Ник Хорнби
Дългият път надолу (17)

Морийн

Не ми стана приятно, че ме изкараха дребнава стисната беднячка. Тук не ставаше въпрос за пари. Имах нужда от една вечер, затова и платих за една вечер. След това щеше да се наложи да плаща някой друг, ала мен вече нямаше да ме има и нямаше да знам.

Те просто не разбираха, беше ми ясно, че не разбират. Да, знаеха, че съм нещастна. Само че не разбираха начина ми на мислене. Според тях, ако аз умра, Мати ще го тикнат в някой дом. Защо тогава просто не го оставя в такъв дом и не умра? Каква е разликата? Това просто показва, че не могат да ме разберат нито мен, нито Мати, нито отец Антъни, нито който и да е друг от църквата. Нито един от хората, които познавам, не мисли по този начин.

Тези хора, обаче, Мартин, Джейджей и Джес, те бяха напълно различни от познатите ми. Приличаха повече на хората, които ги даваха по телевизията, хората от сериала „Ийстендърс“^[1] и разни предавания, в които хората знаят как да кажат направо това, което искат. Не намеквам, че са лоши. Просто са различни. Те не биха се притеснявали чак толкова за Мати, ако беше техен син. Просто не притежават моето чувство за дълг. Те не разчитат на църквата. Просто казват „Какво толкова?“ и спират дотук, може би са прави, но те не са аз и аз не знам как да им го кажа.

Те не са аз, а така ми се иска аз да съм като тях. Може би не точно като тях, защото и те не са кой знае колко щастливи. Искаше ми се да съм една от тези хора, от хората, които знаят какво да кажат, от хората, които си позволяват да кажат „Какво толкова“. Сега ми се струва, че имаш по-голям шанс да си живееш живота, ако заемеш такава позиция.

Така че аз нямах представа какво да отговоря, когато Мартин ме попита дали наистина искам да умра. Очевидният отговор беше: „Да, да, разбира се, че искам, глупако, нали затова се качих по тези безкрайни стълби, нали затова разправях на едно момче — мили Боже, мъж — който дори не може да ме чуе — всички онези неща за партито по случай Нова година, които си бях измислила.“ Има, обаче, още един отговор, нали? А този друг отговор е: „Не, разбира се, че не искам, глупако. Моля те, спри ме. Моля те, помогни ми. Моля те, превърни ме в човек, който иска да живее, в човек, на когото някои неща му липсват. Превърни ме в човек, който да каже, че има право на нещо повече от това.“ Не много повече; просто да се зарадва на нещо, което му е достатъчно, вместо да няма нищо. Защото тъкмо това бе причината, поради която се бях качила тук горе — нямаше нищо, което да ме спре.

— Кажи? — обърна се към мен Мартин. — Готова ли си да почакаш до утре вечер?

— Какво ще кажа на хората от дома?

— Имаш ли телефона им?

— Прекалено късно е да им звъним.

— Сигурно има дежурен. Дай ми номера. — Той измъкна от джоба си един от онези малки мобилни телефони и го включи. Телефонът веднага започна да звъни, той натисна едно копче и допря апарата до ухото си. Предполагам прослушваше оставено съобщение.

— Някой те обича — обади се Джес, а той не й обърна никакво внимание.

И адресът, и телефонът бяха записани на една малка бележка. Извадих я от джоба си, но не успях да я прочета в тъмното.

— Дай ми я — посегна Мартин.

Чувствах се неловко. Това си беше моята бележка, моето писмо, не исках никой да го чете, докато аз стоях отстрани и гледах, а и просто не знаех как да му го кажа, да не говорим, че преди да се усетя, Мартин се бе протегнал и го дръпна от ръката ми.

— Мили Боже! — възкликна той, когато видя. Усетих, че пламвам цялата. — Това прощалното ти писмо ли е?

— Яко! Прочети ни го — помоли Джес. — Моите са тъпи, но бас държа, че нейното е още по-тъпо.

— Твоите били тъпи, така ли? — попита Джейджей. — Това значи, че си ги писала със стотици?

— Непрекъснато ги пиша — призна Джес. Съобщи ни го доста весело. Момчетата я погледнаха, въпреки че не казаха и дума. Беше очевидно, че мислят.

— Какво? — попита Джес.

— Предполагам, че повечето от нас са написали такова писмо — отбеляза Мартин.

— Аз непрекъснато си меня мнението — каза Джес. — Няма лошо. Говорим за важно решение.

— Едно от най-важните — каза Мартин. — Определено е в челната десетка. — Той бе от хората, които понякога имаха вид, че се шегуват, въпреки че не се шегуваха, или обратното, че говорят сериозно, когато се шегуват.

— Както и да е. Нямам намерение да ви чета това писмо. — Взираше се, за да прочете цифрите и след това набра номера. Свърза се след секунди. Извини се, че звъни толкова късно, след това обясни, че било изникнало нещо и се налагало Мати да остане още един ден и точка. Каза всичко така, сякаш знаеше, че няма да задават нови въпроси. Ако аз се бях обадила, щях да започна с дълго и предълго обяснение защо се обаждам в четири сутринта, щях да съм го мислила месеци преди това, а те щяха да прозрат лъжата, аз щях да си призная и накрая щеше да се наложи на следващия ден да отида да прибера Мати няколко часа по-рано от уреченото време.

— Така — заяви Джейджей. — Значи с Морийн всичко е наред. Оставаш само ти, Мартин. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Казвайте къде е този Час — изръмжа Мартин.

— Не знам — отвърна Джес. — Сигурно купонясва някъде. Всичко от това ли зависи? Къде е той.

— Да. Предпочитам да се самоубия, мама му…, отколкото да се лашкам в някое такси чак до Южен Лондон в четири сутринта — отсече Мартин.

— Той не познава никого в Южен Лондон — заяви Джес.

— Добре — отвърна Мартин. И щом го каза, веднага стана ясно, че вместо да се самоубиваме, щяхме да слезем от покрива и да тръгнем да търсим гаджето на Джес, или какъвто й беше. Планът не беше кой знае какво. Само че друг нямахме, затова трябваше всички да се постараем да го осъществим.

— Дай ми мобилния си да звънна тук-там — протегна ръка Джес.

Мартин й даде телефона и тя се отдалечи в другия край на покрива, за да не я чуваме, докато чакахме да ни каже къде ще ходим.