингс Крос живее? След като не е шантаж.

Джейджей изви очи.

— Нямам намерение да ти кажа къде живее, Джес. Ти май ме имаш за пълен балама.

— Не искам да говоря с нея. Тъпата въртиопашка.

— А би ли ми казала защо е въртиопашка? — попитах я аз. — Доколкото ми е известно, спала е с един-единствен мъж през целия си живот.

— Каква беше онази дума? Нещо дето ми го обяснихте с путьовщината? Извинявай, Морийн.

— „Метафорично“ — напомних й аз. Когато някой използва дума като „путьовщина“, при това като синоним на „метафорично“, струва ми се имаш право да се чудиш дали изобщо познаваш този, който говори. Дори си в правото си да се чудиш дали изобщо я познаваш.

— Именно. Метафорично казано, тя е въртиопашка. Зарязала е Джейджей и сигурно вече излиза с друг.

— Ами не знам — призна Джейджей. — Не съм сигурен, че като ме е зарязала, се е обрекла на самота и безбрачие.

Така продължихме да обсъждаме какви са подходящите наказания за бившите ни, дали смъртта е достатъчно добра за тях и така нататък, и моментът, посветен на Лизи, отлетя, както и много други мигове напоследък, а ние не забелязахме. Само че него все още го имаше, ако някой от нас проявеше достатъчно смелост и усърдие да порови в объркания тийнейджърски мозък на Джес.

Във великия ден обядвах с Тео — въпреки че докато обядвах с Тео, нямах представа, че денят ще бъде велик. Обядът с Тео беше само допреди малко. Не бях говорил с него очи в очи, откакто излязох от затвора.

Той искаше да разговаряме, защото имал „първокласно“ предложение от уважаван издател, готов да публикува автобиографията ми.

— Колко?

— Все още не е станало въпрос за пари.

— Мога ли да те попитам тогава какво му е първокласното?

— Сети се, де. Това е смислено предложение. Един път работа.

— Това пък какво трябва да означава?

— Истинско е, не е въображаемо.

— А какво означава „истинско“ с истински думи? Кажи?

— Ставаш много труден, Мартин. Надявам се не ми се сърдиш, че ти го казвам. Съвсем не си най-безпроблемният ми клиент, който е на върха на славата си. А аз положих доста старания, за да осъществя тази възможност.

За момент се разсеях, защото усетих, че под краката ми има слама. Обядвахме в ресторант, наречен „Фермата“, и всичко, което се сервираше, се доставяше от някаква ферма. Супер, нали? Месо! Картофи! Зелена салата! Каква идея само! Сигурно сламата им трябваше, иначе цялата идея щеше да пропадне поради липса на въображение. Иска ми се да ви кажа, че сервитьорките бяха някакви веселячки, едри и червенобузести, препасани с престилки, само че те, разбира се, бяха кисели, хърбави, бледи и облечени в черно.

— Какви старания си положил, Тео? Ако е истина това, което казваш, някой ти се е обадил и ти е предложил да плати за автобиографията ми добра сума.

— Виж. Аз им звъннах и предложих идеята, защото реших, че може и да им допадне.

— Ясно. А те заинтересуваха ли се?

— Следващия път се обадиха те.

— С първокласното си предложение.

Тео се усмихна снизходително.

— Ти май не си много наясно със света на книгоиздаването, нали?

— Не бих казал. Знам само това, което ти ми каза по време на този обяд. Което означава, че хората се обаждат, за да направят значителни предложения. Очевидно затова сме тук.

— Не бива да се опитваме да тичаме, преди да сме се научили да ходим.

Тео започваше да ме дразни.

— Добре. Съгласен съм. Разкажи ми сега за ходенето.

— Не, виж… Дори ходенето е тичане. В тази работа трябва да проявим много повече такт.

— Значи аз те попитах нещо, а ти ми говориш, че ходенето било тичане.

— Не бързай.

— Боже Господи, Тео!

— Тази реакция не е каквато трябва, ако ми позволиш да изтъкна. Не бъди толкова шумен и напорист.

Така и не чух повече за това предложение, затова не можах да разбера какъв бе смисълът на обяда.

 

 

Джес свика спешна среща за четири часа в обикновено празния подземен етаж на „Старбъкс“ на Ъпър Стрийт, в една от онези зали, пълни с канапета и маси, където човек се чувства като в собствения си хол, стига във вашия хол да няма прозорци и да си свикнал да пиеш от хартиени чаши, които никога не изхвърляш.

— Защо долу? — попитах я аз, когато тя ми се обади.

— Защото ще си говорим за лични неща.

— Какви са тези лични неща?

— Сексуални.

— Господи. Нали и другите ще бъдат там?

— Да не би да си мислиш, че аз имам да ти говоря разни лични сексуални неща?

— Надявам се да не е така.

— Да бе, още малко и ще кажеш, че фантазирам за теб.

— До скоро.

