Марк Твен
Животът по Мисисипи (9)

Глава IX
Главоболията продължават

Има ли смисъл да се спори с такъв човек? Започнах да напрягам паметта си, и то дотолкова, че плитчините и безбройните дребни белези при пресичането на талвега вече оставяха някакви следи в главата ми. Но ползата беше никаква. Преди да науча една заплетена подробност, на нейно място се явяваше друга. Често виждах лоцмани да се вглеждат във водата все едно четяха книга, но за мен тази книга си оставаше непонятна. Накрая все пак дойде времето, когато мистър Биксби реши, че вече съм достатъчно подготвен за урок по разчитане на водата. И започна:

— Виждаш ли онази дълга полегата бразда върху водната повърхност? Това е подводна скала. При това отвесна. Около нея се е натрупал пясъчен нанос и се издига право нагоре като стена на къща. Край скалата водата е дълбока, но отгоре е съвсем плитко. Ако се удариш, ще разбиеш кораба. Виждаш ли къде браздата се разклонява в горния край и постепенно се изгубва?

— Да, сър.

— Е, оттам започва скалата. Можеш да минеш спокойно отгоре. Сега пресичай течението и карай плътно от онази страна на скалата — там водата е спокойна, почти не се чувствува течението.

Поех край скалата, докато наближих разклоняването на браздата. Тогава мистър Биксби каза:

— Сега се приготви. Изчакай, докато ти кажа. Корабът няма да иска да се изкачи на скалата, той не обича плитката вода. Бъди готов… чакай… още малко… Здраво дръж кормилото сега! Дръж здраво парахода! Дръж го! Дръж го!

Той сграбчи кормилото от другата страна и ми помогна да го извъртя силно надолу, след което двамата го задържахме. Корабът се противеше и известно време отказваше да се подчини, но после изведнъж се устреми надясно, изкачи се върху хребета и вдигна с носа си дълга и гневна пенеста вълна.

— Не изпускай кораба от око, дебни го като котка, иначе ще го изтървеш. Когато се противи упорито и рулят ти се изплъзва, подскача и ти бяга от ръцете, наблегни повечко — нощем това ще ти подскаже, че, водата е плитка, а ти избикаляй лека-полека и карай към брега. Сега си точно над плиткото, под всеки нос има плитчина, защото водата, като го заобикаля, прави въртоп и там се трупа пясък. Виждаш ли онези тънки бръчици по повърхността, дето се разклоняват като ветрило? Е, това са малки скали отдолу, не бива да докосваш краищата им, но трябва да минеш съвсем наблизо. Сега внимавай… внимавай! Не се тикай в онова тихо, мазно местенце, там са не повече от девет фута дълбочина и параходът няма да мине. Започва вече да усеща плиткото, отваряй си очите, казвам ти! О, триста мълнии, отиваш точно където не трябва! Спри дясното колело! Бързо! Дай заден ход! Върни кораба назад!

Камбанките за машинното отделение иззвъняха и машините веднага отговориха, изригвайки бели стълбове пара високо към небето, но беше късно. Корабът бе „подушил“ плитчината безпогрешно, пенестите гребени, които излизаха изпод носа му, изведнъж изчезнаха, голяма мъртва вълна се понесе напред и отмина, корабът силно се наклони наляво и се втурна към брега, сякаш нещо го бе изплашило до смърт. Отклонихме се на цяла миля, докато най-сетне успяхме да обуздаем парахода.

На другия ден по време на следобедната вахта мистър Биксби ме попита знам ли как да премина следващите няколко мили. Аз отговорих:

— Минавам отвътре на първия дънер над носа, отвън на следващия дънер, после при долния край на склада на Хигинс завивам през течението под прав ъгъл и…

— Добре. Ще се върна, преди да си стигнал следващия нос.

