Ник Хорнби
Дългият път надолу (11)

Джейджей

Разказах на двама за тази вечер и най-шантавото е, че те приемат тази работа със самоубийството, но така и не успяват да разберат къде се вписва пицата. Май повечето хора са мислили за самоубийство. Да, наистина са мислили. Може би дълбоко в себе си помнят момент от живота, в който са се питали дали искат да се събудят на следващия ден. Като че ли желанието да умреш е част от самия живот. Както и да е, та разказвам аз на хората за тази Нова година и нито един не реагира с „Каквооо? Искал си да се самоубиеш?“ Напротив, по-скоро приемаха нещата прекалено спокойно.

— А, ясно, групата ти се прецакала. Оная работа с музиката ти била наникъде, а пък ти цял живот си искал да правиш тъкмо това. Да не говорим, че си се разделил с гаджето си, единствената причина да висиш в тази скапана страна… Да, естествено, че ще се качиш там горе.

И веднага след това, просто в следващата секунда започват да питат за какъв дявол ми е трябвало да доставям скапаната пица там горе.

Добре, вие не ме познавате, така че ще трябва да приемете думата ми, че не съм някой тъпак. Чета всяка книга, до която се докопам. Обичам и Фокнър, и Дикенс, и Вонегът, Брендан Бехан, и Дилън Томас. В началото на седмицата — на Бъдни вечер, ако трябва да сме точни — дочетох „Пътят на революцията“ на Ричард Йейтс, направо страхотна книжка. Дори исках да скоча с нея — не само защото щеше да се получи много яко и да придаде тайнственост на смъртта ми, а и защото така повече хора щяха да се юрнат да я прочетат. Само че не ми остана време да се подготвя и я оставих вкъщи. Трябва, обаче, да ви кажа, че не ви препоръчвам да я дочитате точно на Бъдни вечер в някоя неотоплена квартира, в град, където не познавате жив човек. Май и на мен не ми подейства кой знае колко добре, нали ме разбирате, защото краят е доста кофти.

Както и да е, работата е там, че хората веднага решават, че всеки, който се придвижва из Лондон на скапан малък мотопед точно на Нова година и то за да изкара минимална работна заплата, е пълен нещастник или поне има още да бръмчи и да разнася „Куатро Стаджони“, докато изкара за кола. Е, добре, така да бъде, ние сме си нещастници по принцип, защото разнасянето на пица е работа само за нещастници. Не че всички сме чак такива тъпаци. Въпреки че бях чел и Фокнър, и Дикенс, аз сигурно бях най-тъпият от всички колеги, или по-точно най-необразованият. Имаме африкански лекари, адвокати от Албания, химици от Ирак… Аз бях единственият, който не беше завършил университет. (Направо не ми ражда главата как успяват доставчиците на пица да се въздържат от насилие. Само си представете: били сте върхът на каквато и да е там професия в Зимбабве, мозъчен хирург или все едно какво. А след това се изнасяте в Англия, защото фашисткият режим се опитва да ви ковне черния задник за някое дърво и тук някой надрусан келеш тийнейджър прави опит да ви юрка в три посред нощ, за да му закарате кльопачката… Та искам да кажа, как може законът да не ти дава право да му праснеш един на скапаняка?) Както и да е. Има много начини да се превърнеш в пълен нещастник. Не е само един начинът да си скапеш живота.

Така че мога да кажа: разнасях пици, защото Англия е гадна работа, по-точно англичанките са скапанячки, а нямах право да работя легално, защото не съм англичанин. Нито пък италианец или испанец, или там каквито ги има, разни финландци, знам ли. Така че работех единственото, което успях да си уредя. Иван, литовецът, съдържател на „Каза Луиджи“ на Холиуд Роуд, пет пари не дава, че съм от Чикаго, а не от Хелзинки. С други думи, случват се всякакви гадости и не ти остава достатъчно тясно, тъмно и закътано местенце, на което да се завреш с цялата си безнадеждност.

Бедата с моето поколение е, че всички се мислим за шибани гении. Да постигнем каквото и да е не ни е достатъчно. За нас не е работа да продаваме нещо или да преподаваме, или просто да вършим нещо — ние трябва да сме някой. Това е наше неоспоримо право като граждани на двайсет и първи век. Ако Кристина Агилера или Бритни, или някой изрод от американските изроди може да е някой, защо аз да не мога? Къде са моите права? Та аз и моята банда правим най-доброто шоу на живо, което човек може да гледа в бар. Издали сме два албума, които се харесаха на доста критици, а и на обикновените хора. Само че на нас не ни беше достатъчно, че имаме талант, нали така? А би трябвало, защото талантът е дар, за който е редно да благодарим на Бог, само дето аз не го направих. Направо яко се вкиснах, защото не ми се плащаше както трябва за тази работа и така и не попаднах на корицата на списание „Ролинг Стоун“.

Оскар Уайлд беше казал, че истинският живот на човека е животът, който той не води. Мама му стара, да знаеш само колко прав си бил, Оскар Уайлд. Истинският ми живот е пълен с концерти на „Уембли“ и в Сентръл Парк, с платинени тави и Грамита, а това изобщо не беше животът, който водех, та сигурно затова ми се драйфаше от всичко. Животът, който водех, не ме пускаше да се изявя. Не знам… да бъда този, който си мислех, че съм. Дори не ми позволяваше да си стъпя като хората на краката. Все едно че вървях през тунел, който се стесняваше все повече и повече, ставаше все по-тъмен и тъмен. Газех във вода, целият превит. Пред мен се е изпречила скала, а единствените сечива, с които разполагам, са ноктите. Може би всички се чувстват по този начин, но това не значи, че трябва да се примиря. Както и да е, в тази новогодишна вечер най-сетне ми писна от всичко. Ноктите ми се бяха изяли, върховете на пръстите ми бяха разранени. Повече не можех да дълбая напред. Бандата вече я нямаше и единствената ми възможност за изява бе да се впусна във въображаемия свят, така че щях да полетя от шибания покрив като Супермен. Само че просто не се получи както си го мислех.

