Ник Хорнби
Дългият път надолу (33)

Мартин

Май ми беше минало през ум, че посещението ми на покрива на „Топърс“ може да заинтригува приятелчетата от жълтата преса. Бях на първа страница на вестниците, когато паднах мъртво пиян на улицата, за Бога, а някои биха казали, че да се опиташ да паднеш от висока сграда е доста по-интересна клюка. Когато Джес каза на Час къде сме се запознали, дори не ми мина през ум, че ще му стигне акъла да продаде тази пикантерия, защото въпросният Час ми се стори напълно безмозъчно същество, затова пренебрегнах страховете й и реших, че е някаква параноя. Ако имах представа, че и самата Джес е от хората, за които гледат да изровят нещо и да ги изтъпанчат на първа страница на вестниците, щях да се подготвя.

Агентът ми звънна веднага и ми прочете статията. Аз само от време на време разлиствам „Телеграф“.

— Има ли нещо вярно?

— Между нас ли ще остане?

— Ако пожелаеш.

— Щях да скоча от покрива на небостъргача.

— Божичко.

Агентът ми е млад, зелен и се прави на изтънчен. Когато излязох от затвора, открих, че, цитирам, в агенцията е имало реорганизация и Тео, който едно време правеше кафе за бившия ми агент, сега е единственият човек, застанал между мен и пълното професионално забвение. Тео беше човекът, който ми уреди работа в телевизия „Фийт Ап!“, най-противната кабеларка на света. Беше завършил богословие и имаше публикувани стихосбирки. Подозирам, че играе футбол за „Меката китка“, нали разбирате за какво намеквам, въпреки че това не води доникъде. Достигнал е самият хитър връх по скалата на компетентността.

— Запознах се с нея там. С нея, и с още двама. След това слязохме заедно. И ето ме пак в страната на живите.

— А защо си искал да скочиш?

— Просто прищявка.

— Сигурен съм, че си имал причина.

— Имах. Просто се шегувам. Прочети досието ми. Запознай се със събитията напоследък.

— Мислех, че сме обърнали нова страница. — Страхотно се трогвам всеки пък, когато заговори в първо лице множествено число. Чувал съм всичките му дрънканици: „Откакто излязохме от затвора…“, „Откакто ни се случи онази неприятност с тийнейджърката…“. Ако бях скочил, щях да съжалявам за едно-единствено нещо, а именно, че никога нямаше да чуя Тео да казва: „Откакто се самоубихме…“ или пък „След погребението ни…“

— Мислили сте грешно.

Последва умислено мълчание.

— Господи! Ами сега какво?

— Ти си агентът. Май това слага край на творческите възможности.

— Ще помисля малко и ще ти се обадя. Между другото, бащата на Джес се опитва да се свърже с теб. Звъня тук, но му казах, че политиката на агенцията е да не даваме личните номера. Правилно ли съм постъпил?

— Правилно си постъпил. Дай му, обаче, номера на мобилния ми. Няма защо да го избягвам.

— Искаш ли ти да му се обадиш? Оставил е номера си.

— Казвай.

Докато говорех по телефона с Тео, и бившата ми съпруга, и бившето ми гадже оставиха съобщения. Не се бях сещал нито за едната, нито за другата, докато Тео ми четеше статията; ето че изведнъж ми се догади. Започвах да разбирам важната истина покрай това самоубийство: провалът може да те нарани не по-малко от успеха, да не говорим, че най-вероятно ще роди много повече гняв, защото няма мъка, с която да го потушиш. По всичко личеше, съдейки по тона на съобщенията, че бях загазил яко.

Първо се обадих на Синди.

— Противен егоистичен идиот — провикна се тя.

— Не знаеш нищо освен това, което си прочела във вестника.

— Ти май си единственият човек на този свят, когото вестниците разкъсват на парчета за верни неща. Ако напишат, че си спал с петнайсетгодишна, значи е така. Ако напишат, че си се търкалял пиян на улицата, значи е било точно така. Не им трябва да си измислят каквото и да е за теб.

Доста точно наблюдение. Тя беше права: нито веднъж не ми се беше случвало да стана жертва на празни клюки или измислици. Като се замислите, това бе едно от най-унизителните неща през последните няколко години. Ако вестниците тръбяха какви ли не гнусотии за мен, всяка дума от въпросните гнусотии беше самата истина.

— Така че предполагам — продължи тя, — че отново са нацелили. Бил си на покрива на онази сграда и си имал намерение да се хвърлиш. А вместо това си слязъл с момиче.

