Ник Хорнби
Дългият път надолу (54)

Джейджей

Единственият проблем беше, че американецът, дето все говори колко е важно сам да си помогнеш, нямаше никаква идея какво да направи за себе си. Ако трябва да съм честен пред вас, колкото повече мислех за оная теория с деветдесетте дни, толкова повече разбирах, че не се отнася за мен. Така, както виждах нещата, бях прецакан за много по-дълъг период от деветдесет дни. Отказвах се да бъда музикант завинаги, а то не бе като да се откажеш от цигарите. Щеше да става все по-зле и по-зле, по-трудно и по-трудно с всеки следващ ден. Първият ми ден на работа в „Бъргър Кинг“ нямаше да е толкова зле, защото щях да си казвам, абе нали знаете… Всъщност представа нямам каква скапания ще си кажа, но все ще измисля нещо. На петия ден ще съм адски нещастен, а на трийсетата година… Леле, човече! Хич не ми споменавайте за трийсетата годишнина от постъпването ми на работа в оная работилница за бургери. Сигурно на този ден ще съм съвсем скапан. Да не говорим, че ще съм на шейсет и една.

И после, след като я попремислих цялата тази работа, станах, по-точно представете си, че съм станал и съм казал: „Майната му, ще се самоубия“. След това пък си спомних онзи, дето го видяхме как го направи, и пак си седнах, обзет от доста гадничко чувство, още по-гадно, отколкото когато станах. Да си помогнеш сам е голяма дивотия. Не мога да си помогна сам, дори ако ми се иска да пийна едно.

Следващия път, когато се срещнахме, Джес ни разказа как двете с Морийн отишли да се срещнат със Синди в провинцията.

— Бившата ми жена се казваше Синди — обади се Мартин. Пиеше капучино и четеше „Телеграф“ и дори не слушаше внимателно какво приказва Джес.

— Да, какво съвпадение — опита се да го засече Джес.

Мартин продължи да си пие капучиното.

— Гадост — обади се Джес.

Мартин остави вестника и я погледна.

— Кое?

— За твойта Синди говорим, скапаняко.

Мартин я погледна.

— Ти никога не си се срещала с моята Синди. Бившата ми, Синди. Бившата ми жена.

— Нали това ти разправяме. Двете с Морийн ходихме на онази майна, как там се казваше, за да говорим с нея.

— Торли Хийт — уточни Морийн.

— Тя живее там! — възкликна възмутен Мартин.

Джес въздъхна.

— Ходили сте да се срещнете със Синди?

Джес се протегна към „Телеграф“ и започна да го разлиства, нещо като имитация на неговата липса на интерес. Мартин дръпна вестника от ръцете й.

— Защо, по дяволите, сте го направили?

— Мислехме, че може да ти помогне.

— Как?

— Отидохме да я помолим да се събере отново с теб. Само че тя не пожела. Сдушила се е с оня сляп нещастник. Много добре се е наредила. Нали, Морийн.

Морийн прояви достатъчно здрав разум да забоде поглед в обувките си.

Мартин не откъсваше очи от Джес.

— Ти ненормална ли си? — попита той. — Кой ти позволи да правиш подобно нещо?

— Кой ми бил позволил. Аз си позволих. Живеем в свободна държава.

— И какво щеше да правиш, ако тя беше избухнала в сълзи и ти беше казала: „С удоволствие ще го приема обратно“?

— Щях да ти помогна да си събереш багажа. А ти щеше да направиш каквото ти се казва.

— Ама… — Той издаде някакви нечленоразделни звуци, а след това замълча. — Боже Господи!

— Както и да е, това отпада. Тя те има за съвършен мръсник.

— Ако си бяхте направили труда да вникнете в нещата, които съм ви казвал за бившата си съпруга, щяхте да си спестите юркането напред-назад. Въобразявали сте си, че тя ще се събере отново с мен? Въобразявали сте си, че аз ще се върна при нея?

Джес сви рамене:

— Струваше си да опитаме.

