Ник Хорнби
Дългият път надолу (31)

Джейджей

За пръв път научавахме нещо, свързано с Джес, и трябва да си призная, че първата ми реакция бе направо абсурдна. Бях в местния магазин, за да си купя цигари, когато видях Джес и Мартин да ме гледат от щанда, а след това прочетох заглавието и извиках като пощръклял. След като видях заглавието за предполагаемите им планове за самоубийство, разбрах защо ме бяха зяпнали така странно. Министър на образованието! Мама му стара! Опитайте се да ме разберете, това момиче говореше така, сякаш бе отгледано от безпарична безпризорна майка клошарка, родила я, когато е била по-млада и от нея. Тя се държеше така, сякаш образованието беше вид проституция, нещо, до което биха прибягнали единствено разни отчаяни откачалки.

След като прочетох материала, обаче, не ми беше никак смешно. Нямах представа за по-голямата сестра на Джес, Дженифър. Никой от нас нямаше представа. Беше изчезнала безследно преди няколко години, когато Джес е била на петнайсет, тя на осемнайсет. Беше взела назаем колата на майка си и автомобилът бе открит изоставен близо до известно място на брега, добре познато на самоубийците. Дженифър бе взела книжка само преди три дена, сякаш само заради това се бе научила да шофира. Така и не бяха открили тялото й. Представа нямам как това се е отразило на Джес — едва ли е било нещо добро. Ами нейният старец… Господи. Родители, на които са им се паднали щерки, склонни към самоубийство, са доста черногледи по отношение на възпитанието на децата.

Ето че на следващия ден вече не беше толкова забавно. Появи се ново заглавие „БИЛИ СА ЧЕТИРИМА!“ и в статията под него бе поместено описание на двамата ненормалници, определение, което чак по-късно усетих, че се отнася за Морийн и за мен. Накрая на статията имаше молба за информация и телефонен номер. Дори беше споменато нещо за награда. За главите на двама ни с Морийн имаше награда, леле, човече!

Несъмнено цялата тази информация идваше от онзи кретен Час, дори тъпата английска жълта преса не бе успяла да замаже мрънкащия му гласец. Май трябва да му отдадем заслуженото на този тип. За мен цялата вечер се състоеше от четирима нещастници, които така и не успяха да свършат това, за което бяха дошли — нещо, което нека да сме честни, не е много трудно. Час, обаче, беше прозрял още нещо: беше вникнал дотолкова, че да се сети, че пресата ще гръмне и от тази работа той ще успее да изкара нещичко. Добре, той сигурно е знаел за бащата на Джес, но все пак е трябвало да си размърда сивото вещество. Наложило се е да навърже нещата.

Сега е моментът да ви кажа истината. Малко се изкефих на историята. Каква ирония, обаче, да се кефиш, че четеш за себе си, и в същото време това те кара да се замислиш. Да знаете, че едно от нещата, които ме скапа, бе, че не успявах да оставя следи на този свят с музиката си — което е просто друг начин да кажа, че бях готов да се самоубия, защото не бях известен. Може и да съм прекалено строг към себе си, защото знам, че имаше и още, но това поне със сигурност беше вярно. Както и да е, щом разбрах, че в най-скапания момент от живота си съм попаднал на първа страница, ми подсказа, че тук и сега мога да се поуча от цялата работа.

Така че се кротнах в апартамента, пиех кафе и пушех, беше ми адски гот, че хем съм известен, хем никой не знае кой съм. И в този момент се звънна, а аз направо подскочих.

— Кой е.

— Джейджей ли е? — глас на млада жена.

— Кой е?

— Чудех се дали не можем да поговорим? За онази вечер, може ли?

— Откъде взехте този адрес?

— Разбрах, че сте били заедно с Джес Крайтън и Мартин Шарп на Нова година, нали така? Вечерта, когато са се опитали да се самоубият, помните ли?

— Нещо бъркате, госпожо. — Това бе първото изречение между нас, което не завършваше с въпросителна. А отговорът ми прозвуча категорично, сякаш бях облекчен, както след като кихнеш.

— Кое по-точно не съм разбрала?

— Нищо. Натиснали сте грешен звънец.

— Мисля, че не съм.

— Откъде знаете?

— Защото потвърдихте, че сте Джейджей. И ме попитахте откъде имам този адрес.

Правилно. Тези хора бяха професионалисти.

— Не съм казал, че това е моят адрес, нали?

Последва мълчание, докато двамата обмисляхме тъпото ми твърдение, което ехтеше в коридора.

Тя не каза нищо. Представих си я застанала на улицата, клати тъжно глава на жалките ми опити да се измъкна. Зарекох се да не кажа нито дума повече, докато не се разкара.

— Слушайте — каза тя. — Имаше ли причина да слезете?

— Каква причина?

— Не знам. Нещо, което да ободри читателите ни. Може би нещо, не знам, което да ви даде воля да продължите.

— Нямам представа.

— Четиримата сте погледнали Лондон, видели сте красотата на света. Има ли такова нещо? Нещо, което да вдъхнови читателите ни?

Имаше ли нещо вдъхновяващо в това да тръгнем да преследваме Час? Дори и да е имало, аз така и не бях успял да го видя.

— Не каза ли Мартин Шарп нещо, което да ви вдъхне желание за живот например? Ако ви е казал, хората биха искали да знаят.

Опитах се да си спомня дали Мартин бе казал нещо, с което да ни успокои, думи, които тя ще може да използва. Беше нарекъл Джес „тъпа идиотка“, но това бе по-скоро за повдигане на духа, отколкото за да й спаси живота. Разказа ни за гостенка в предаването си, омъжена за човек, който е бил в кома цели двайсет и пет години, но това също не ни помогна кой знае колко.

— Не се сещам за нищо.

— Ще ви оставя визитка с телефони, става ли? Обадете ми се, когато сте готов да поговорим.

За малко да хукна след нея — тя вече ми липсваше. Искаше ми се поне за малко да се превърна в центъра на света й. Мама му стара, искаше ми се да стана център и на собствения си свят, защото напоследък нямах за какво да се хвана, нямаше и да има, след като тя си тръгнеше.