— Накратко казано е така.

— Ами дъщерите ти?

— Те знаят ли?

— Още не. Само че някой в училище ще им каже. Винаги става така. Какво да им кажа?

— Може би аз трябва да поговоря с тях.

Синди излая. Този лай, поне така подозирам, трябваше да бъде подигравателен смях.

— Кажи им каквото искаш — продължих аз. — Кажи им, че татко им е бил тъжен, а след това отново се е развеселил.

— Великолепно. Ако имахме деца по на две години, това щеше да бъде съвършеното обяснение.

— Не знам, Синди. Искам да кажа, че след като не мога да ги виждам, значи проблемът не е мой, нали? Ти се оправяй както знаеш.

— Копеле гадно.

Това бе краят на телефонния ни разговор. След като тя отказваше да ме допусне да участвам във възпитанието на дъщерите, бе излишно да подчертавам, че това ме съсипва. Както и да е. Поне се разкара от телефона.

 

 

Не знам какво още дължа на дъщерите си. Още преди години се отказах от пушенето, защото по онова време знаех, че им го дължа. Само че след като заформиш каша като тази, която аз сътворих, пушенето май е последна грижа — така че пропуших отново. Ето на това му се вика пътешествие: от отказването на цигарите — отказваш се, защото искаш да защитиш децата си от загуба за колкото е възможно повече време — до спора с майка им за най-подходящия начин, по който до им съобщиш за опита си за самоубийство. Относно подобни разговори никой не ни бе споменал и дума в курса, на който ходихме, след раждането им. За всичко е виновно разстоянието. Аз се отдалечавах все повече, а момичетата се смаляваха, докато накрая се превърнаха в малки точици и не успявах да ги видя, и буквално, и преносно. Не успяваш да си представиш лицата им, нали, не и когато се превърнат в онези малки точки, така че не се налага да се притесняваш дали са щастливи или тъжни. Тъкмо поради тази причина убиваме мравките. И така, след известно време самоубийството започва да се превръща в смислена възможност, в начин, който нямаше да бъде възможен, ако се вглеждаше в очите си всеки ден.

Пени все още плачеше, когато й се обадих.

— Така поне нещата се връзват — каза след малко тя.

— Какво?

— Това, че си тръгна от вечерята, за да отидеш там. А след това се върна с онези хора. Просто не можех да си обясня те какво общо имат.

— Единственото обяснение, до което стигна, бе че по някакъв начин те ми бяха помогнали да правя секс с друга.

— Именно. — Тя изсумтя презрително. Пени е готина. Не е някоя гаднярка. Мила е, готова да ти достави удоволствие, раздава обичта си… Някой ден ще направи партньора си истински щастлив.

— Съжалявам.

— Май аз оплесках всичко, нали?

— Това, което аз успях да оплескам, стана по-рано. Което, между другото, не означава нищо, ама абсолютно нищо. Искам да кажа, че от твоя страна нямаше никакви издънки. Ти беше чудесна.

— Как се чувстваш днес?

Не си бях задавал този въпрос. Бях се събудил с махмурлук, когато телефонът се раззвъня, и след това животът ми поднесе изненада. Цяла сутрин не бях помислял за самоубийство.

— Добре. Сега нямам намерение да се качвам там горе, ако това имаш предвид.

— Ще поговориш ли с мен, преди да го сториш?

— За всичко онова ли?

— Да.

— Не знам. Според мен това не е нещо, което може да се оправи с приказки.

— Знам, че не мога да оправя нещата. Просто не искам да прочета за случилото се във вестниците.

— Можеш да имаш някой по-добър, Пени. Много по-добър от мен.

— Не го искам.

— Ясно. Значи не си съгласна с предварителните условия.

— Притежавам достатъчно самоуважение, за да си мисля, че има един мъж, който предпочита да прекара Нова година с мен, вместо да се самоубие, като скочи.

— Защо тогава не се опиташ да го откриеш?

— За теб би ли имало значение?

— Ами… Дали има значение подобно нещо… Май не ми е до това точно сега.

— Боже! Беше напълно откровен.

— Нима? Аз пък си мислех, че съм напълно прозрачен от самото начало.

— Така че какво искаш да направя?

— Май не можеш да направиш почти нищо.

— По-късно ще ми се обадиш ли?

— Да, разбира се.

Поне така предполагах.

