Ник Хорнби
Дългият път надолу (64)

Морийн

Чувствам се малко глупаво, като обяснявам какво се случи накрая на интервенцията, защото всичко ми прилича на съвпадение. Или може би само на мен ми прилича на съвпадение. Знам, че преди ви казах, че се уча да усещам тежестта на нещата, което означава да се науча какво да говоря и какво да не говоря, ако хората се чувстват неловко около теб. Така че, ако споделя, че в живота ми не се случваше нищо, преди да се срещна с останалите, не искам да прозвучи така, сякаш се оплаквам и мрънкам. Просто нещата са такива. Ако си прекарвал всичкото си време в тиха стая и неочаквано някой се появи зад теб и каже „Па!“, ти ще подскочиш. Ако си прекарвал цялото си време с ниски хора и видиш някой полицай, висок метър и деветдесет, той ще ти се стори като гигант. А ако нищо не се случва, а след това изведнъж се случи, то тогава това нещо ти се струва изключително, нещо като Божие дело. Нищото се превръща в нещо, а случката е невероятна.

Ето какво се случи. Стивън и Шон ми помогнаха да приберем Мати вкъщи. Взехме си такси и четиримата буквално се натъпкахме вътре, а с двамата болногледачи се свихме на седалката. Дори това ми се стори като истинско събитие. Допреди няколко месеца щях да се прибера у дома и да разкажа всичко на Мати, ако не го бях взела с мен. Ами че ако той не беше с мен този ден, нямаше да имам какво да ви разказвам. Тогава нямаше да имам нужда от Стивън и Шон и нямаше да се возим на такси. Щях да хвана автобуса, сама, ако изобщо отивах някъде. Разбирате ли какво искам да ви кажа с това нещо да се случва и нищо да не се случва?

След като се настанихме, Стивън се обърна към Шон:

— Намери ли човек?

Шон отвърна:

— Не, май няма да мога.

— Значи оставаме само тримата — уточни Стивън. — Направо ще ни разбият.

Шон само сви рамене и всички се загледахме през прозорците. Нямах представа за какво говорят.

Тогава Шон ме попита:

— Ти добра ли си в игрите с въпроси, Морийн? Какво ще кажеш да се присъединиш към отбора ни? Няма значение, дори да не знаеш нищо. В безизходица сме.

Това бе най-невероятното, което съм чувала, нали? Все слушам Джес и Джейджей, и Мартин, докато разказват какво им се случва непрекъснато. Запознават се с някого в асансьор, в бар и този човек ги пита:

— Какво ще кажете да пийнем по едно?

Или дори:

— Искате ли да спите с мен?

Може би наистина са мислили, че искат сношение, така че може би просто им се е сторило, че някой им предлага сношение тъкмо в момента, когато са решили, че го искат и това е най-невероятното съвпадение. Само че, според мен, те не мислят по този начин, изобщо хората не мислят по този начин. Такъв е животът. Един човек се сблъсква с друг човек и този човек иска нещо или познава трети, който иска нещо и ето така стават нещата. Нека да го кажем по друг начин. Ако не излизаш и не се срещаш с никого, тогава нищо не се случва. И как е възможно да се случи? В първия момент не можех да кажа и дума. Много ми се искаше да участвам в състезанието, а тези хора имаха нужда от човек, който да допълни отбора им, така че усетих как по гърба ми преминава тръпка.

Така че вместо да се прибера, ние откарахме Мати в дома. Шон и Стивън не бяха на смяна, но бяха приятели с болногледачите на смяна, така че просто казаха на приятелите си, че Мати ще остане тази вечер и на никой не му мигна окото. Разбрахме се да се срещнем в бара, където щеше да се проведе състезанието, и аз се прибрах, за да се преоблека.

Не знам коя част от историята да ви разкажа. Тук има още едно съвпадение, така че не мога да преценя дали да ви го разкажа сега или по-късно, след като ви разкажа за самото състезание. Може би, ако отделя съвпаденията, ако ги изолирам, ще им повярвате повече. От друга страна не ме интересува дали им вярвате, защото те са истина. Както и да е, все още не мога да реша дали тези неща са съвпадения или не. Може би да получиш нещо, което желаеш, не е просто съвпадение. Ако ти се яде сандвич със сирене и получиш сандвич със сирене, това не е съвпадение, нали? Пак така, ако искаш да си намериш работа и успееш, това също не е съвпадение. Съвпаденията стават само когато нямаш никаква власт над живота си. Така че ще ви го разкажа тук: другият член на отбора, по-възрастен човек, Джак, имаше книжарница до Аркуей и ми предложи работа.

