Ник Хорнби
Дългият път надолу (21)

Джес

Когато Мартин ме измъкна на улицата, направих това, което се прави, когато ставаш нов човек. То е нещо, което мога да направя, когато ми се прииска. Не е ли така с всички, когато изгубят контрол? Нали се сещате, казвате си, добре де, аз съм учен човек и след това отиваш в библиотеката, избираш си книги и ги разнасяш известно време. Или добре, аз съм наркоманче и почваш да пушиш трева. Все едно какво. Така се чувстваш различен. Ако вземеш назаем дрехите на някой или интересите, или това, което е казал, тогава можеш поне за малко да си починеш от себе си.

Сега бе моментът да се почувствам различно. Представа нямам защо ги наговорих всичките тези неща на Морийн. Представа нямам защо казвам половината от нещата, които дрънкам. Знам само, че бях прекрачила чертата, но просто не можах да се спра. Ядосвам се и тогава все едно, че съм болна. Бълвам и продължавам да бълвам, докато не усетя, че съм вече празна. Добре че Мартин ме изтегли навън. Някой трябваше да ме спре. Често се налага някой да ме спира. Затова си казах: от този момент ще стана каквато бях едно време. Зарекох се да не ругая, ха-ха, да не плюя. Зарекох се да не питам безобидни дъртофелки, които са почти девствени, дали са се чукали кучешката.

Мартин не ми спести нищо. Каза ми, че съм мръсница, че съм идиотка и ме попита какво ми е направила Морийн. А аз само отговарях „Да, сър“ и „Не, сър“, „Много се извинявам, сър“ и стоях с поглед, забоден в тротоара, не го поглеждах, за да му покажа колко искрено съжалявам. След това направих реверанс, което ми се стори подходящо. А той попита каква била тази дивотия. Защо били всички тези „Да, сър“ и „Не, сър“? Затова му казах, че аз съм престанала да бъда аз, че никой повече няма да види старата аз, а той не знаеше какво да отговори. Не исках да им писне от мен. На хората им писва от мен, поне така съм забелязала. Например на Час му писна от мен. А това повече не биваше да се случва, защото щях да остана сам-сама. С Час май всичко беше прекалено. Аз му се натисках повече, отколкото трябва и той се уплаши. Това определено беше грешка. Само че атмосферата там… Добре де, някои неща са странни и въздействащи и нали разбирате, ама единствено защото цялата тази работа е странна и въздействаща, не значи че и аз трябва да се държа странно и да не отстъпвам. Държанието ми беше неприлично, както би казала Джен. Трябваше да изчакам, докато излезем навън и разгледаме всички картини, преди да започна да крякам.

Май и на Джен й писна от мен.

Ами онази работа в киното, дето като си мисля за нея сега, май е била последната капка. И тогава държанието ми беше неприлично. Може би държанието ми не беше точно неприлично, защото разговорът все някога трябваше да се проведе, обаче мястото (кино „Одеон“) не беше подходящо, както и времето (по средата на филма), нито пък гласът ми (висок и креслив). Едно от нещата, които Час каза тази вечер, бе, че не съм достатъчно зряла, за да стана майка и сега виждам, че сама му го доказах, като се разкряках по средата на „Мулен Руж“, че искам дете.

Както и да е. Мартин ми чете конско известно време, а след това просто млъкна и се сви, все едно че бе спукан балон.

— Какво има, любезни господине — попитах аз, а той разтърси глава и аз нищо не разбрах. Знаех само, че е четири сутринта и бяхме пред врата, където се вихреше купон с хора, които той не познаваше и крещеше на момиче, което също не познаваше и с което се бе срещнал едва два часа, след като се бе качил на покрив с намерението да се самоубие. А, да, жена му и децата му го мразеха. Ако случаят беше друг, щях да кажа, че той ненадейно е загубил волята си за живот. Приближих се и поставих ръка на рамото му, а той ме погледна така, сякаш бях човек, а не някоя досадница и като че ли в този миг нещо ни свърза — не някой романтичен момент като по филмите (де такъв късмет), а момент, в който ни сближаваше разбирателство. След това ни прекъснаха и моментът отлетя.