Всички — всички, с изключение на Крис Крайтън, очевидно — знаят къде живея. Всички ми имат домашния телефон, мобилния, имейл адреса. Когато излязох от затвора, бях раздал координатите си на всички, които проявяваха някакъв интерес: тогава трябваше да си намеря работа, имах нужда от връзки. Никой от тези гадняри не ми се обади, разбира се, а ето че сега напъплиха пред вратата ми. Като казвам „всички“, говоря за трима или четирима от онези мърлячи, разни младоци, и момчета, и момичета с подпухнали лица, които правят репортажи за разни училищни празненства, а сега направо не могат да повярват на късмета си. Минах между тях, не че беше някакъв проблем — и четиримата зъзнеха на тротоара и пиеха кафе от пластмасови чашки — защото те изобщо не представляваха журналистическа заплаха. На всички ни допадна блъскането обаче. Аз се почувствах като някоя важна личност, а те си въобразяваха, че са по петите на разтърсваща клюка. Усмихвах се широко и раздавах „Добро утро“, без да се обръщам към някого специално, и ги разблъсках от пътя си с куфарчето.

— Истина ли е, че си опитал да се самоубиеш? — попита една забележително непривлекателна жена, стиснала бежов микрофон.

Посочих себе си, за да привлека вниманието им към превъзходната си физическа форма.

— Ако съм се опитал, значи съм се справил доста неуспешно — отвърнах аз.

— Познаваш ли Джес Крайтън?

— Кой?

— Джес Крайтън, дъщерята на онзи министър. На образованието.

— Приятел съм на семейството от много години. Всички прекарахме Нова година заедно. Може би затова се е получило това глупаво недоразумение. Изобщо не е ставало въпрос за самоубийство. Излязохме да пийнем по нещо. А това са две коренно различни неща.

Започвах да се забавлявам. Почти съжалявах, когато стигнах при пежото, което бях взел под наем за огромна сума, за да заменя изчезналото беемве. Не че знаех къде отивам. Само след минути, обаче, денят ми бе разграфен: Крис Крайтън ми звънна на мобилния, за да ме покани у тях да си поговорим, а след това, малко след това, от същия телефонен номер се обади Джес, за да ме информира, че ще ходим у Морийн. Нямах нищо против. Друга работа нямах.

Преди да почукам на вратата у Джес, поседях в колата две минути и се замислих. Последният сблъсък с разгневен баща беше скоро след злополучния ми, и както се оказа незаконен сексуален контакт с Даниел (един и седемдесет и седем, сутиен с обиколка седемдесет, чашка DD, на петнайсет години и двеста и петдесет дена, затова позволете ми да ви кажа, че оставащите сто и петнайсет дена бяха от огромно значение). Мястото на сблъсъка ни беше в апартамента ми, стария огромен апартамент на площад „Гибсън“, и няма нужда да ви казвам, че срещата се проведе не защото бащата на Даниел откликна на топлата ми покана, а защото висеше пред нас и ме чакаше, докато аз се опитвах да се завлека вкъщи една нощ. Разговорът ни не беше особено плодотворен не само защото се опитах да повдигна въпроса за родителските отговорности, а и защото той се опита да ме удари. И досега си мисля, че имах известно право. Каква й беше работата на петнайсетгодишната да смърка кокаин в мъжката тоалетна в нощен клуб „Мелънс“ в един сутринта във вторник? Може би ако не бях изразил толкова настойчиво мнението си, той нямаше да се юрне към най-близкия полицейски участък, за да пусне жалба за връзката ми с дъщеря му.

Този път ще се постарая да не съм толкова убедителен. Доколкото разбирах въпросът за родителските отговорности е доста деликатен в семейство Крайтън, особено след като една тийнейджърка вече се водеше безследно изчезнала, по всяка вероятност мъртва, а другата бе готова да се самоубие и по всяка вероятност не беше с всичкия си. Както и да е, съвестта ми беше напълно чиста. Единственият физически контакт с Джес беше, когато седнах върху нея и то по причини, които нямаха нищо общо със секса. И не толкова че нямаха нищо общо със секса, по-точно не бяха продиктувани от егоистични подбуди. Дори можеха да се нарекат героична постъпка.

