Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Long Way Down, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Ник Хорнби. Дългият път надолу

Английска. Първо издание

Преводач: Цветана Тодорова Генчева

Редактор и коректор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Веселка Стоянова

ИК КРЪГОЗОР, София, 2005

ISBN: 954–771–107–5

 

Формат: 60/90/16. Печатни коли: 19,5

История

  1. — Добавяне

Мартин

Тръгнах си към къщи пеша, изключих телефона и прекарах следващите четирийсет и осем часа на спуснати завеси, пих без прекъсване, спах и изгледах всички програми, посветени на антики, които успях да намеря. През тези четирийсет и осем часа мога да кажа, че ме грозеше опасността да се превърна в Мари Превост, холивудската актриса, открита доста време след смъртта си в твърде неугледен вид, защото трупът бил частично изяден от дакела й. Фактът, че нямах нито дакел, нито някакъв друг домашен любимец, донякъде ме успокояваше през тези два дена. Определено щях да умра в самота, а трупът ми щеше да е в доста напреднал стадий на разложение, когато ме откриеха, но поне щях да съм цял, с изключение на онези парчета, които окапеха сами по съвсем естествени причини. Така че всичко бе наред.

Ето как стоят нещата. Причината за проблема ми е скрита в главата, ако главата ми е мястото, където се намира личността. (Синди и другите ще възроптаят, защото и личността ми, и източникът на бедите ми са разположени под кръста, но все пак изслушайте ме и мен.) Животът ми бе поднесъл много възможности, а аз ги бях захвърлил, една по една след серия от катастрофално необмислени решения, всяко от които ми се бе сторило невероятно добра идея навремето. И въпреки това, единственият уред, с който разполагах, за да променя катастрофалния курс, в който бе поел живота ми, бе същата тази глава, която бе прецакала нещата отначало. Какви бяха шансовете ми?

Две седмици след шоуто на Джес, прочетох едни бележки, правени през онези два дена. Нямаше да е честно, ако кажех, че съм забравил кога съм ги правил, освен това те се търкаляха на видно място в апартамента. Само че минаха цели две седмици, преди да събера достатъчно смелост, за да ги прочета, а след като ги прочетох, бях готов отново да спусна завесите и да посегна към бутилката уиски.

Упражнението имаше за цел да анализира и то без чужда помощ, само с моя собствен мозък, защо се държах толкова абсурдно онзи следобед и да направя списък с всички възможни последствия от това държание. Трябваше да отдам дължимото на главата си — справедливостта трябваше да възтържествува, както биха казали някои — защото така признавах, че се бях проявил като пълен идиот. Не можех да направя нищо по въпроса просто защото нямаше какво. Нима всички глави мислят по този начин или е само моята?

Както и да е, на гърбовете на няколко неотворени плика, естествено със сметки, се мъдреше ясното заключение на поведението ми. „ЗАЩО СЕ ДЪРЖАХ ТОЛКОВА ПРОТИВНО С БОЛНОГЛЕДАЧА?“ Това бях написал. А отдолу следваха отговорите:

1. Тъпак? Той? Аз?

2. Натискаше се на Пени?

3. Хубав и млад — вкисна ме?

4. Бях подразнен от хората.

Последното обяснение, което беше удивително точно за момента, в който започнах онази разправия, сега ми се струваше напълно откровено в неяснотата си.

На друго празно място бях надраскал „НАЧИНИ НА ДЕЙСТВИЕ“. (Моля ви, отбележете, между другото, че съм минал от цифри на букви, което означава, че съм проявил научен подход към творбата си.)

а) Да се самоубия

б) Да помоля Морийн повече да не използва услугите на този болногледач

в) Недей

В) свършваше тук или защото в този момент бях изпаднал в алкохолен унес, или защото това „недей“ беше съвършеният начин да изразя разрешението на всичките си проблеми. Помислете си само: колко по-добре могат да бъдат нещата за мен, ако не бях, не исках и никога не съм.

Нито една от двете написани бележки не ми вдъхваше доверие в способностите ми да разсъждавам. Разбирах, че и двете са написани от човек, който наскоро е искал да покаже на определена група хора — група, в която бяха и малките ми дъщери — че всички болногледачи са женствени надути изчадия. Самата дума „тъпак“ можеше да даде на един психолог достатъчно богата тема за размисъл в тази посока. Но също така, мъжът, прекарал част от новогодишната вечер в напразен опит да реши дали да скочи от покрива на небостъргач, бе точно човекът, който би включил „Да се самоубия“ в списъка от неща, които трябва да бъдат свършени. Ако мисленето на затворено пространство бе олимпийски спорт, щях да съм спечелил повече златни медали от Карл Луис.

