Ник Хорнби
Дългият път надолу (59)

Мартин

Не бях разговарял с Пени от онази сутрин, когато по вестниците се появи историята с ангела. Винаги мислех за нея с много обич, но истината бе, че тя не ми липсваше — нито сексуално, нито социално. Либидото ми си беше взело отпуска (и не биваше да пренебрегвам възможността да е решило да се пенсионира преждевременно и никога повече да не се върне на работното си място). Общувах единствено с Джейджей, Морийн и Джес, което означаваше, че и в това отношение съм наникъде, защото поне за момента те ми бяха достатъчни. И въпреки това, когато забелязах, че Пени флиртува с единия от болногледачите на Мати, ме обзе заслепяващ гняв.

Това не е парадокс, ако разбирате нещо от необяснимата човешка природа. (Може и да съм използвал тези думи преди и затова сигурно я няма старата тежест, а и психологическата ми преценка не е толкова точна. Следващия път ще се позова на необяснимата непоследователност и няма изобщо да споменавам човешката природа.) Ревността може да сграбчи човек по всяко време, а пък болногледачът беше висок и млад, загорял и рус. Естествено, че ще ме вбеси, както бе застанал сам тук в „Старбъкс“, а и където и другаде в Лондон да се намирахме.

Както и да е, като се замислям, май съм сигурен, че съм си търсил извинение да се откъсна от милата семейна среща. Както подозирах, не бях научил нищо за себе си през последните няколко минути. Нито презрението на бившата ми съпруга, нито цветните моливи на дъщерите ми допринесоха да си изясня някои неща, както й се искаше на Джес.

— Благодаря — обърнах се към Пени.

— Няма защо. И без това не бях заета, а Джес каза, че можело да помогне.

— Няма — отвърнах аз и веднага се почувствах като истински неблагодарник. — Не ти благодаря за това. Благодаря ти, че флиртуваш пред мен. С други думи, благодаря ти за едно нищо.

— Това е Стивън — представи го Пени. — Той се грижи за Мати и понеже беше сам, дойдох да си поговорим.

— Здрасти — обади се Стивън. Погледнах го злобно.

— Сигурно си въобразяваш, че си велик — продължих да съскам аз.

— Моля? — попита той.

— Мартин! — надигна предупредително глас Пени.

— Чу ме — не спрях аз. — Самодоволен надувко.

Имах чувството, че в другия ъгъл, където момичетата оцветяват картинката, има още един Мартин — по-мил, по-любезен Мартин — който наблюдава сцената и не може да помръдне и за момент се зачудих дали е възможно да отида при него.

— Върви си, преди да си се направил на пълен глупак — прошепна Пени. Това е достатъчно показателно за благородството на Пени. Тя бе забелязала отдалече как ме обхваща лудостта и бе предвидила, че все още имам шанс да се спася. Не толкова безпристрастни наблюдатели биха казали, че същата тази лудост вече ме е обхванала. Нямаше значение, защото нямах никакво намерение да ходя където и да е.

— Много е лесно да си болногледач, нали?

— Не много — отвърна Стивън. Той допусна елементарната грешка да отговори на въпроса ми така, сякаш бе зададен на добра воля, без всякаква злоба. — Искам да кажа, че ти дава много, но… Часовете на работа са дълги, заплатата е нищожна, има и нощни смени. Някои от пациентите са трудни. — Той сви рамене.

— Някои от пациентите са трудни — повторих аз с подигравателен мрънкащ глас. — Заплатата е нищожна. Нощни смени. Глупости на търкалета.

— Шон — обърна се Стивън към партньора си. — Ще почакам горе. Този тип нещо не е на себе си.

— Ще стоиш и ще чуеш каквото аз имам да ти казвам. Вече те изслушах, докато ми се правеше на национален герой. Сега ти ще слушаш.

Май нямаше нищо против да остане на мястото си още няколко минути. Подобно противно държание сякаш хипнотизираше и приковаваше хората, това ми беше ясно, а аз се надявам да не прозвучи надуто, когато казвам, че моята известност, или поне това, което бе останало от нея, допринасяше за успеха на зрелището. Обикновено известните личности от малкия екран се държаха зле само в нощни клубове, докато са в компанията на други известни личности от малкия екран, така че решението ми да смачкам болногледача, докато съм трезвен, при това в един от салоните на „Старбъкс“, бе доста дръзко, може би дори абсурдно. Не че Стивън прие думите ми лично, щеше да е същото, ако бях решил да осера обувките му. Външният израз на натрупаното в теб невинаги е достатъчно директен.

— Мразя хора като теб — продължих аз. — Возиш едно дете инвалид и плачеш за медал. Много ли е трудно, а?

В този момент, трябва да призная със съжаление, че стиснах дръжките на инвалидната количка на Мати и започнах да го возя напред-назад. Изведнъж ми се стори много подходящо да подпра ръка на ханша си, докато го правя, единствено за да покажа, че разхождането на инвалиди в количка е детска работа.

— Мамо, погледни тати — извика една от дъщерите ми (със съжаление трябва да призная, че не знам коя) с искрено удоволствие. — Много е смешен, нали?

— Я виж — обърнах се към Пени. — Какво ще кажеш? Сега вече по-привлекателен ли ти се струвам?

Пени ме гледаше така, сякаш наистина бях започнал да осирам обувките на Стивън и този поглед отговори на въпроса ми.

— Моля за внимание — провикнах се аз, въпреки че всичкото внимание вече бе насочено към мен. — Не съм ли велик? Не съм ли направо велик? Русокоско, да не би да мислиш, че е трудно? Ще ти кажа какво е трудно, слънчево момче. Трудно е…

Тук, обаче, думите свършиха. Оказа се, че не разполагах с примери за нещо трудно от професионалния си живот, които да му пробутам. Трудностите, които ми се бяха стоварили напоследък, се струпаха, след като преспах с недораслата тийнейджърка, което означаваше, че не са особено подходящи, за да предизвикат съчувствие.

— Трудно е, когато… — Трябваше ми нещо, с което да довърша изречението. Всичко щеше да ми свърши работа, дори нещо, което не бях изпитал на свой гръб. Раждане? Шампионат по шах? Нищо не ми дойде наум.

— Свърши ли, приятел? — попита Стивън.

Кимнах, опитвайки се по този начин да покажа, че съм прекалено ядосан и отвратен, за да продължа. След това използвах единствената възможност, която имах, и последвах Джес и Джейджей навън.