Крис Крайтън за съжаление нямаше намерение да ме посрещне като герой. Нито ми подаде ръка, нито ми предложи кафе. Покани ме в хола и ме огледа така, сякаш бях някой мърляч от парламентарните комисии. Очевидно не бях особено предвидлив — трябваше да разбера каква е фамилията на Джес и да му се обадя. Освен това ме имаше за човек без всякакъв вкус — струва ми се, че господин Крайтън беше останал с впечатлението, че дъщеря му е спомената в жълтата преса единствено заради мен, защото аз съм от хората, за които пишат в евтините вестничета. Когато се опитах да покажа грешките в начина му на мислене, той изтъкна, че много ме бивало да се измъквам. Тъкмо бях станал и се канех да си тръгна, когато се появи Джес.

— Казах ти да останеш горе.

— Да, знам. Само че май не си забелязал, че от известно време вече не съм на седем. Някой да ти е казвал, че си кръгъл идиот?

Той беше ужасен от нея, личеше веднага. Прояви достатъчно самоуважение и прикри страха си зад някакво подобие на умора.

— Аз съм политик. Все това ми повтарят.

— Тебе какво те грее къде съм прекарала Нова година?

— Струва ми се, че сте прекарали вечерта заедно.

— Да, стана съвсем случайно, дъртофел скапан.

— Ето така разговаря тя с мен — поясни той и ме погледна жално, сякаш дългогодишната ми връзка с тях ми даваше право да се намеся, за да го защитя.

— Обзалагам се, че съжалявате за решението си да не изберете частно училище.

— Моля?

— Възхитително, записали сте я в местното училище. Искам, обаче, да ви кажа нещо. Човек получава това, за което плаща. Дори по-малко.

— Училището на Джес се справя чудесно, когато възникнат затруднения — обясни Крайтън. — Петдесет и един процента от оценките на Джес са четворки, дори на изпитите накрая изкара по-висок успех, което е с единайсет процента по-добър резултат от предишната година.

— Чудесно наистина. Сигурно това ви е успокоението. — И двамата погледнахме към Джес, а тя ни показа среден пръст.

— Работата е там, че вие сте били loco parentis^[1] — заяви гордият баща. Бях забравил, че Джес се отнася към дългите префърцунени изрази по същия начин, по който расистите се отнасят към черните: мразеше ги и имаше желание да ги изпрати там, откъдето са се появили. Погледна го кръвнишки.

 

 

— Първо, тя е на осемнайсет. Второ, аз седнах върху нея, за да й попреча да скочи. Това може и да не беше точно родителска загриженост, но поне бе проява на загриженост. Съжалявам, че не ви написах подробен отчетен доклад на края на вечерта.

— Спахте ли с нея?

— Това пък какво ти влиза в работата, татко?

Нямаше да изтърпя подобно нещо. Нямах никакво намерение да бъда въвлечен в спор за правата на Джес да води сексуален живот.

— Можете да сте абсолютно сигурен, че не съм.

— Ало — обади се Джес. — Не е нужно да го казваш по този начин.

— Какъв начин?

— Все едно, че си облекчен. Щеше да извадиш голям късмет.

— Ценя приятелството ни прекалено много, за да го усложнявам.

— Ха-ха.

— Ще поддържате ли връзка с Джес?

— Определете условията си.

— Според мен, първо вие трябва да определите вашите.

— Слушай, мой човек. Дойдох, защото знам колко се притеснявате. Само че ако ще ми говорите по този начин, си заминавам вкъщи, дяволите да го вземат. — Словесният расист се оживи малко: англосаксонците отвръщаха на удара на римските нашественици. Грубостта ми го накара да замълчи.

— Съжалявам. Вече знаете за миналото на това семейство. Така няма да ми бъде по-лесно.

— А! Като че ли на мен ще ми бъде по-лесно — възкликна Джес.

— На всички ни е трудно. — Крайтън определено бе решил да положи усилия.

— Да, виждам.

— Какво да направим? Моля ви, кажете? Ако имате някакви идеи…

— Работата е там — казах аз, — че и аз си имам проблеми.

— А стига, бе — обади се Джес. — Ние пък се чудехме защо си тук.

— Разбирам, Мартин. — Очевидно имаше опит с медиите и го бяха научили да използва личните имена при всяка възможност, също както и останалите роботи на Блеър, за да демонстрира близостта помежду ни. — Имам предчувствие за вас. Разбирам, че сте направили някои погрешни стъпки в живота…

Джес изсумтя.

— И въпреки това мисля, че не сте лош човек.

— Благодаря ви.

— Ние сме една банда — заяви Джес. — Нали, Мартин?

— Така е, Джес — отвърнах аз с надеждата баща й да забележи, че не съм очарован. — Приятели завинаги.

— Каква е тази банда? — попита Крайтън.

