Ник Хорнби
Дългият път надолу (46)

Джес

Не бях виновна за всичко на следващия ден. Поемам част от вината, но щом нещо се скофти, става още по-зле, защото хората започват да преиграват, нали така? А според мен някои просто преиграха. Понеже баща ми е политик, все дудне за толерантността към хората от различни култури, а според мен стана така, че някои хора, с други думи Мартин, не проявиха толерантност към моята култура, която си е културата на пиене и друсане и яко чукане и не е като неговата култура. Все си мисля, че аз проявявам толерантност към неговата култура. Не му казвам да ходи да се натряска или да се надруса, нито пък да забие някое гадже. Така че би трябвало и той да уважава моята култура. Нямаше да настоява да ям свинско, ако бях еврейка, така че защо ми се бърка в другите неща?

Седем години делят първия албум на „Бийтълс“ от втория. Това е едно нищо, само седем години, а като си помислиш, и музиката им се е променила, и прическите им са други. Сега има банди, които седем години не можеш да ги мръднеш да направят абсолютно нищо. Както и да е, в края на тези седем години сигурно ще им писне да се гледат и всички разбират, че те се стремят към различни неща. Джон искал да е в чувал за умрели, или каквото там беше, а Пол искал да си стои във фермата, така че е безкрайно трудно да поддържаш една връзка, когато хората са толкова различни, а един от вас е в чувал. Ние дори не бяхме изкарали заедно седем седмици, но бяхме страшно различни, докато Джон и Пол поне са харесвали една и съща музика, ходили са в едно училище и така нататък. При нас нямаше такова нещо. Дори не бяхме от една и съща държава. Така донякъде не е чудно, че седемте ни години се побраха в три седмици.

Стана така, че закусихме заедно и се разбрахме всеки да прави каквото реши чак до вечерта. Тогава щяхме да се видим в бара на хотела, да пием по един коктейл и да отидем някъде да вечеряме. Двамата с Джейджей отидохме да поплуваме в басейна на хотела, а Морийн седна да ни наблюдава и тогава реших да се чупя нанякъде сама.

Бяхме в северната част на острова, мястото се казваше Пуерто де ла Крус, което е добре. Предишния път, когато бях идвала тук, бяхме в южната част, където направо можеш да луднеш, дори и Морийн, въпреки че се предполагаше, че ваканцията е в нейна чест, не че имах нещо против. Искаше ми се да си купя някоя цигарка, ама тук се оказа по-трудно, отколкото на юг и така се забърках в неприятностите, а пък Мартин прояви пълно неуважение.

Отбих се по баровете, за да открия хора, които имат вид на продавачи на цигарки, и във втория бар се натъкнах на момиче, което беше съвсем като Джен. Не преувеличавам; когато тя ме погледна и не ме позна, реших, че се бъзика, но тогава забелязах, че очите й не са достатъчно големи, а косата й е изрусена. Джен никога не би се изрусила, колкото и да искаше да промени външния си вид. Както и да е, на момичето не му стана приятно, че я зяпам, затова се наложи да й кажа няколко думи, обаче тя беше англичанка и за нещастие разбра какво й говоря, затова ми отвърна подобаващо и оттам тръгна една… След като разменихме каквото трябваше или не трябваше, поканиха и двете ни да напуснем. Честно ще ви кажа, че вече бях обърнала няколко бакардита, въпреки че беше доста рано и ми се струва, че те ме правят агресивна, не че тя прие поканата ми да се сбием. И тогава всичко се стече както обикновено: братът на не-Джен, барът, онзи тип, парите, дрогата и няколко екстазита, някакви хора от място, наречено Нантуич, един хахавел, който се разбесня, а после ме оставиха аз да си беснея сама. Повръщах, спах на плажа, събудих се, пак се разбеснях и ме откараха в хотела с полицейска кола. Никога преди не бях срещала човек от Нантуич, а всичко стана през деня, иначе си беше като дива купонджийска нощ. Казах на полицая, че Морийн и Мартин са ми родители, а Мартин хич не се зарадва. Нямаше нужда той да се изнася от хотела обаче. Всичко можеше да провали.

На следващата сутрин се почувствах отвратително и то защото си бях легнала, без да хапна нищо, въпреки че съм сигурна, че не е от екстазитата, бакардитата и цигарките. Освен това ми беше тъпо. Имах гадното чувство, което винаги те потиска, когато разбереш, че не можеш да избягаш от това, което си, че не можеш да направиш нищо. Можеш да си фантазираш и да си измисляш, както аз направих с подобието на герой на Джейн Остин на Нова година, и така печелиш малко време. Само че е невъзможно да продължаваш дълго по този начин, а след това пак ти се драйфа пред някой скапан клуб и пак предлагаш на хората да се биеш с тях. Баща ми не може да се начуди защо съм си избрала такова държание, но истината е, че нямам друг избор и затова ми се иска да се самоубия. Когато се опитам да се замисля за живот, в който няма драйфане пред гнусни клубове, просто не мога да си го представя. Наистина не мога. Накратко казано, това е моят глас, това е моето тяло, това е моят живот. Джес Крайтън, това си е твоят живот, а някакви хора от Нантуич искат да говорят с теб.

Веднъж попитах татко какво би правил, ако не беше в политиката, а той каза, че пак би се занимавал с политика и го каза напълно сериозно. Поне така ми се стори. Искаше да ми подскаже, че какъвто и да стане, с каквато и работа да се захване, пак щеше да намери пътя назад, точно като котките, които намират стария си дом, след като са били преместени някъде другаде. Щеше да се включи или в някой местен съвет, или да раздава брошури, или нещо такова. Щеше да върши нещо, което да е част от неговия свят. Стори ми се малко тъжен, когато го каза, защото, както призна по-късно, това бе липса на въображение.

Същата бях и аз: страдам от липса на въображение. Можех да правя каквото искам, всеки ден от живота си, а това, което исках да направя, бе да се натрясквам и да си търся с кого да се сбия. Да ми обяснявате, че мога да постигна нещо, е все едно да отпушите ваната и да кажете на водата, че не може да изтече. Опитайте и сами ще видите какво ще стане.