Но той не се върна. Беше още долу, когато заобиколих носа и навлязох в дял от реката, за който имах известни опасения. Не знаех, че мистър Биксби се е спотаил зад един комин и ме наблюдава. Продължих бодро и се чувствувах все по-горд и по-горд, защото никога дотогава моят учител не ми бе оставял парахода за толкова дълго време. Успях дори да „приспя“ кораба, зарязах кормилото, самодоволно обърнах гръб и загледах кърмата, затананиках си и някаква песничка, за да покажа колко съм безгрижен — нещо, което толкова ме възхищаваше у Биксби и другите големи лоцмани. Изглежда, доста време съм стоял обърнат назад и като погледнах на другата страна, сърцето ми скочи в гърлото и ако не бях стиснал здраво зъби, като нищо щеше да изхвръкне. Един от най-ужасните пясъчни прагове бе проточил злокобната си снага пред самия нос на кораба! Изгубих и ума, и дума, не знаех дали съм на земята или дявол знае къде, отворих уста, но не можех да си поема дъх, извъртях кормилото надолу толкова бързо, че спиците му едва не се оплетоха една о друга като паяжини, параходът се обърна под прав ъгъл спрямо наноса, обаче наносът го последва! Аз бягах, ала наносът ни гонеше неотменно — все пред носа стоеше! Хич и не гледах накъде карам, само бягах ли, бягах. Фаталният сблъсък беше неизбежен. И защо не идваше онзи злодей? Ако ударех камбаната за тревога, можеха да ме изхвърлят зад борда. Но по-добре това, отколкото да погубя кораба. Обзет от сляпо отчаяние, вдигнах такава суматоха долу в машинното, че екипажът като никога се стъписа. Сред оглушителния звън на камбаните машините започнаха да дават заден, преден, заден, преден, като обезумели, а аз вече бях напълно обезумял — щяхме да се блъснем в гората на другия бряг. Точно тогава мистър Биксби се появи съвсем невъзмутим в рубката. Душата ми с благодарност се устреми към него. Смущението ми изчезна, бих се чувствувал в безопасност и на самия ръб на Ниагарския водопад, стига мистър Биксби да е на руля. Той бавно и спокойно извади клечката за зъби от уста, сякаш беше пура — тъкмо щяхме да се изкатерим върху едно голямо надвиснало дърво, а пътниците побягнаха към кърмата като плъхове, — и също тъй невъзмутимо ми отправи следните команди:

— Спри дясното колело! Спри лявото! Дай заден и с двете колела!

Параходът се поколеба, спря, притисна нос в клонака за един-единствен критичен миг, после неохотно заотстъпва.

— Спри лявото колело! Дай напред само с него! Спри дясното колело! Само с него напред! Насочи кораба към плитчината!

Потеглих съвсем уверено. Мистър Биксби дойде при мен и каза простичко и шеговито:

— Искаш ли да вземеш някой от брега, момчето ми, трябва лекичко да чукнеш голямата камбана три пъти, за да могат машинистите да се приготвят.

Изчервих се при тази саркастична забележка и казах, че не съм искал никого да взема.

— А! Тогава трябва да е било за дърва. Старшият на вахтата има грижата да ти каже, ако трябват дърва.

Понесох и това безропотно и казах, че не съм искал да товаря никакви дърва.

— Така ли? Тогава каква работа имаш при брега, и то на завоя? Де се е чуло и видяло на това място кораб да върви срещу течението досами брега?

— Не, сър… аз съвсем не исках да вървя край него. Исках да избягна отвесния праг.

— Никакъв отвесен праг нямаше, той е на три мили от мястото, където беше.

— Но аз го видях. Съвсем отвесен, също като ей онзи.

— Така да е. Карай натам!

— Това заповед ли е?

— Да. Мини през него!

— Ами ако не успея, да не бях се раждал по-добре.

— Добре де, аз поемам отговорността.

В този миг така да ми се щеше да погубя кораба, както преди бях треперил да го спася. Постарах се да вдълбая в паметта си получените заповеди, за да мога да ги повторя точно в съда, и поех курс право към прага. Когато върхът му се изгуби под носа на парахода, дъхът ми замря, но параходът се плъзна над него като по масло.

— Сега виждаш ли разликата? Това беше просто един ветрен нанос. Защото вятърът го образува.

— Разбирам. Ама той е досущ като отвесния. Как да различавам единия от другия?

— И аз не мога да ти кажа. То си е инстинкт. Лека-полека и ти ще почнеш да ги разпознаваш, но никога не ще можеш да обясниш как.

