Ник Хорнби
Дългият път надолу (51)

Мартин

Мъжът, който скочи, оказа значителен и очевидно противоречив ефект върху нас. Първо, той ни накара да разберем, че не сме способни да се самоубием. Второ, тази информация отново ни накара да пожелаем да се самоубием.

Това не е някакъв парадокс, ако имате понятие от необяснимостта на човешката природа. Преди много време работех с един алкохолик — човек, който трябва да остане безименен, защото със сигурност сте чували за него. Той ми разказа, че първият път, когато се провалил в опита си да зареже пиенето, бил най-ужасният ден в живота му. Мислел си, че няма проблем да спре, стига да реши, затова си имал избор, скрит в някакво малко чекмедже дълбоко в главата му. Когато, обаче, открил, че има нужда от пиенето, че изобщо не е имал избор… тогава му се приискало да свърши със себе си, ако мога поне за кратко да смеся желанията ни.

Така и не разбрах напълно какво се е опитвал да ми каже, докато не видях онзи да скача от покрива. Дотогава скачането бе просто една възможност, изход, скътани пари за черни дни. И най-неочаквано тези пари се стопиха — или по-точно казано, излезе, че никога не са били наши. Те бяха на човека, който скочи, а също и на хората като него, защото да седиш с провиснали крака над бездната е едно нищо, освен ако не си готов да напреднеш с няколко сантиметра, а ние не бяхме. Бяхме готови да си кажем един на друг и на самите нас нещо различно — аз щях да го направя, ако нея я нямаше или ако той не беше там, или ако никой не беше седнал върху мен — само че бе факт, че се оказахме заедно и имахме предостатъчно възможности да променим това. Защо слязохме първата вечер? Слязохме, защото си мислехме, че трябва да отидем да търсим някакъв тъпанар, наречен Час, който се оказа, че не е свързан с нашата история. Не съм сигурен дали щяхме да успеем да убедим нашия съмишленик, скачача, да тръгне с нас да търси Час. На него му се въртяха други неща в главата. Интересно къде ли щеше да се класира по скалата на Арън Т. Бек? Доста високо, струва ми се, освен ако Арън Т. Бек не бе оплел конците. Никой не можеше да ни обвини, че нямаме желание.

Щом той скочи, ние слязохме от покрива, устремени право надолу. Решихме, че е най-добре да не се задържаме горе, за да не се налага да обясняваме каква е ролята ни в решението на нещастника или по-скоро защо не сме се намесили. И без това миналото ни беше свързано с „Топърс“ и така нещата щяха да станат още по-объркани. Ако хората дочуеха, че сме били тук горе, тогава истинската история — нещастен човек скача от сградата — щеше да бъде омаловажена, а хората нямаше да разберат какво е станало и нямаше да се опитат да вникнат. Това не биваше да се случва.

Затова се втурнахме надолу по стълбите, доколкото ни позволяваха пълните с никотин бели дробове и ошипените крака, а след това побързахме да се пръснем, кой накъдето бе решил. Бяхме прекалено нервни, за да отидем да пийнем по нещо наблизо, прекалено нервни, за да се качим в едно такси, затова се пръснахме в различни посоки в мига, в който излязохме на тротоара. (Коя ли беше най-близката кръчма до „Топърс“, чудех се аз. Дали в нощ като тази не беше пълна с нещастни хора, готови да се изкачат нагоре или все още объркани, някои облекчени, защото току-що са се върнали от покрива? Или посетителите бяха необичайна смесица от двата вида? Дали собственикът разпознава тези клиенти? Дали се възползва от настроението им, за да си докара повече пари — като им предлага по едно от заведението в определен час например? Дали се опитва да накара упътилите се нагоре — в нашия случай особено нещастните хора — да общуват с върналите се отгоре? Или по-скоро подтиква упътилите се нагоре да общуват помежду си? Дали в тази кръчма е било поставено началото на някакво общуване, на някоя връзка? Възможно ли е среща в тази кръчма да е довела до сватба, а след това и до раждането на дете?)