Качих се на автобус деветнайсет от Уест Енд към Ъпър Стрийт, защото парите ми най-сетне бяха свършили. Бяхме профукали всичко, което събрахме от появата си в дискусионните предавания и измъкнахме от господин заместник-министъра, а аз нямах работа, на която да разчитам. Така че, макар веднъж Джес да обясни как такситата били най-евтиният превоз, защото те откарват, където трябва, за определена такса, парите се плащат едва когато стигнеш на желаното място, аз прецених, че не е работа да профуквам последните си пари за такси. Освен това, двамата с шофьора щяхме да прекараме цялото пътуване в обсъждане на похожденията ми, как това си било съвсем нормално, че тя сама си го е търсила и така нататък. От известно време предпочитам шофьорите на минитакситата, защото те са толкова незапознати с жителите на Лондон, колкото и с географията на Лондон. На два пъти в автобуса ме познаха, а единия път човекът изяви желание да ми прочете много подходящ за целта пасаж от Библията.

Бях пред „Старбъкс“, когато млада двойка влезе пред мен и веднага се насочи надолу. В първия момент ми стана приятно, разбира се, защото това означаваше, че сексуалните приказки на Джес ще бъдат изказани с тих глас, ако изобщо се стигнеше до тях. Но след това, докато се редях на опашка за чай с мляко, разбрах, че това не означава нищо, тъй като Джес не знае какво е това притеснение и стомахът ми започна да се преобръща по онзи странен начин, който го научи, откакто станах на четирийсет. Добре поне че не издава звуци. Старите стомаси не издават звуци. Все едно, че едната стена на стомаха ти е език, а другата е батерия. В моменти на напрежение, двете страни се докосват и последствията са трагични.

Първият човек, когото видях долу, беше Мати в инвалидната количка. От двете му страни бяха застанали двама яки болногледачи, които сигурно го бяха свалили по стълбите. Единият говореше с Морийн. Докато се опитвах да разбера какво прави Мати в „Старбъкс“, две дребни руси момиченца се втурнаха към мен с викове „Тати! Тати!“ и дори в този момент не осъзнах веднага, че това са дъщерите ми. Грабнах ги на ръце, притиснах ги до себе си и се опитах да не заплача, докато оглеждах залата. Пени бе тук и ми се усмихваше, а Синди се бе настанила на маса в далечния край и изобщо не се усмихваше. Джейджей бе прегърнал двойката, която влезе пред мен, а Джес стоеше с баща си и една жена, която сигурно беше майка й — имаше типичния за съпруга на министър вид. Беше висока, скъпо облечена и обезобразена от отвратителна усмивка, която прикриваше всякакви чувства, все едно че бе настъпила нощта на изборите. На китката й имаше от онези червени ленти, които носи Мадона, така че колкото и да се опитваше да го прикрие, тя се увличаше по духовното. Като знаех колко си пада Джес по мелодраматични обрати, нямаше да се изненадам, ако изневиделица се появеше сестра й, затова се огледах внимателно, за да се уверя, че я няма. Джес беше облечена в пола и сако, и нещо необичайно: човек трябваше да се приближи чак на сантиметри, за да се уплаши от грима й.

Пуснах момичетата и ги поведох към ъгъла при майка им. Махнах на Пени, колкото да не се чувства самотна и изоставена.

— Здравей. — Наведох се, за да целуна Синди по бузата, но тя умело се отдръпна.

— Какво те води насам?

— Лудото момиче изглежда си е набило в главата, че може да ни помогне.

— А-ха. А обясни ли как?

Синди изсумтя. Останах с чувството, че ще изсумти каквото и да кажа, че сумтенето се е превърнало в предпочитания й начин на общуване, затова клекнах, за да поговоря с децата.

Джес плесна с ръце и застана в средата на залата.

— Прочетох за нещо подобно в Интернет — обясни тя. — Нарича се интервенция. В Америка го правят непрекъснато.

— Непрекъснато — провикна се Джейджей. — Друго нищо не правим.

— Разбирате ли, ако някой е прецакан…, ако е прекалил с наркотици или пиене, или каквото и да е, тогава приятелите и семейството, абе които там могат, се събират и се оправят с него, нали разбирате. Оправят цялата шибана каша. Извинявай, Морийн. Извинявайте, мамо и татко, извинявайте, момиченца. Само че тук е малко по-различно. В Америка имат умели… ох, мамка му, забравих как се казва. В уебсайта се казваше Стив.

Тя порови в джоба на сакото и извади някакъв лист.

— Фасилитатор. Трябва да имаш умел, опитен фасилитатор, а ние си нямаме. Не знам кого мога да помоля. Не познавам човек с такъв опит и умения. Освен това, тази интервенция действа по обратен начин. Защото ние ви молим да се намесите. Ние се обръщаме към вас, а не сте вие тези, които идвате при нас. Ние ви казваме, че имаме нужда от вашата помощ.

Двамата болногледачи, които бяха дошли с Мати, очевидно се чувстваха неловко и Джес забеляза.