— Ти — изсъска Мартин. — Морийн, на пода няма нищо. Погледни ме. Ти с нея ли отиде?

— Идеята беше нейна — уточни Джес.

— Значи си по-голяма глупачка от нея.

— Всички се нуждаем от помощ — обади се Морийн. — Не всички знаем какво искаме. Вие всички ми помогнахте. Затова исках и аз да ви помогна. Мислех, че това е най-добрият начин.

— Как е възможно да се получи сега, след като не се е получило преди?

Морийн не каза нищо, затова се обадих аз.

— Че кой от нас не се бе опитал да оправи нещо, от което не е излязло нищо преди? Нали вече видяхме каква е другата възможност. Едно голямо шибано нищо.

— А ти какво искаш да си върнеш, Джейджей — попита Джес.

— Всичко, мой човек. И бандата, и Лизи.

— Това е тъпо. Бандата ти е била голям боклук. Виж… — продължи тя, когато забеляза изражението ми. — Не че е боклук. Само че не е… абе нали се сещаш.

Кимнах. Знаех какво се опитва да ми каже.

— А Лизи те е разкарала.

И това ми беше известно. Онова, което не казах, защото щеше да прозвучи безкрайно тъпо, беше, че ако мога да върна времето назад, щях да го върна на последните няколко седмици от живота на бандата, последните няколко седмици с Лизи, нищо че после всичко щеше да се прецака. Тогава все още свирех, все още се виждах с нея — нямаше от какво да се оплаквам, нали така? Добре де, всичко умираше. Само че все още не беше настъпило сегашното мъртвило.

Не знам защо, но ми се стори много освобождаващо да кажа какво точно искам. Когато измислих Космическия Тони заради Морийн, наложих ограничения на суперсилите му, за да разбера как можем да помогнем на Морийн, като си останем практични. Излезе, че тя има нужда от ваканция, че можем да й помогнем, така че Космическия Тони се оказа тип, който си струва да го познавам. Само че ако няма ограничение на суперсилите на Космическия Тони, тогава ти натрисат на главата какви ли не дивотии, като, ами не знам, тогава разбираш каква му е на човек истинската болка. Ние всички толкова се стараем да не казваме какво точно искаме, защото знаем, че не можем да го получим, а също и защото това звучи като истинска неблагодарност, детска постъпка, нещо банално. Може би е така, защото човек отчаяно се стреми да се преструва, че нещата в действителност са съвсем наред, че като ги признаеш пред себе си не стъпваш накриво. Хайде, кажи каквото ти е на сърцето. Може би не е нужно да го изказваш на глас, за да не се забъркаш в някоя неприятност. „Иска ми се никога да не се бях женила за него“. „Иска ми се тя да беше все още жива“. „Иска ми се децата ми да не бяха като нея“. „Иска ми се да бях потънал в пари“. „Иска ми се албанците да се върнат в скапаната Албания“. Каквото и да е желанието, признай го пред себе си. Истината ще те освободи. Или това, или някой ще ти забие един право в зъбите. Да оцелееш в живота, независимо какъв живот водиш, означава да лъжеш, а лъжата разяжда душата ти, така че се откажи от лъжите поне за минутка.

— Искам си бандата — признах аз. — Искам си и момичето. Искам си и бандата, и момичето.

Джес ме погледна.

— Нали вече го каза.

— Не съм го казвал достатъчно често. Искам си и бандата, и момичето. ИСКАМ СИ И БАНДАТА, И МОМИЧЕТО. А ти какво искаш, Мартин?

Той се изправи.

— Искам още едно капучино — отвърна той. — Друг иска ли нещо?

— Не се прави на путьо. Какво искаш?

— И с какво ще ми помогне, като ви кажа?

— Не знам. Ти го кажи, пък ние ще видим какво можем да направим.

Той сви рамене и седна.

— Имаш три желания — обясних му аз.

— Добре. Иска ми се да не бях провалил брака си.

— Да, ама това нямаше да го бъде — каза Джес. — Защото не можеш да си държиш оная работа в гащите. Извинявай, Морийн.