— Ще бдим един над друг. Нали така, Мартин?

— Така е, Джес. — Ако продължавах да се съгласявам по този неестествен начин, думите скоро щяха да започнат да засядат в гърлото ми. Представях си как се изплъзват обратно там, откъдето бяха тръгнали.

— Значи все пак сте били loco parentis.

— Не съм сигурен, че става въпрос за такава банда — опитах се да уточня аз. „Банда Loco Parentis“… Не звучи като име на яка банда, нали? Какво ще правим? Ще съкрушим истинските семейства ли?

— Ти, скапаняко, да млъкваш и ти, скапаняко, да млъкваш — каза Джес първо на Крайтън, а след това и на мен.

— Исках да кажа — продължи Крайтън, — че ще сте до нея.

— Той така обеща — заяви Джес.

— И това трябва ли да ме успокои?

— Това си е ваша работа — отвърнах аз. — Само че нямам никакво намерение да успокоявам когото и да е за каквото и да е.

— Доколкото разбрах и вие имате деца.

— Може и така да се каже — намеси се Джес.

— Няма нужда да ви обяснявам колко бях разтревожен за Джес и какво облекчение е да знам, че един здравомислещ възрастен ще се грижи за нея.

Джес се изхили подигравателно.

— Знам, че не бихте… Вие не сте… В някои от клюкарските вестници…

— Притеснява се, че спиш с петнайсетгодишни — поясни Джес.

— Не съм на интервю за работа — заявих аз. — Не я искам тази работа и ако решите да ме назначите, преценката трябва да е ваша.

— Искам само да ми обещаете, че ако забележите Джес да се забърква в сериозни неприятности, или ще се опитате да ги предотвратите, или ще ми кажете какво става.

— За него ще бъде истинско удоволствие — отвърна Джес. — Само че е останал без пукната пара.

— Какво общо имат парите?

— Защото, ако се наложи да ме наглежда и аз отида в някой клуб или нещо такова и решат да не го пуснат вътре, защото е пълен прошляк… ами…

— Какво ами?

— Ами мога да вляза и да се надрусам яко. Мога да пукясам, само защото ти си една дърта стипца и не смееш да се отпуснеш.

Изведнъж разбрах какво се опитва да направи Джес: седмична надница от двеста и петдесет лири в най-ниско платената кабелна телевизия във Великобритания не само ти помага да мислиш в правилната посока, ами стимулира въображението ти. Представих си Джес отпусната и бездиханна в някой кенеф, защото не съм имал двайсет кинта… Беше гадно само да си го помисля, нали ме разбирате.

— Колко искате? — Крайтън въздъхна, като че ли всичко — разговорът, който водехме, новогодишната вечер, престоят ми в затвора — са били грижливо планирани, за да ме доведат до този момент.

— Не искам нищо — отвърнах аз.

— Напротив, искаш — каза Джес. — Иска, и още как.

— Колко струва в днешно време, за да се отиде в някой клуб? — попита Крайтън.

— Като нищо се профукват сто кинта — отвърна Джес.

Сто кинта ли? Унижавахме се заради цената на една прилична вечеря за двама?

— Не се и съмнявам, че ти ще „профукаш“ сто кинта, без да ти мигне окото. Само че той няма намерение да профуква тези пари, нали? Той трябва просто да плати входа, в случай че приемеш свръхдоза. Предполагам, че той няма да се подпира на бара, ако ти си някъде между живота и смъртта в някоя тоалетна.

— Значи се опитваш да ми кажеш, че животът ми не струва и сто кинта. Много мило от твоя страна, особено след онова, което се случи с Джен. Не бях помисляла, че имаш достатъчно дъщери, за които не ти пука.

— Джес, не е честно.

Входната врата се блъсна някъде между „не“ и „честно“ и двамата с Крайтън останахме втренчени един в друг.

— Май не успях да овладея положението много добре.

Свих рамене.

— Тя измъква пари със заплахи. Или всеки път, когато поиска, й давате, или изфучава навън. Разбирам, че това е малко… нали знаете, всъщност доста стряскащо. Като знам какво се е случило в семейството ви.

— Ще й давам колкото поиска, всеки път, когато поиска — примири се той. — Моля ви, отидете да я намерите.

Излязох от къщата по-богат с двеста и петдесет кинта, а Джес ме чакаше на края на алеята за коли.

— Бас държа, че си получил два пъти повече от това, което си поискал — каза тя. — Винаги се получава, когато се спомене Джен.