Ник Хорнби
Дългият път надолу (1)

Мартин

Мога ли да обясня защо исках да скоча от върха на небостъргач? Разбира се, че мога да обясня защо исках да скоча от върха на небостъргач. Да не съм някой видиотен малоумник. Мога да обясня, защото е лесно обяснимо: решението ми бе обосновано, взето, след като го обмислих добре. Не че го бях обмислял кой знае колко сериозно. Не искам да кажа, че бе взето с лека ръка — просто не бе нещо кой знае колко сложно, или мъчително. Ще ви дам пример: да кажем, че сте банков мениджър в Гилдфорд. Имате намерение да емигрирате и в този момент ви предлагат работа като управител на банка в Сидни. Въпреки че решението ви на пръв поглед е лесно, налага се да размислите малко, нали? Най-малкото трябва да прецените как ще ви се отрази преместването, дали ще можете да се откъснете от приятелите и колегите си, дали ще съумеете да създадете нов дом за жената и децата. Можете да вземете един лист и да направите списък с „плюсове“ и „минуси“. Нали се сещате:

МИНУСИ — възрастни родители, приятели, голф клуб.

ПЛЮСОВЕ — повече пари, по-добър живот (къща с басейн, барбекю и т.н.), море, слънце, никакви комисии с лява ориентация, които ограничават черните овце, когато се произнасят и надигат глас, никакви директиви на Европейския съюз, които забраняват британските наденички и т.н.

Не е много весело, а? Голф клуб значи! Я стига глупости. Очевидно се налага да се замислите заради възрастните родители, но това е всичко и май няма повече. След само пет минути грабвате телефона, за да позвъните в агенцията и да поръчате билети.

Така стана и с мен. Просто нещата, за които да съжалявам, не бяха много, а пък причините да скоча се бяха понатрупали. Единственото в моята колона „минуси“ бяха децата, а не виждах начин Синди да ми позволи да ги видя отново. Нямам възрастни родители и не играя голф. Самоубийството беше моят Сидни. Като го казвам, нямам никакво намерение да обиждам добрите хора в Сидни.