Той излезе прав. След време водата се превръща в чудотворна книга — книга, която на непосветения не говори нищо, но на мен се разкриваше цялата и ми предаваше най-съкровените си тайни така ясно, сякаш ги изричаше на глас. И това не е книга, която ще захвърлиш след първото прочитане, защото всеки ден ти разказва нещо ново. За всичките хиляда и двеста мили нямаше нито една скучна страница, нито една, чието пропускане не води до някаква загуба, нито една, която човек може да прескочи, убеден, че ще изпита по-голямо удоволствие от нещо друго. Няма книга, сътворена от човека, която да се мери с тази, никоя друга не буди такъв дълбок и непресъхващ интерес, искрящо нов при всеки следващ прочит. Пътникът, неумеещ да я прочете, остава очарован от най-малките гънки по повърхността (в редките случаи, когато изобщо ги забелязва), за лоцмана обаче това е страница с курсив, нещо повече — легенда, набрана с главни букви, с наниз от ярки удивителни в края, защото означават, че тук е имало корабокрушение или се таи скала, готова да превърне в трески и най-здравия плавателен съд. Това е най-лекият и най-простичкият намек, който водата ти отправя, но и най-страшният за лоцмана. Всеки пътник, който не умее да разчита тази книга, вижда само хубави картинки, изписани от реката, обагрени от слънцето и засенчени от облаците, докато за нечие опитно око това не са никакви картини, а най-мрачни и съдбовно искрени редове.

Щом усвоих езика на водата и започнах да разбирам най-незначителната чертица по голямата река така, както буквите от азбуката, можех вече да се похваля с ценна придобивка. Но и бях загубил нещо. Бях загубил нещо, и то за цял живот. Цялата прелест, красота и поетичност изчезнаха от величествената река! Още пазех спомена за един чудесен залез от времето, когато съвсем бегло познавах лоцманството. Речната шир бе кървавочервена, малко по-далеч червеното преминаваше в блестящо златисто, сред което плаваше самотен дънер, черен, с ясни очертания; нататък върху водата искреше дълга полегата следа, на друго място повърхността бълбукаше от врящи, бълбукащи мехури, пъстроцветни като опал, а там, където ръждивокафявата червенина бе най-слаба, повърхността бе в тънки кръгчета, от които изникваха нежни линийки; брегът отляво бе гъсто обрасъл с гора, а мрачната сянка на гората върху водата бе прорязана от дълга, надиплена пътека, блеснала като сребро; високо над гората едно изсъхнало дърво със строен дънер поклащаше единствения си разлистен клон, пламнал като огън сред спокойното, слънчево великолепие. Имаше изящни извивки, отражения, гористи склонове, меки очертания в далечината, над цялата сцена, наблизо и далеч, разтапящите се отблясъци плавно се носеха по речните вълни и всеки миг ги обливаха с нови чудни тонове и багри.

Стоях и гледах като омагьосан. Поглъщах всичко в безмълвно преклонение. Пред очите ми се разкриваше нов свят, невиждан в родния ми град. Но както споменах, настъпи ден, в който великолепието и чарът, придавани на речния лик от луната, слънцето и полумрака, вече не означаваха нищо за мен, а по-късно и изобщо престанах да ги забелязвам. И ако тогава се повтореше същият залез, щях да го наблюдавам с безразличие, той щеше да ми подскаже следното: „Това слънце означава, че утре ще има вятър; онзи плаващ дънер показва, че реката се покачва, а то хич не е хубаво; полегатият белег върху водата сочи, че там има отвесен нанос, който ще погуби някой параход през близките нощи, ако си остане така; бълбукащите, немирни мехурчета показват, че отдолу има разпадаща се плитчина и че плавателната ивица изменя своята посока; чертичките и кръгчетата в тихата вода оттатък са предупреждение, че опасното място става все по-плитко, сребърната рязка, разполовила сянката на гората, е от новопоявил се дънер, който се е намърдал на най-хубавото място за лов на параходи; високото, изсъхнало дърво с единствения разлистен клон няма да оцелее дълго и после как ще се ориентираме през това място, дето нощем нищо не се вижда без този стар приятел?“

Да, цялата романтика и красотата на реката изчезнаха. Единственото нейно послание към мен си остана до каква степен можеше тя да ми помогне безопасно да преведа парахода. Оттогава започнах искрено да съжалявам лекарите. Какво би могла да означава за един лекар прелестната руменина по бузите на хубавица освен „пробив“, който прикрива някаква ужасна болест? Не са ли всичките омайни прелести на хубавицата дълбоко засегнати от скрито разложение? Дали той изобщо забелязва красотата ѝ или гледа на нея чисто професионално, мислейки единствено за лошото ѝ здравословно състояние? И дали си задава понякога въпроса какво е спечелил и какво е загубил, като се е посветил на медицината?