— Не вие, момчета — успокои ги тя. — Не е нужно вие да правите каквото и да е. Честно казано, вие сте тук, за да има повече хора от страна на Морийн, щото… Искам да кажа, че тя си няма никого, нали? Затова си казах, че вие двамата и Мати сте по-добре, отколкото тя да остане сама, нали? Щеше да се почувстваш много кофти, Морийн, да видиш как всички се събират, а ти да останеш сама.

Не можех да отрека загрижеността на Джес. А и след като бе захапала нишката, нямаше пускане. Морийн се опита да се усмихне в знак на благодарност.

— Както и да е. А сега да ви кажа кой кой е. В ъгъла на Джейджей са бившата приятелка Лизи и неговият приятел Еди, който е свирел в скапаната му банда. Ед долетя специално от Америка. С мен са мама и татко, а не е лесна работа те двамата да се озоват заедно на едно място, ха-ха. С Мартин са бившата му съпруга, дъщерите му и бившата му приятелка. Може и да не е бивша, кой знае? Накрая на срещата, може да си е върнал и съпругата, и приятелката.

Всички се разсмяха и погледнаха Синди и смехът веднага секна, защото разбраха, че ще има неблагоприятни последствия.

— С Морийн са синът й Мати и две момчета, които работят в дома за инвалиди. Та каква е идеята ми. Ще си поговорим известно време с нашите хора, ще наваксаме пропуснатото. След това ще се разменим и ще поговорим с хората на някой друг. Така че ще се получи нещо като кръстоска между американския вариант и родителско-учителска среща, когато приятели и роднини седят в някой ъгъл и чакат учителите да поговорят с тях.

— Защо? — попитах аз. — Защо е необходимо това?

— Не знам. Просто така. За да се посмеем. А и ще научим някои неща, нали? Разни работи един за друг. И за нас самите.

Тя пак започна с нейните идеи за хепиенд. Истина е, че бях научил някои неща за другите, но нищо, което можеше да ми бъде от полза. Можех да кажа на Ед името на бандата, в която е свирил, на семейство Крайтън можех да кажа името на изчезналата им дъщеря; в същото време ми се струваше, че за тях това едва ли ще бъде от полза, едва ли ще ги дари с покой.

Както и да е, какво може да научи човек освен разни разписания и името на министър-председателя на Испания. Аз лично се научих да не спя с петнайсетгодишни, но това го бях научил отдавна — десетилетия, преди да преспя с петнайсетгодишната. Проблемът беше в това, че тя ми каза, че била на шестнайсет. Така че бях ли се бях научил да не спя нито с шестнайсетгодишни, нито с привлекателни млади жени? Не. А и всички, които бях интервюирал, ми казваха, че като са направили това или онова — докато са се възстановявали от рак, докато са изкачвали някой връх, докато са изпълнявали ролята на някой сериен убиец във филм — са научили нещо за самите себе си. В онези моменти кимах и се усмихвах замислен, докато чаках да ги закова с някой въпрос: „Какво научихте от болестта рак? Че не ви е приятно да сте болен? Че не искате да умрете? Че от перуката, която носите, главата ви сърби? Хайде, кажете по-точно.“ Предполагам, че това е нещо, което те си казват, за да се убедят, че преживяното е нещо ценно, а не пълна загуба на време.

През последните няколко месеца бях в затвора, загубих и последната частица самоуважение, която притежавах, отчуждих се от децата си и обмислях напълно сериозно възможността да се самоубия. Искам да кажа, че всичко това бе психологическият еквивалент на рака, нали? А това е нещо много по-значително, отколкото да изиграеш роля в някой филм. Как тогава стана така, че не научих абсолютно нищо? А какво се предполагаше, че трябва да науча? Да, истина е, че открих, че съм силно привързан към самоуважението си и искрено съжалявам, че вече го няма. Освен това открих, че затворът и бедността изобщо не са за мен. Знаете ли, можех да ви го кажа още преди това. Наречете ме досаден и банален, но предполагам, че хората могат да научат повече за себе си и без да се разболеят от рак. Ще имат и много повече време, и много повече енергия.

— И така — продължи Джес. — Кой при кого ще отиде?

В този момент неколцина разюздани френски тийнейджърчета се появиха сред нас, понесли чаши кафе. Насочиха се към свободна маса до инвалидната количка на Мати.

— Ало — озъби се Джес. — Къде си въобразявате, че сте тръгнали? Марш всички горе.

Те я зяпнаха.

— Хайде, движение, няма кой да ви чака цял ден. Къш, къш, къш. Schnell^[1]. Plus vitement^[2]. — Тя ги разкара към стълбите и те се отдалечиха, без да се оплакват. Джес бе просто още една от агресивните местни, които те не разбираха в тази и без това агресивна и неразбираема страна. Седнах на масата на бившата си съпруга и отново помахах на Пени. Беше същият жест като на претъпкано парти, нещо като кръстоска между „Отивам за напитки“ и „Ще ти звънна“ и малка доза „Може ли сметката, ако обичате?“. Пени кимна, сякаш бе разбрала. И тогава, колкото и да бе неподходящо, аз потрих длани, сякаш очаквах с огромно нетърпение чудесните полезни знания по пътя на самоопознаването, с които щях да се сдобия.