Ник Хорнби
Дългият път надолу (62)

Джейджей

Стоях навън на тротоара и подканвах Ед да ми забие един, ако по този начин ще се почувства по-добре.

— Не искам да те удрям, освен ако ти не ме удариш пръв — заяви той.

Бездомник продаваше стари списания, стоеше и ни гледаше.

— Удари го — подтикна ме той.

— Млъквай, мама ти стара — обади се Ед.

— Просто се опитвах да ви накарам да започнете — обясни бездомникът.

— Прелетя от другата страна на Атлантическия, защото ти казах, че Джейджей има неприятности — обърна се Лизи към Ед. — Я се погледни сега. Само един разговор и си готов да го удариш.

— Нещата вървят както им е писано — каза Ед.

— Както се казва, един мъж трябва да направи каквото трябва. Така ли? Държа да ти кажа, че за мен това е пълна безсмислица — продължи Лизи. Беше се облегнала на прозореца на някакъв невзрачен магазин, застанала така, сякаш се отегчаваше, но аз знаех, че не е така. И тя беше ядосана, но не искаше да го показва.

— Той е като мен — отвърна Ед. — Така че все ми е тая какво ти се струва на теб. Той ме разбира.

— Не, не те разбирам — отвърнах аз. — Лизи е права. Защо би целия този път, само за да ме удариш ли?

— Тая работа е като „Буч Касиди и Сънданс Кид“^[1] — обади се отново Лизи. — Искате да спите един с друг, но не можете, защото никой от вас не е обратен.

Това направо разби бездомника. Той се преви в истеричен смях.

— Вие чели ли сте какво разправя Полин Кейл^[2] за „Буч Касиди“? Боже, направо не може да го понася — обясни той.

Нито Лизи, нито Ед имаха представа коя е Полин Кейл, но аз имам две или три нейни антологии. Държах ги в тоалетната, защото са страхотни, когато седнеш там вътре. Както и да е, не очаквах да чуя името й от един бездомен точно в този момент. Погледнах го.

— А, знам аз коя е Полин Кейл — обясни той. — Не съм роден бездомен, да знаете.

— Всъщност аз не искам да спя с него — оправда се Ед. — Искам само да му прасна един. Ама той трябва да ме прасне първо.

— Виждате ли? — надигна отново глас Лизи. — Хомоеротика с примесен садо-мазохизъм. Просто го целуни и престанете с цялата тази работа.

— Целуни го — обърна се бездомникът към Ед. — Или го целуни, или му удари един. Направи нещо, за Бога.

Ушите на Ед просто не можеха да поаленеят повече, затова аз се зачудих дали няма да пламнат и да почернеят. Поне щях да кажа, че съм видял нещо ново.

— Да ме убие ли искаш? — попитах я аз.

— Защо не се съберете отново? — предложи Лизи — Поне ще си делите микрофона и всички онези огромни електронни заместители на пениси.

— Значи затова не искаше той да свири — обади се Ед. — Ревнувала си.

— Кога съм казала, че не искам да бъде в бандата? — попита Лизи.

— Нещо не си разбрал, Ед — започнах аз. — Не е ставало въпрос за такова нещо. Нали тя ме заряза тъкмо затова, защото не свирех в никоя банда. Не искаше да бъде с мен, ако не се превърнех в рок звезда и не изкарвах купища мангизи.

— Това ли мислиш, че е била причината? — попита Лизи.

Изведнъж ми се стори, че виждам как животът се подрежда пред очите ми. Всичко е било едно ужасно недоразумение, а сега щяхме да го изясним с много смях и малко сълзи. Лизи изобщо не е искала да къса с мен. Бях излязъл пред кафенето, за да се оставя да ме сритат, а вместо това всичко щеше да стане както го исках.

— Значи няма да има бой? — попита бездомникът.

— Освен ако не се хванем теб да те пребием — заяви Ед.

— Оставете ме поне да чуя какво ще излезе от цялата тая работа — помоли бездомникът. — Не се връщайте вътре. Тук навън никога не мога да му хвана края.