Мартин не й обърна никакво внимание.

— И, разбира се, иска ми се никога да не бях спал с онова момиче.

— Ами то… — започна Джес.

— Млъквай — срязах я аз.

— Не знам — каза Мартин. — Може би ми се иска да не бях такъв кретен.

— Виж, това вече не е чак толкова трудно, нали.

Шегувах се, въпреки че никой не се засмя.

— Защо просто не си пожелаеш да беше спал с онова момиче и да ти се беше разминало? — подсказа му Джес. — На твое място аз бих си пожелала нещо такова. Мисля си, че все още лъжеш. Твърдиш, че искаш тези неща, за да се представиш в по-добра светлина.

— Това желание нямаше да разреши проблема, нали така? Пак щях да си остана кретен. Щяха да ме спипат за нещо друго.

— А защо просто не си пожелаеш да не те хващат за абсолютно нищо? Защо не си пожелаеш… Каква беше оная работа с тортата?

— За какво говориш?

— Имаше нещо за яденето на тортата.

— Като е пред теб я изяждаш ли?

Джес не беше сигурна.

— Сигурен ли си, че беше това? Как можеш да изядеш една торта, ако не е пред теб?

— Идеята е — обясни Мартин, — че и в единия, и в другия случай я имаш. Изяждаш тортата, но кой знае как тя си остава недокосната. Така че „имам“ означава „запазвам“.

— Каква е тази дивотия?

— Точно така е.

— Как е възможно подобно нещо?

— Не е възможно. Затова има такъв израз.

— Какъв е смисълът от шибаната торта? Защо ти е, след като няма да я ядеш?

— Май се отклонихме от темата — намесих се аз. — Идеята беше да си пожелаем нещо, което ще ни направи по-щастливи. Разбирам защо Мартин иска да бъде различен човек.

— Иска ми се Джен да се върне — обади се Джес.

— Да, и това го разбирам. Какво друго?

— Няма друго. Това е.

Мартин изсумтя.

— Не ти ли се иска да не си чак такава отврат?

— Ако Джен се върне, няма да бъда.

— Или поне да не си чак толкова шантава.

— Не съм шантава. Просто, ами… объркана съм.

Последва умислено мълчание. Беше ясно, че не всички на масата са убедени в думите й.

— Значи ще пропилееш другите си две желания, така ли? — попитах я аз.

— Не. Мога да си пожелая още нещо. Ами… Например неизчерпаеми запаси от трева, може би. Също и… Не знам. Ааа, няма да имам нищо против да мога да свиря на пиано.

Мартин сви рамене.

— Боже Господи! Това ли е единственият ти проблем? Че не можеш да свириш на пиано?

— Ако не бях толкова объркана, щях да имам време да свиря на пиано.

Прекъснахме разговора тук.

— Ами ти, Морийн?

— Вече ти казах. Още когато ти обясни, че Космическия Тони може само да урежда разни неща.

— Кажи и на останалите.

— Иска ми се да има начин да помогнат на Мати.

— Можеш да измислиш и нещо по-добро от това, нали? — попита Джес.

Всички се намръщихме.

— Как?

— Виж сега. Чудех се какво ще кажеш. Можеше да си пожелаеш той да е роден нормален. Тогава щеше да си спестиш чистенето на лайна през всички тези години.

Морийн мълча известно време.

— Тогава коя щях да бъда?

— Какво?

— Не знам коя щях да бъда.

— Щеше да си бъдеш Морийн, дърта тъпачке.

— Тя не иска да каже това — отвърнах аз. — Има предвид, че ние сме такива заради нещата, които са ни се случили. Така че ако ни отнемеш това, което ни се е случило, тогава…

— Не, нямам никаква представа — отвърна Джес.

— Ако не се бе случило онова с Джен, както и всички останали неща…

— Като Час и нещо такова ли?

— Именно. Все такива събития. Ти коя щеше да бъдеш?

— Щях да съм различна.

— Именно.

— То това щеше да е направо върхът!

След тези думи прекратихме играта на желанията.