 

 

Срещнахме се отново следващия следобед в „Старбъкс“. Всички бяхме унили и потиснати. Само преди няколко дни, веднага след връщането ни от почивка, бе повече от ясно, че не сме един за друг, а сега дори не можехме да си представим, че бихме споделили терзанията си с някого извън нас. Огледах кафенето и останалите посетители: млади майки с колички, млади мъже и жени в костюми, с мобилни телефони и бележници, чуждестранни студенти… Опитах се да си представя как заговарям някого от тях, но разбрах, че е невъзможно. Те едва ли щяха да изслушат историята на хора, обладани от желание да скочат от някоя висока сграда. Никой не би проявил интерес, освен тези, с които бях седнал.

— Цяла нощ не можах да мигна — мислих за онзи нещастник — призна Джейджей. — Леле, човече! Какво ставаше там?

— Може да е бил просто човек, който се е опитвал да постигне някакъв драматичен ефект — предложи Джес. — Имаше вид на такъв.

— Много умно, Джес — обадих се аз. — За краткия миг, когато го зърнахме, точно преди да се хвърли към смъртта, не ми направи впечатление на човек със сериозни проблеми. Не и проблеми от твоя калибър.

— Ще пишат за това в кварталния вестник — намеси се и Морийн. — Обикновено съобщават. Преди четях репортажите. Особено когато наближаваше Нова година. Тогава се сравнявах с тях.

— И какво? Как се справяше?

— Ами — започна Морийн. — Добре. Въпреки че изобщо не можех да разбера някои от тях.

— Какво например?

— Парите.

— Аз дължа пари на цял куп хора — заяви гордо Джес.

— Може би трябва сериозно да помислиш за самоубийство — предложих й аз.

— Не са кой знае колко — уточни Джес. — Двайсетачка на този, двайсетачка на онзи.

— Въпреки това дългът си е дълг. А ако не можеш да платиш… Май трябва да измислиш достоен начин да се измъкнеш от това положение.

— Слушайте, хора — заговори Джейджей. — Може ли да говорим по същество?

— За какво по-точно? Не е ли това проблемът? Просто нямаме нищо съществено, за което да говорим.

— Нека говорим за човека.

— Не знаем нищо за него.

— Не знаем, но… абе, вижте. На мен ми се стори важен момент. Нали и ние искахме да направим същото.

— Искахме.

— Аз исках — съгласи се Джес.

— Но не го направи.

— Ти седна отгоре ми.

— Само че оттогава ти не си направила нищо по въпроса.

— Ами… Ходихме на онзи купон. Ходихме на почивка. И нали знаеш, те нещата следват едно след друго.

— Ужасно, нали, как се стичат някои неща. Ще трябва да запазиш малко свободно време в графика. Иначе животът непрекъснато ще ти пречи.

— Я млъквай.

— Момчета, момчета…

Отново си бях позволил да бъде въвлечен в унизително пререкание с Джес. Реших да се държа с повече достойнство и твърдост.

— Също като Джейджей цяла нощ размишлявах — започнах аз.

— Чекиджия.

— Стигнах до заключението, че ние не сме сериозни хора. Никога не сме били сериозни. Бяхме по-близо до намеренията си от някои, но много далече от други. Което означава, че сме едно нищо в средата.

— Съгласен съм. Сами се прецакахме — отвърна Джейджей. — Извинявай, Морийн.

— Май нещо не разбрах — заговори Джес.

— Това е положението — продължих аз. — Това сме ние.

— Какво сме ние?

— Това. — Замахнах неопределено с ръка към обстановката, към нас самите, към дъжда навън и всичко ясно посочваше в какво положение се намираме. — Точно така. За нас изход няма. Дори изходът за нас не е изход. Не и за нас.

— Заеби тия дрънканици — озъби се Джес. — Изобщо не съжалявам, Морийн.

— Снощи исках да ви разкажа за нещо, което прочетох в едно списание. Ставаше въпрос за самоубийствата. Спомняте ли си? Както и да е, този, който е писал статията, обяснява, че кризисният период е деветдесет дена.

— Какъв е този писател? — попита Джейджей.

— Самоубийствологът.

— Това да не би да е работа?

— Всичко е работа.

— И какво? — попита Джес.