Щеше да има хепиенд, усещах го. И той щеше да бъде за четирима. В първото ни шоу, след като се съберем отново, щяхме да посветим песен на Бездомния. Ха, че той дори можеше да ни стане мениджър, когато правехме турнета. А и той щеше да вдигне един от тостовете на сватбата ни.

— Хората трябва да се събират — заявих съвсем сериозно аз. Това бе важната ми заключителна реч. — Всяка банда, която се е разпадала, всяка двойка… И без това на този свят има прекалено много мъка, няма защо на всеки десет секунди да се разделя по една двойка.

Ед ме погледна така, сякаш бях превъртял.

— Не говориш сериозно, нали? — облещи се Лизи.

Май не бях преценил правилно настроението в този момент. Светът определено не бе готов за заключителната ми реч.

— Неее — отвърнах. — Ами, нали знаете… Просто ми хрумна тази идея. Мислех над тази теория. Още не бях изгладил острите ръбове.

— Погледнете го само — намеси се отново Бездомния. — Че той говори напълно сериозно.

— А какво става с бандите, дето са произлезли от други банди? — попита Ед. — Изобщо не знам. Ако „Нирвана“ се съберат отново например. Това значи, че „Фу Файтърс“ трябва да се разделят. Тогава ще са нещастни.

— Не всички — изтъкнах аз.

— Ами вторите бракове? Има толкова много щастливи втори бракове.

— Тогава нямаше да има „Клаш“. Щото Джо Страмър трябваше да си остане в първата банда.

— А кое ти беше първото гадже?

— Кейти Гореки! — отвърна Ед. — Ясно ли ти е?

— Още щеше да си с нея — обясни Лизи.

— Ами да. — Свих рамене. — Тя ставаше. Животът ти нямаше да е чак толкова лош.

— Само че тя изобщо не ми пускаше! — възмути се Ед. — Дори не ми даваше да си пъхна ръката в сутиена й!

— Сигурно щях да съм се справил досега. Щяхме да сме заедно петнайсет години.

— Леле, човече! — възкликна Ед по същия начин, както когато Морийн кажеше нещо съкрушително. — Не мога да те прасна.

 

 

Повървяхме малко и стигнахме до една кръчма, а Ед ме черпи „Гинес“, Лизи купи пакет цигари от автомат и ги остави на масата за всички, така че останахме. Ед и Лизи ме гледаха така, сякаш чакаха да си поема дъх.

— Не съм имал представа, че си бил толкова зле — призна след малко Ед.

— Оная работа със самоубийството — това не беше ли ясно?

— Беше. Знаех, че искаш да се самоубиеш. Само че не знаех, че ти е било толкова криво, че си искал да закърпиш нещата с Лизи и бандата. Това си е просто друг вид нещастие, много повече отколкото би те докарало до самоубийство.

Лизи се опита да не се смее, но се получи нещо като странно сумтене и аз отпих дълга глътка от бирата.

И неочаквано, само за момент, се почувствах добре. Помогна ми и това, че обичах студена бира „Гинес“; помогна ми и това, че обичах истински Ед и Лизи. Поне така беше едно време, може би почти ги обичах или ги обичах и мразех едновременно, абе има ли значение. Може би за пръв път през последните няколко месеца признавах нещо, нещо, което криех дълбоко в себе си, скътано в главата ми — на място, където можех да го подминавам и пренебрегвам. Вече знаех следното: бях се опитал да се самоубия не защото мразех живота, а защото го обичах. Истината бе, поне така си мисля, че много хора, които мислят за самоубийство, се чувстват по абсолютно същия начин — май и Морийн, и Мартин, и Джес се чувстват по същия начин. Те обичат живота, но всичко в живота им е прецакано и затова ги срещнах, затова все още се държим един за друг. Бяхме на покрива, защото не успявахме да намерим път назад, а след като бяхме изолирани от живота… Та това те скапва, човече. Това е акт на отчаяние, не акт на нихилизъм. Това е убийство от съжаление, не някое грозно жестоко убийство. Не знам как така изведнъж го разбрах. Може би защото бях в кръчмата с хора, които обичах, пиех „Гинес“. Знам, че съм го казвал и преди, но страхотно си падам по „Гинес“, както си падам и почти по всички видове алкохол — обичам ги както трябва, като едно от най-великите творения на Господ. А и оная тъпа сценка на тротоара, дето я разиграхме, дори тя беше яка работа, защото понякога, тъкмо в подобни моменти, наистина сложни моменти, моменти, които вземат всичко от теб, ти разбираш, че дори трудните моменти те карат да се чувстваш жив. Да не забравяме музиката, момичетата, наркотиците и бездомниците, които са чели Полин Кейл и разните педали, и английските подправки за картофи, а аз още не съм прочел „Мартин Чъзълуит“^[3] и… Има още много.