Някои от мъртвите хора просто са били прекалено чувствителни, за да живеят: Силвия Плат^[1], Ван Гог, Вирджиния Улф, Джаксън Полък^[2], Примо Леви^[3], Кърт Кобейн^[4], разбира се. Има и живи: Джордж У. Буш, Арнолд Шварценегер, Осама Бин Ладен. Сложете отметка пред тези, с които бихте искали да пийнете по едно, а след това проверете дали макар и живи не са вече сред мъртвите. Да, може да кажете, че се каня да играя с белязани карти, че съм изпуснал някои от списъка на „живите“ — хора, които да прецакат аргументите ми — поети, музиканти и така нататък. Може дори да изтъкнете, че Сталин и Хитлер не са били много свестни и ето че не са вече сред нас. Доставете ми едно малко удоволствие: нали се сещате за какво говоря? На чувствителните хора им е по-трудно да се приспособяват, за да останат сред нас.

Така че за мен бе истински шок, когато разбрах, че Морийн, Джес и Мартин Шарп се канят да поемат по пътя на Джаксън Полък, за да си отидат от този свят (а, да, благодаря ви, знам, че Джаксън Полък не е скочил от покрива на жилищен блок в Северен Лондон). Жена на средна възраст, която прилича на чистачка, пискливо шантаво момиче и водещ на телевизионно предаване, добре поруменял… Нещо при тези тримата просто не се връзваше. Самоубийството не е измислено за такива хора. То е за хора като Ван Гог, Улф и Ник Дрейк^[5]. И за мен. Самоубийството трябва да е яка работа.

Новогодишната нощ е за сантиментални нещастници. Това си беше моята тъпа грешка. Естествено, че ще се е насъбрала група неудачници. Трябваше да си избера някоя дата с повече класа — двайсет и осми март, когато Вирджиния Улф се е накиснала в реката, или двайсет и пети ноември (Ник Дрейк). Ако на някоя от тези дати имаше друг на покрива, шансовете да се окаже мой брат по душа беше много по-голям и нямаше да се натъкна на тези отчайващо нещастни неудачници, които са успели по някакъв начин да си набият в главите, че последният ден от календарната година е много важен. Просто стана така, че когато получих поръчката да доставя пици за бърлогата в „Топърс“, възможността ми се стори толкова примамлива, че просто не можах да се откажа. Бях решил да се кача най-горе, да се огледам, за да се ориентирам, да доставя пиците и тогава да го направя.

А ето че се озовах с трима потенциални самоубийци, които нагъваха пицата, която трябваше да доставя, и ме зяпаха. Очевидно очакваха някой да им обясни, като президента Линкълн едно време, защо си струва да продължат да живеят проваления си безсмислен живот. Каква ирония, а, да забележа всичко това, след като не ми дремеше дали ще скочат или не. Не ги познавах от време оно, а нито един от тях не ми приличаше на човек, който да допринесе нещо за човечеството.

— И така — обадих се аз. — Браво. Пица. Нещо малко и хубаво в нощ като тази. — Май нито един не позна и не разбра думите на Реймънд Карвър^[6].

— И сега какво? — попита Джес.

— Ще си изядем пицата.

— Ами после?

— Успокой топката за половин час, става ли? След това ще видим какво е положението. — Сам не мога да обясня откъде дойде това. Защо пък половин час? И какво трябваше да стане тогава?

На всеки му трябва малко време. Както ми се стори, тук нещата бяха станали доста непристойни. Трийсет минути ли? Те дали се съгласиха?

Тримата свиха рамене и кимнаха един след друг, а след това мълчаливо продължихме да си дъвчем пицата. За пръв път опитвах от пиците на Иван. Изобщо не ставаше за ядене, може дори да беше отровна?

— Няма да седя тук и да си губя скапаното време, като ви гледам как сте увесили нос — заяви Джес.

— Само преди минута се съгласи точно на това — напомни й Мартин.

— И какво от това?

— Какъв е смисълът да се съгласяваш с нещо, а след това да не го изпълниш?

— Няма смисъл — призна Джес, очевидно без изобщо да се притеснява.

— Последователността е последното убежище на хората без всякаква фантазия — казах аз. Отново Оскар Уайлд. Просто не се въздържах.

Джес ме погледна злобно.

— Той просто се държи мило с теб — обясни й Мартин.

— Няма никакъв смисъл, нали? — продължи Джес. — Затова сме тук, кажете де!

Виждате ли, това бе доста интересен философски спор. Джес казваше, че докато сме на покрива, всички сме анархисти. Не сме обвързани с обещания, правилата не се отнасят за нас. Можехме да изнасилваме и да се избием един-друг и никой нямаше да ни обърне внимание.

— За да живееш извън закона, трябва да си честен — опитах се да обясня аз.

— Тая пък тъпота какво трябва да означава? — попита Джес.

Да ви призная, никога не съм имал представа какво означава тази тъпота. Боб Дилън я е казал, не съм аз, но пък ми се струваше, че звучи много добре. За пръв път попадах в ситуация, в която можех да изпитам дадена идея и да проверя дали действа. Сега живеехме извън закона и можехме да лъжем най-нагло колкото си искаме, а аз не виждах защо да не го направим.

— Нищо — отвърнах аз.

— Тогава млъквай, американче.

И аз млъкнах. Остават ни точно двайсет и осем минути.