Ник Хорнби
Дългият път надолу (48)

Морийн

Не си помислихме нищо, когато Мартин изпусна закуската, въпреки че тя бе включена в цената. Вече бях свикнала, че поне веднъж или два път на ден се случва по нещо, което не разбирам. И сега не можех да разбера какво е вършила снощи Джес, както не разбирах защо тази чужда жена — всъщност момиче — седеше на нашата маса за закуска. А сега не разбирах къде може да е отишъл Мартин. Това че не разбирах, май нямаше голямо значение. Понякога, когато гледаш от онези филми с ченгетата и крадците по телевизията, не успяваш да разбереш началото, но поне си знаеш, че не е предвидено да го разбираш. Въпреки това гледаш, защото накрая все нещо ще ти обясни нещата, стига да внимаваш. Опитвах се да възприемам живота си с Джес, Джейджей и Мартин като филм за ченгета и разбойници; ако не разбирах нищо, си казвах, че не бива да се паникьосвам. Щях да изчакам момента, когато нещо щеше да ми подскаже какво точно става. Както и да е, започвах да разбирам, че няма значение дали разбираш всичко или не. Наистина не разбирах защо беше нужно да разправяме, че сме видели ангел, или как стана, че това ни докара пред телевизионните камери. А и тази история вече бе отдавна забравена, така че защо изобщо да се чудя? Трябва да призная, че много се притеснявах къде ще седнат всички, когато слязат за закуска, но причината не бе объркването ми. Просто не исках Мартин да реши, че сме груби.

След закуска се опитах да се обадя в дома, но не успях да се справя сама. Накрая се наложи да помоля Джейджей да набере вместо мен и той ми обясни, че има още допълнителни цифри, които трябва да набера, а някои се налагало да ги изпусна. Не нахалствах, като използвах телефона, защото другите ми обясниха, че по едно обаждане на ден ми е позволено независимо от разходите, иначе нямало да си почивам пълноценно.

А пък самото обаждане… Ами то промени всичко. Именно тези две или три минути. През ума ми минаха много неща по време на това обаждане, много повече, отколкото докато бях на покрива. Не че ми казаха нещо лошо, не че изобщо имаше какво да ми кажат. Мати беше съвсем добре. Как иначе? Той се нуждаеше от грижи, не го оставяха сам, а и просто нямаше какво да ми кажат, нали така? Опитах се да продължа разговора малко повече и не мога да отрека, че на болногледача му се искаше да ми помогне и да каже още нещичко. Бог да го поживи. Само че нито той, нито аз се сещахме какво още да си кажем. Мати не прави нищо по цял ден и този ден също не бе правил абсолютно нищо. Бяха го извеждали на въздух в инвалидната количка, поговорихме за тази разходка, но главно обсъждахме времето и градината.

Аз му благодарих и затворих телефона и за момент се замислих и се опитах да не изпитвам съжаление към себе си. Любов и загриженост и така нататък, все неща, които единствено една майка може да осигури на детето си… За пръв път в живота си разбирах, че той няма нужда от тези неща. Ползата от мен бе същата като ползата от хората в дома. Но пък на мен сигурно ми беше по-добре, отколкото на тях, заради богатия опит, който бях натрупала. Само за две седмици можех да ги науча на всичко, което трябваше да знаят.

Това означаваше, че когато умра, Мати щеше да бъде съвсем добре. А това означаваше, че онова, от което ме бе най-много страх, което ме ужасяваше още откакто той се роди, изобщо не беше страшно. Така че аз не знаех дали все още искам да се самоубия. Не разбирах дали животът ми не е бил напразно пропилян.

Слязох долу и заварих Джес във фоайето.

— Мартин се е изнесъл от хотела — каза тя.

Усмихнах й се любезно, но не спрях. Продължих да вървя. Пет пари не давах, че Мартин се е изнесъл от хотела. Ако не се бях обадила по телефона, сигурно щях да се притесня, защото той бе човекът, който отговаряше за парите ни. След като обаче го нямаше и него, и парите, какъв беше смисълът да се притеснявам? Можех да стоя в хотела, можех и да не стоя, можех да ям, можех и да не ям, можех да пия, можех и да не пия, а и никой не го беше грижа какво правех и какво не правех. Почти през целия ден се разхождах. Дали хората не прекарват тъжни почивки понякога? Като поразмисля, не може да не им се случва.

През останалата част от седмицата се постарах да страня от всички. Мартин така или иначе не беше с нас, а Джейджей нямаше нищо против. На Джес не й стана много приятно и веднъж-два пъти се опита да ме накара да се храня с нея или да поседнем двете на плажа. Аз просто й се усмихвах, отказвах и й благодарях. Нито веднъж не й напомних, че се е държала безкрайно грубо с мен и не я попитах защо тъкмо сега реши да си говорим.

Взех си книга от малката библиотека до рецепцията. Оказа се доста глуповата, с яркоцикламена корица. Заглавието й беше „Лапи до последен дъх“ и беше за самотно момиче, чиято котка се превръща в млад красавец. Младежът иска да се ожени за нея, тя обаче не е сигурна, защото той е котка, така че й трябва известно време, преди да се реши. Понякога чета, друг път спя, но аз и преди винаги съм се оправяла чудесно сама.

Деня преди заминаването отидох на служба, за пръв път от месеци насам. В града имаше чудесна стара църква — много по-приятна от нашата в квартала, която е модерна и квадратна. (Често съм се чудила дали Господ би намерил нашата, ако тръгне да я търси, но се надявам да е успял.) Оказа се по-лесно, отколкото предполагах. Влязох и седнах. Направих го, защото не познавах никого. След това ми стана по-трудно, защото хората ми се сториха съвсем чужди и на моменти губех представа къде съм, заради езика.

И с това се свиква. Все едно че влизаш в някоя тъмна стая — и тук беше тъмно, много по-тъмно, отколкото в нашата църква. След известно време започваш да различаваш нещата и тогава забелязваш хората, местните. Това са хора като у дома, само че са от Тенерифе. Имаше една жена като Бриджет, която познава всички и непрекъснато оглежда пейките, усмихва се, кима с глава. Имаше и един господин, малко нестабилен, дори по това време на деня, той е Пат.

След това видях себе си. Тя беше на моята възраст, сама, и имаше пораснал син в инвалидна количка, а той нямаше представа кой ден е, така че аз останах загледана в тях. Жената усети погледа ми и очевидно ме взе за някоя невъзпитана грубиянка. Струваше ми се толкова странно, такова невероятно съвпадение, докато накрая се замислих. Тогава си казах, че в която и църква по света да влезеш, ще видиш жена на средна възраст, без съпруг, която бута инвалидна количка с младеж. Сигурно заради такива хора са измислени църквите.