Не знам какъв е смисълът от това неочаквано прозрение. Не че се опитвах да сграбча живота в страстна прегръдка и да се закълна, че никога няма да го изпусна. В известен смисъл така нещата станаха по-зле, не по-добре. След като спреш да се преструваш, че всичко е пълна гадост и нямаш търпение да се измъкнеш, което си повтарям от известно време, става по-болезнено. Когато си казваш, че животът е като упойка, а след това спреш да пиеш обезболяващи, тогава вече можеш да определиш колко силна е болката, откъде идва, да не говорим, че тя не ти действа добре.

Добре че бях с бившата си любовница и бившия си приятел в момента, в който го разбрах, защото това бе съвсем същото. Обичах ги и винаги щях да ги обичам. Само че те повече нямаха място в живота ми, а аз нямаше къде да трупам всичко онова, което изпитвах. Не знаех какво да правя с тях, а те не знаеха какво да правят с него, но нали винаги става така в живота.

— Никога не съм казвала, че връзката ми с теб приключва, защото няма да станеш рок звезда — заговори след малко Лизи. — Знаеш го, нали?

Поклатих глава. Не, не го знаех. Поне вие можете да ме подкрепите. Нито веднъж не съм ви подвеждал, умишлено или случайно. Аз мислех, че тя ме зарязва, защото в музикално отношение бях пълна нула.

— А ти какво каза? Кажи ми го пак. Този път ще се опитам да внимавам.

— Сега вече няма значение, защото всички ние сме обърнали нова страница, нали.

— Може и така да се каже. — Нямах намерение да призная, че тъпча на едно място, нито че съм тръгнал назад.

— Добре. Казах, че не мога да съм с теб, ако не си музикант.

— За теб това не беше толкова важно навремето. Ти дори не харесваше музиката чак толкова.

— Ти не ме слушаш, Джейджей. Ти си музикант. Не става въпрос какво правиш. Музиката е в теб. Не съм казала, че от теб ще излезе известен музикант. Дори не знам дали си добър. Просто виждах, че не би било от полза за никого, ако престанеш да се занимаваш с музика. Виж какво стана. Ти разби бандата и пет минути по-късно вече беше на покрива на сградата. Не можеш без това. Без музиката си мъртъв. Не е ли така?

— И какво от това… Добре. Значи няма нищо общо с това, че не съм успял.

— Господи, ти за каква ме имаш?

Не мислех за нея; мислех за себе си. Никога не съм гледал на нещата по този начин. Мислех си, че цялата работа е свързана с неуспеха ми, но се оказа, че не било така. В момента ми се плачеше, искаше ми се да рева, докато сърцето ми се пръсне. Плачеше ми се, защото знаех, че тя е права, а понякога, щом чуеш истината, се чувстваш по този начин. Плачеше ми се, защото щях отново да се заема с музика, а бях пропуснал толкова много. Плачеше ми се, защото разбирах, че като се заема с музика никога няма да постигна успех, сякаш Лизи току-що ме бе проклела на трийсет и пет години бедност, чергарски живот, отчаяние, никакви грижи за собственото ми здраве, мотели със студена вода и гадни хамбургери. Поне щях да ги ям, нямаше да ги правя.