Ник Хорнби
Дългият път надолу (12)

Джес

Много отдавна, когато бях на осем или девет, гледах едно предаване по телевизията за историята на „Бийтълс“. Джен харесваше „Бийтълс“ и ме накара да го гледам, не че аз имах нещо против. (Въпреки това сигурно съм й казала, че не ми се гледа. Кой знае колко съм мрънкала, за да я нервирам.) Както и да е, когато се присъедини и Ринго, усетих нещо като тръпка, защото тогава нещата се получиха, тогава станаха четирима и бяха готови за отскок — да се превърнат в най-известната група в историята на музиката. Ама ето че се почувствах по същия начин, когато Джейджей се появи на покрива с пиците. Знам какво си мислите. Тя го казва само защото звучи по-така, но не е вярно. Честно ви казвам. Имаше значение, че той приличаше на рок звезда с онази коса и коженото яке и всичко, но аз имах чувството, че тук изобщо не става въпрос за музика. Просто искам да кажа, че личеше как имаме нужда от Джейджей, така че когато той се появи, всичко си дойде на мястото. Той не беше Ринго, разбира се. По-скоро беше Пол. Морийн беше Ринго, само дето тя нямаше чувство за хумор. Аз бях Джордж, с тази разлика, че не съм нито срамежлива, нито ме влече към духовното. Мартин беше Джон, но пък той нямаше нито талант, нито пък беше готин. Като се замисля, май по-скоро приличахме на друга група, съставена от четирима.

Както и да е, струваше ми се, че нещо ще се случи, нещо интересно, така че просто не разбирах защо седим и ядем парчета пица. Та им казах:

— Да вземем да поговорим.

Мартин веднага се озъби:

— Ти какво искаш, да споделим болката си ли?

След това направи такава физиономия, все едно че бях изтърсила някоя простотия, затова му казах, че е тъп нещастник. Морийн зацъка с език и ме попита дали говоря така и вкъщи (естествено), затова я нарекох царицата на клошарките. Мартин заяви, че съм била едно злобно глупаво дете, затова го наплюх — нещо, което не трябваше да правя. А и между другото, напоследък не си го позволявам често, а пък той скочи, готов да ме удуши. Трябваше Джейджей да се втурне и да застане между нас. Това си беше добре дошло за Мартин, защото според мен той нямаше да ме удари, докато аз щях да му прасна един, да го ухапя и да го издера. След като се кротнахме малко, всички седнахме запъхтени, ядосани, изпълнени с омраза един към друг.

Докато се успокоявахме, Джейджей каза нещо от сорта, че нямало да навреди, ако споделим какво ни се е случило, само че го каза доста като американец. А пък Мартин веднага го сряза, че нямало кой да се интересува от неговия живот. При него най-интересното било да разнася пица. Тогава Джейджей му предложи той да си разкаже живота. Само че бе прекалено късно и на мен ми стана ясно, че като ни подтикваше да споделим какво ни се било случило, и той е тук по същата причина като нас. Затова се намесих и аз.

— Значи и ти си дошъл да скочиш, нали?

Той не отговори, дори когато Мартин и Морийн го погледнаха. След това Мартин го подхвана.

— Ти с пиците ли щеше да скочиш? Защото някой ги е поръчал.

Въпреки че Мартин се шегуваше, явно беше засегнал професионалната гордост на Джейджей, който ни каза, че е дошъл, за да проучи нещата, щял да слезе да достави пиците и пак да се върне. Аз, обаче, му напомних, че вече сме ги изяли.

А пък Мартин взе да се тюхка, че не му приличал на човек, който ще скочи, и Джейджей отбеляза, че ако ние сме били от хората, които обикновено скачат, нямало нужда да ни казва, че съжалява. Нали виждате, нищо добро не витаеше във въздуха.

Затова аз опитах отново. Предложих все пак да поговорим. Няма нужда да си споделяме болката. Можехме поне да се запознаем и да кажем защо сме тук. Ами ако се окаже интересно и научим нещо, дори е възможно да намерим изход, нещо такова. Трябва да си призная, че си имах план. Планът ми беше да ги накарам да ми помогнат да намеря Час, а двамата с Час щяхме пак да се съберем и тогава щях да се почувствам по-добре.

Накараха ме да чакам, защото искаха Морийн да започне първа.