— Така че на нас ни остават четирийсет и шест от деветдесетте дни. И какво ще стане след деветдесетте дни?

— Нищо няма да стане — троснах се аз. — Просто… нещата ще бъдат различни. Нещата се променят. Нещата се подреждат така, че онова, което те е карало да си мислиш, че животът ти е нетърпим… Просто интересите ти ще се насочат в друга посока. Това е като астрология в живия живот.

— За теб няма нищо да се промени — прекъсна го Джес. — Пак ще си бъдеш оня нещастник от телевизията, дето е спал с петнайсетгодишната, а след това е отишъл в затвора. Никой няма да го забрави.

— Да. Ами в такъв случай съм сигурен, че деветдесетте дни няма да важат в моя случай — отвърнах аз. — Сега вече по-доволна ли си?

— И на Морийн няма да помогнат — продължи Джес. — Нито пък на Джейджей. Аз може и да се променя, защото доста се променям.

— Това, което исках да кажа, е, че крайният ни срок отново е продължен. Защото… Не знам за вас. Само че тази сутрин аз разбрах, че все още не съм готов да продължа соло. Това е много странно, защото не ви харесвам кой знае колко. Само че вие ми се струвате… не знам… Вие сте точно това, от което имам нужда. Нали знаете, че понякога не бива да ядете зеле? Не бива да пиете повече вода. Това е.

Краката на всички прошумоляха и аз приех това за знак на неизказана солидарност.

— Благодаря, мой човек — обади се Джейджей. — Това е направо трогателно. Кога изтичат деветдесетте дена?

— На трийсет и първи март.

— Това си е живо съвпадение, нали? — попита Джес. — Точно три месеца.

— Какво искаш да кажеш?

— В това няма нищо научно, нали?

— А осемдесет и осем по-научно ли е?

— Да, по-научно е.

— Не, гледайте, аз разбрах — съгласи се Джейджей. — Три месеца си е точно както трябва. Трите месеца са нещо като сезон.

— Доста точно казано — съгласих се аз. — Като знаем, че сезоните са четири, а месеците в годината дванайсет.

— Значи ще изкараме зимата заедно. Супер. Зимата е времето, когато ти е тъжно — обясняваше Джейджей.

— Май е така — кимнах аз.

— Само че ние трябва да направим нещо — продължи Джейджей. — Не можем просто да седим и да чакаме изтичането на трите месеца.

— Това е то типичен американец — заяви Джес. — Какво искаш да направиш? Да избомбиш някоя нещастна малка страна ли?

— Естествено. Бомбардировките ще ме разсеят и няма да мисля за важните неща.

— Какво да направим? — попитах го аз.

— Не знам, мой човек. Единственото, което знам, е, че ако прекараме шест седмици във вайкане и мрънкане, няма с нищо да си помогнем.

— Джес е права — примирих се аз. — Типичен гаден американец. Да си помогнем. Сами да си помогнем. Можеш да постигнеш всичко, стига да го поискаш, нали? Можеш дори да станеш президент.

— Какво ви става бе, тъпаци? Изобщо не е ставало въпрос да ставам президент. Говорех, че е време да си намеря работа, като например сервитьор.

— Супер — заяви Джес. — Хайде да не се самоубиваме, защото някой може да ни даде бакшиш от петдесет пенса.

— В тая шибана страна нямаш такъв шанс — озъби й се Джейджей. — Извинявай, Морийн.

— Винаги можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл — предложи му Джес. — Така ще промениш нещата. А и сградите у вас са по-високи, нали?

— И така — настоях на своето аз. — Имаме още четирийсет и пет дена.

В статията имаше и още нещо: интервю с мъж, оцелял, след като скочил от моста Голдън Гейт в Сан Франциско. Той казваше, че две секунди след като скочил, осъзнал, че няма нещо в живота, с което да не може да се справи, няма проблем, който да не успее да разреши — освен проблема, който сам си бил създал, като скочил от моста. Не знам защо не разказах на другите за него. Според вас това може да се окаже ценна информация. Поне за момента исках да я запазя за себе си. Тя щеше да се окаже по-важна на по-късен етап, когато нещата приключеха. Ако изобщо имаха край.