Ник Хорнби
Дългият път надолу (34)

Джес

Няма да повярвате — не мисля, че и аз вярвам — обаче ми се струва, че това, което се случи с Джен, нямаше абсолютно нищо общо с Нова година. Виждам, обаче, като говоря с други и чета вестниците, че никой не го възприемаше по този начин. Те все ми пробутваха, че сестра ми била изчезнала, затова съм решила да скоча от сградата. Само че не е така. Сигурно и това е било сред съставките, но изобщо не бе цялата рецепта. Ако приемем, че аз съм спагети „Болонезе“, то тогава Джен беше в ролята на доматите. Може би лукът. Или дори чесънът. Само че тя не беше нито месото, нито самите спагети.

Хората реагират по различни начини на едно и също нещо, нали? Някои ще започнат да оказват помощ на разни групи и организации, знам, че ще го направят, защото мама и татко все се опитват да ме пробутат я в тая, я в оная група, главно защото я ръководи някой, който е получил медал или грамота от кралицата. А пък други просто ще си седнат вкъщи и ще гледат телевизия през следващите двайсет години. Аз пък започнах да се забърквам в разни работи. По-точно забъркването се превърна в работа на пълен работен ден, докато преди това ми беше просто хоби: забърквах се в разни неща и преди Джен да изчезне. Не мога да си кривя душата.

Преди да продължа, ще отговоря на въпроса, който задават всички, за да не седите и да се чудите. Не, нямам представа къде е тя. Да, според мен е жива: защото цялата тази работа с паркираната изоставена кола ми се струва много фалшива. Какво изпитваш, когато сестра ти изчезне? Веднага ще ви кажа. Нали знаете, когато изгубите нещо ценно или портфейл, или някое бижу, не можете да мислите за нищо друго. И тук е така, само че в този случай липсата ви държи непрекъснато.

Има и друг въпрос, който задават хората. Къде си мисля, че може да е? Което е различно от въпроса дали знам къде е. Отначало не разбирах, че двата въпроса са различни. След това, когато разбрах, реших, че въпросът къде според мен би била тя, е тъп. Ами че ако знаех къде е, щях да отида да я намеря. Само че сега вече го възприемам по-скоро като поетичен въпрос. Защото това е все едно да попитате що за човек е била тя. Как съм мислела, възможно ли е да е заминала за Африка, за да помага на хората. Или пък дали според мен не е хукнала някъде да си поживее, или пък може би пише поезия на някой шотландски остров, или пътува из австралийската пустош. Сега ще ви кажа какво мисля по този въпрос. Според мен е родила някъде в Америка и е в някое малко градче в Тексас, може би в Калифорния и живее с мъж, работник, който се грижи за нея и я обича. Това казвам и на хората, само дето не съм сигурна дали им говоря за Джен или за себе си.

А, да, и още нещо — особено ако четете това в бъдеще, когато всички вече са забравили за нас и какво е станало: не се надявайте тя да се появи след известно време, за да ме спаси. Тя не се връща, разбрахте ли? Не откриваме и тялото й. Нищо не става, така че просто забравете за нея. Не, не забравяйте за нея, защото тя е важна. Само че не мислете, че и тя ще се появи. Тук не става въпрос за нея.

Морийн живее по средата на пътя между „Топърс“ и Кентиш Таун, на една от онези тъпи тесни улички, където е пълно с бабички и учителки. Не съм сигурна дали са учителки, но наоколо бъка от велосипеди — велосипеди и кофи с отпадъци за рециклиране. Пълна тъпота е това рециклиране, нали? Споделих с Мартин, а той се съгласи, че било така, щом го казвам аз. Стори ми се малко уморен. Попитах го дали иска да му кажа защо е тъпо, но той не искаше. Също както не искаше да знае защо Франция е тъпа. Изобщо не му се приказваше.

В колата бяхме само двамата с Мартин, защото Джейджей не искаше да пътува с нас, въпреки че минахме почти до апартамента му. Джейджей сигурно щеше да помогне разговорът да потръгне. Имах желание да говоря, защото бях нервна и само заради това ръсех глупости. Може би „глупости“ не е най-подходящата дума, защото не е глупост да кажеш, че Франция е тъпа страна. Просто е прекалено крайно изказване, или както там предпочетете да го наречете. Джейджей щеше да ме накара да се осъзная и нямаше да ми позволи да продължавам в този дух.

Аз пък бях нервна, защото знаех, че ще видим Мати, а мен никак ме няма да се занимавам с инвалиди. Не че е нещо лично, не че мразя и не мога да търпя инвалидите. Знам, че и те имат право на образование и могат да си купуват карти за градския транспорт и разни такива. Просто от тях ми става зле. Абе не ме бива да се преструвам, че и те са като вас и мен, след като не са, нали не са? Не ви говоря за „инвалидите“, които имат по един крак например. Те са си наред. Говоря ви за онези, които не са много в час, крещят и правят странни муцуни. Как е възможно някой да каже, че са като вас или като мен. Добре де, и аз крещя и правя странни физиономии, но поне знам кога и защо ги правя. Така е през повечето време. А при тях, не се знае кога ще го направят, нали? Да не говорим, че ги има навсякъде.

Не мога да отрека, че Мати беше съвсем тих и кротък. Той е толкова инвалид, че няма проблем с него. Просто си седи. Според мен, така е по-добре, въпреки че според него не е точно така. Друг е въпросът дали той изобщо разбира нещо. А ако не разбира, значи не е моя работа, нали така? Доста е висок, седи в инвалидна количка, има си възглавници и нещо му е завряно зад главата, за да не се лашка насам-натам. Нито те поглежда, нито нищо, така че не ти става гадно. След известно време изобщо забравяш, че го има, затова се справих доста по-добре, отколкото си мислех, че ще се справя. Мама му стара, това, обаче, е голяма отврат. Горката стара Морийн. Казвам ви, че ако бях на нейно място, нямаше да има земна сила, която да ме свали от оня покрив. Не, разбира се.

Когато пристигнахме, Джейджей беше вече там, така че щом влязохме, имах чувството, че съм попаднала на семейна среща, с тази разлика, че не се поглеждахме и никой не се преструваше, че се радва да види останалите. Морийн ни направи чай, а Мартин и Джейджей й задаваха любезни въпроси за Мати. Аз започнах да се оглеждам, защото не исках да ги слушам. Тя наистина беше разтребила, точно както каза, че ще направи. Тук нямаше почти нищо, освен един телевизор и разни неща, на които да се седне. Все едно, че току-що се беше нанесла. Дори останах с впечатлението, че е местила разни работи и е свалила част от мебелите от етажа, защото по стената се виждаха следи. Тогава, обаче, Мартин ме попита какво мисля, така че се наложи да спра да се озъртам и се включих в разговора. Налагаше се да започнем и да уточним плана си.