Не е кой знае каква работа — три сутрини на седмица. А и заплащането не е много високо — 4.75 лири на час. Каза ми, че отначало ще бъда на изпитателен срок. Само че той остарява и иска да си полегне в девет, след като отвори магазина, оправи вестниците и приключи с многобройните покупки рано сутринта. Предложи ми работата по същия начин, по който Стивън и Шон ме попитаха дали искам да се присъединя към отбора им — просто така, на шега, защото нямаха по-добър избор. Между кръга, посветен на телевизията и въпросите за спорта, той ме попита с какво се занимавам и аз му обясних, че не правя нищо, освен да гледам Мати, тогава той предложи:

— А искаш ли работа?

И тръпката отново премина по гърба ми.

Не спечелихме състезанието. Взехме четвърто място сред общо единайсет отбора, но момчетата останаха много доволни. А пък аз знаех някои от нещата, които те не знаеха. Знаех, например името на шефа на Мери Тайлър Мур^[1]. Знаех, че синът на Джон Мейджър е женен за Ема Ноубъл^[2], знаех, че Катрин Куксън^[3] е писала за Тили Тротър и Мери-Ан Шонеси. Така че те нямаше да спечелят тези три точки и може би затова казаха, че трябва да дойда отново. На четвъртия не можело да се разчита, защото току-що си бил намерил гадже. Казах им, че няма друг, на когото биха могли да разчитат повече.

Преди два месеца взех от библиотеката книга за едно момиче, което се влюбило в брат си, когото смятали за изчезнал. Оказа се, разбира се, че не бил отдавна изгубеният й брат, но й го каза единствено, защото я харесваше. Също така се оказа, че изобщо не е беден. Бил много богат. Освен това откриха, че костният мозък на неговото куче бил съвместим с костния мозък на нейното куче, което имало левкемия, така че неговото куче спаси живота на нейното куче.

Честно да ви кажа, не беше толкова хубаво, колкото го представям аз. Само че се опитвам да ви кажа, че се притеснявам и с новата работа и състезанието с въпроси започвам да звуча като книгата. А ако ви звуча така, тогава трябва да изтъкна две неща. Първо, искам да изтъкна, че грижите за Мати са повече от 4.75 лири на час, така че дори няма да разполагам с повече пари от преди, а приказка, която не завършва обещаващо, не е никаква вълшебна приказка, нали? Второ, искам да подчертая, че четвъртият от отбора ще се появи все някога, така че няма да участвам всяка седмица.

Пиех джин с лимон в кръчмата, а момчетата не ми позволиха да платя; казаха, че съм била печелившата им карта и затова ме черпели. Може би пиенето ме направи такава оптимистка, но накрая знаех със сигурност, че когато на трийсет и първи март се срещнем отново, няма да имам желание да се хвърля от покрива, поне за известно време. А пък чувството, това чувство, че ще мога да се справя поне засега… Искаше ми се да запазя нещата такива колкото е възможно по-дълго. Поне известно време всичко ще бъде наред.

На сутринта след състезанието отидох на църква. Не бях влизала в църква след почивката, а в моята не бях влизала от седмици, откакто срещнах другите на покрива. Но вече можех да се завърна, защото от известно време не бях мислила да извърша греха от отчаяние, така че можех да отида и да помоля Бог за прошка. Той може да ви помогне само ако сте се освободили от отчаянието, което, ако се замислите, не е малко… Е, не е моя работа да мисля за това. Беше тиха петъчна сутрин и нямаше почти никакви хора. Възрастната италианка, която не пропуска нито една служба, беше тук, също и двойка африканки, които не бях виждала никога преди. Мъже нямаше, нямаше и млади хора. Преди да вляза в изповедалнята, бях нервна, но всичко мина добре. Казах истината, откога не съм се изповядала, признах греха от отчаяние и ми дадоха тежко наказание, дори за неизвършен грях от отчаяние, но аз няма да се оплаквам. Понякога човек забравя, че милостта на Господ е безгранична. Нямаше да бъде безгранична, ако бях скочила, само че аз не го направих.

След това отец Антъни ме заговори:

— Можем ли да ти помогнем с нещо? Как да облекчим товара ти? Не бива да забравяш, че си част от нашата общност тук в църквата, Морийн.

— Благодаря, отче — отвърнах аз. — Имам приятели, които ми помагат. — Не му казах какви точно са тези приятели. Не му обясних, че те всички са отчаяни грешници.

Помните ли псалм 50? „Призови ме в ден, когато беда те сполети, аз ще те освободя и ти ще Ме възвеличаеш“. Отидох в „Топърс“, защото бях призовавала много пъти, но освобождение нямаше, а дните на беди бяха продължили прекалено дълго и сякаш нямаха свършване. Само че Той ме беше чул най-сетне и изпрати Мартин, Джейджей и Джес, а след това Той изпрати Стивън и Шон и състезанието, накрая Той ми прати Джак и книжарницата. С други думи, Той ми показа, че Той ме чува. Как можех да продължа да се съмнявам в Него при всички тези доказателства. Затова ще продължа да Го величая с всички сили.