Определено имах нужда от две глави, защото две глави мислят по-добре от една, както се казва. Едната трябва да е старата глава, само защото старата глава знае имената на хората и телефонните им номера, докато втората ще притежава способността да наблюдава и обяснява поведението на първата също като експерт по живота на дивите животински видове. Сега, като попитам главата, която притежавам, как обяснява собствения си начин на мислене, дали е безсмислен като случаите, когато набираш собствения си телефон от същия телефон и пак чуваш сигнал заето. Или пък, когато чуваш как си записал поздрава си на телефонния секретар, ако апаратът ти е такъв, че чуваш и собствения си глас.

Отне ми смущаващо много време, за да разбера, че и останалите хора имат глави, че една от тези глави ще обясни по-добре защо бях избухнал така. Сигурно тъкмо затова хората си имат приятели. Аз май загубих всички приблизително по времето, когато отидох в затвора, но познавам не един и двама, които са готови да ми кажат, че не са спрели да мислят за мен. Май едно от качествата ми е да разочаровам хората и да ги отчуждавам от себе си, не че не го заслужавам напълно. Приятелите и любовниците може и да се опитат да ми обяснят какво се случи, но след като разполагам единствено с бивши приятели и бивши любовници, мястото ми е напълно заслужено. Всъщност познавам единствено хора, които не ги е грижа за мен.

Знаех откъде да започна. Първото ми телефонно обаждане беше толкова успешно, че повече нямах желание да говоря с друг. Бившата ми съпруга е истинско съвършенство — пряма, ясна и прозорлива — та затова съжалих хората, които живеят с някого, който ги обича, вместо да живеят с човек, който презира всичко у тях. Когато си имаш една Синди в живота, няма нищо хубаво: чакат те единствено неприятности, а неприятностите са съществена част от процеса на научаване.

— Къде беше?

— Вкъщи. Пиян.

— Прослушвал ли си съобщенията на телефонния секретар?

— Не. Защо?

— Оставих ти мнението си днес следобед.

— Точно затова исках да поговорим. Какво мислиш за цялата работа?

— Ти си неуравновесен, нали? Неуравновесен и пълен с жлъч. Неуравновесен злобен чекиджия.

Усетих, че началото е много добро, но нещо му липсваше.

— Виж, уважавам мнението ти, не искам да съм груб, но тази работа с неуравновесения чекиджия не е чак толкова интересна, колкото онази със злобата. Може ли да се спреш по-подробно на нея?

— Може би трябва да платиш на някого, за да го направи — предложи Синди.

— За терапевт ли ми говориш?

Тя изсумтя.

— Терапевт ли? Не. Мислех си за някоя от онези жени, които ще пикаят върху теб, стига да им платиш достатъчно. Не искаш ли тъкмо това?

Замислих се над думите й. Не исках да изпускам нито една възможност.

— Май няма да стане — отвърнах аз. — Никога не съм си падал по тези неща.

— Говорех метафорично.

— Извинявай. Изглежда не те разбрах.

— Май наистина си зле, след като нямаш нищо против, че те обиждам. Това не е ли техен проблем?

— На кого?

— Онези мъже, които имат нужда от жени, за да… Няма значение.

Смътно започвах да усещам за какво намеква тя. Истината бе, че ми стана приятно, когато тя започна да ме обижда. Не, по-точно казано, точно така трябваше.

— Знаеш защо се нахвърли на нещастния човек, нали?

— Не! Виж, тъкмо затова ти се обаждам.

Ако Синди знаеше колко много щеше да ми навреди при положение, че беше спряла тук, изкушението щеше да бъде направо неудържимо. Добре че Синди е от хората, които държат да доведат всичко до самия му край.

— Исках да ти кажа, че той беше петнайсет години по-млад от теб и много по-хубав. Не беше това причината обаче. Той е постигнал много повече в живота за един следобед, отколкото ти за цял живот.

Точно така! Това беше!

— Ти се надуваше по телевизията, чукаше ученички, докато той разхожда деца инвалиди и сигурно му плащат минимална работна заплата. Нищо чудно, че Пени искаше да си поговори с него. За нея това е моралният еквивалент да се насочи от Франкенщайн към Брад Пит.

— Благодаря ти. Това беше страхотно.

— Да не си посмял да ми затвориш. Едва започнах. Дванайсет години съм се нагледала на подобни неща.

— А, ще се върна за още, обещавам. Само че ще ми дойде много.

Знаете ли? Бившите съпруги, те са нещо, от което всеки трябва да има поне по една.