Ник Хорнби
Дългият път надолу (57)

Джес

По всичко личеше, че с изключение на мен, останалите си прекарваха добре. Аз направо се скапах. Да не говорим, че изобщо не беше честно, защото ми отне цяла вечност, докато организирам тази работа с интервенцията. Влязох в Интернет и открих имейла на оня тип, дето бил мениджър на бандата на Джейджей. Та той ми даде телефонния номер на Ед и аз висях до три сутринта, за да го хвана, когато се прибира от работа. Когато му обясних как се е разкапал Джейджей, той се съгласи да дойде, след това се обадил на Лизи и й разказал, та тя също се съгласила. А после трябваше да се занимая със Синди и децата и тя стана една, като работа на пълен работен ден цялата седмица, и какво остана за мен? Лайна и помия. Защо ли бях решила, че има някаква тъпа полза, ако говоря с тъпия ми баща и тъпата ми майка? Нали говоря с тях всеки скапан ден и никога не става нищо. Защо изобщо си въобразявах, че ще има някаква полза? Какъв беше смисълът да събирам и Мати, и Пени, и всички? Защо ни трябваше да идваме в „Старбъкс“? Надявах се да им уврят главите, особено след като обявих, че сме се събрали, защото имахме нужда от помощта им. Обаче мама взе че повдигна въпроса за обеците и аз вече имах чувството, че съм довлякла някакви непознати от улицата и съм ги помолила да ме осиновят или все едно какво.

Никога няма да забравим обеците. И на смъртния й одър ще говорим пак за тях. Те май са нейният вариант на псувня. Когато тя ме ядоса, аз непрекъснато разправям „шибано“ това, „шибано“ онова, а когато аз я ядосам, тя започва да се разправя с обеците. И без това обеците не бяха нейни — бяха на Джен, и както вече й бях казала, изобщо не ги бях докосвала. Навила си е на пръста, че през всички онези ужасни седмици отначало, когато стояхме край телефона и чакахме полицията да ни кажат, че са открили тялото й, обеците са били върху нощното шкафче на Джен. Мама твърди, че влизала в стаята й и сядала на леглото всяка вечер и имала нещо като фотографска памет за нещата, които виждала, и дори сега си спомня къде били обеците, поставени до празната чаша от кафе и някаква там книжка с меки корици. След това, когато всичко започна да се връща към нормалния си ритъм: и училището, и животът, поне доколкото бе възможно, обеците изчезнаха. Изводът бе, че няма кой друг освен мен да ги вземе, защото съм крадла. Такава съм, признавам. Само че аз свивам главно пари, колкото успея да докопам. Обеците бяха на Джен, не техни, а тя си ги беше купила на пазара „Камдън“ за около пет кинта.

Не съм съвсем сигурна, но не се опитвам да се самосъжалявам, или каквото там биха решили някои. Само че родителите винаги предпочитат едно от децата си, нали? И как може да е иначе? Кажете, как биха могли господин и госпожа Миноуг да не предпочитат Кайли пред другата си щерка? Джен никога не крадеше от тях; тя непрекъснато четеше книги, справяше се добре в училище, разговаряше с татко за избори и политическа тактика, никога не драйфаше на пода пред финансовия министър, абе нищо такова, честно ви казвам. Вземете драйфането например. Беше заради смрадливия фалафел. Бях се чупила от училище и бяхме дръпнали по две цигарки с трева, бяхме обърнали по два коктейла с ром, така че следобедът не беше от ония най-развихрените. Изобщо нищо особено. След това изядох онзи фалафел малко преди да се прибера вкъщи. Усетих как въпросният фалафел се надига още докато пъхах ключа в бравата, затова знаех, че от него ми е станало зле. Така и не ми остана време да стигна до тоалетната. А татко се беше заврял в кухнята с оня скапаняк от финансите, аз се опитах да се добера до мивката, но не успях. Навсякъде плисна фалафел и коктейл с ром. Щях ли да повърна, ако не се бях натъпкала с фалафел? Не. Той повярва ли, че било заради фалафела? Не. Щяха ли да повярват на Джен? Да, щяха, защото тя нито пиеше, нито пушеше трева. Не знам. Все стават такива едни — фалафели и обеци. Всички знаем как да говорим, ама никой не знае какво да каже.

След като отново се започна с обеците, мама тръгна да пита какво съм била искала. Затова аз веднага й се сопнах и я попитах не е ли чула какво съм казала, а тя продължи да се заяжда като попита кое е трябвало да чуе. Обясних, че става въпрос за речта ми, в която съм казала, че се нуждая от помощ, а тя попита това какво трябвало да означава и какво трябвало те да направят, което вече не са го били направили.

Ами то май и аз не знаех. Хранят ме и ме обличат и ми дават кинти за пиячка и ме образоват и каквото там трябва. Когато говоря с тях, слушат. Просто си мислех, че като им кажа, че трябва да ми помогнат, ще ми помогнат. Дори не си бях давала сметка, че аз не мога да кажа нищо, че те не могат да кажат нищо, че не могат да направят нищо.

Така че моментът, в който мама ме попита с какво могат да помогнат, ми се стори същият, като момента, в който оня тип скочи от покрива. Искам да кажа, че не беше нито толкова ужасно, нито толкова страшно, никой не беше умрял, бяхме вътре и така нататък. Нали знаете, обаче, как кътате разни работи някъде дълбоко в главата си и си ги пазите за черни дни? Например си казвате, че ако един ден повече не издържате, ще скочите. Един ден, когато стане страшна прецаквация, тогава ще зарежа всичко и ще помоля мама и тати да ми платят гаранцията. Както и да е, запасите за въображаемия черен ден ги нямаше, а най-смешното беше, че никога не бях имала такива запаси.

Затова и направих така, както обикновено правя в подобни моменти. Казах на мама да ходи да се гръмне, казах и на баща ми да ходи да се гръмне и се разкарах, въпреки че трябваше да поговоря с приятелите и роднините на някой друг. Когато стигнах най-горе на стълбите, се почувствах като пълна глупачка, само че бе прекалено късно да се върна, затова продължих навън, излязох на Ъпър Стрийт, спуснах се в метрото и се качих на първия влак, който мина. Никой не тръгна след мен.