Марк Твен
Животът по Мисисипи (44)

Глава XLIV
Изгледи от града

Старата френска част на Нови Орлеан — преди това испанска — съвсем не прилича на американските квартали оттатък тухларското тържище. Във френската част къщите са струпани някак накуп, те са подчертано прости и може би затова изпълнени с достойнство. Всички са строени по един и същ образец, само тук-там погледът открива приятни изключения. Отвън са измазани и почти всички имат веранди с железни перила, които опасват етажите. Хубостта на тези къщи се заключава в примамващите топли и разнообразни багри, с които времето и природните стихии са обогатили мазилката. Те чудесно се съчетават с всичко наоколо и изглеждат така естествено тук, както румените петна по облаците при залез-слънце. Тази очарователна украса не се поддава на подражание и не се среща никъде другаде в САЩ.

Железните перила са друга местна забележителност. Често са изключително леки и изящни, въздушни и грациозни, в средата с голям вензел или монограм — нежна паяжина от сложни преплетени фигури, изтъкани от стоманени пръчки. По-старинните перила са ръчна изработка, сега се срещат доста рядко и са скъпи. Ценят ги като антики.

Имахме приятната възможност да се пошляем из стария Нови Орлеан с един от най-изтънчените литературни таланти на Юга — автора на „The Grandissimes“^[1]. Той е ненадминат художник на тукашната история и порядки. И наистина от личен опит съм се убедил, че нетренираното око и разсеяният ум могат да научат от книгите му повече неща за Юга, да го опознаят по-добре и да извлекат по-голяма полза за себе си, отколкото ако тръгнат сами да трупат впечатления.

Да се разхождаш из стария квартал с мистър Кейбъл, който те води, разказва ти, обяснява, отговаря на всички въпроси, е истинско удоволствие. Често дълбоко в себе си долавяш, че пред теб се разкриват невидими или едва различими неща. Съзираш общите черти, без да можеш изцяло да възприемеш деликатните им отсенки и само въображението ти смътно ги догажда. Същото става, когато някой неосведомен късоглед чужденец тръгне из просторните, губещи се в далечината Алпи, придружаван от възторжен и осведомен кореняк с орлово око.

Посетихме стария хотел „Сейнт Луис“, където сега се помещава градският съвет. Не видяхме нищо кой знае колко забележително и за него можем да повторим онова, което се говори за Музикалната академия в Ню Йорк: че ако метлата и лопатата изобщо някога са шетали из това място, не са останали дори косвени доказателства. Човек се чуди как ли в тази академия още не са поникнали зелки, трева или друга растителност. Очевидно единствената причина е, че скамейките не пропускат достатъчно светлина, с изключение на пътеките, и реколтата трудно би могла да се прибере. Обстоятелството, че разпоредителите носят цветя на реверите си, отглеждани в самата сграда, показва какви блестящи резултати можеха да се постигнат, ако начело на тази академия стоеше специалист не по музикалните, а по селскостопанските въпроси.

Ходихме и в старинната катедрала с хубавичкия площад пред нея. Църквата тъне в благочестив полумрак, площадът е облян в ослепителна мирска светлина, а портокаловите дръвчета и декоративните храсти го правят още по-привлекателен. Сетне под лъчите на палещото слънце се отправихме през джунглата от жилищни сгради към обширната безплодна равнина, където са вилите и където се въртят колелата, снабдяващи града с вода. Общинската мера бе пълна с крави и деца. Минахме покрай старо гробище — казаха ни, че е приютило праха на някакъв едновремешен пират и ние приехме новината на вяра, не се отбихме. Той имал богато и кърваво минало. После заживял в усамотение, с несметната слава на името и величието си от времето на предишните си занимания. И всички — и високостоящите, и простият народ — го тачели и уважавали. Ето че един ден се набъркал в политиката, станал някакъв общински съветник и обществото го „отхвърлило“, със сълзи на очи му обърнало гръб. Когато починал, на гроба му издигнали паметник и постепенно си възвърнал предишната слава и почит — но почит към пирата, не към общинския съветник. Днес почтените и благородни потомци помнят само какъв е бил и великодушно забравят какъв е станал.

Отминахме гробището и продължихме няколко мили по висок, осеян с раковини път над едно блато. От едната му страна течеше канал, от другата се простираше гъста гора. Тук-там в далечината стърчаха опърпани, с бради от мъх ъгловати кипариси, които се открояваха върху небето и напомняха чудновати ябълкови дървета от японска гравюра. Такива неща виждахме по време на нашата разходка. Сегиз-тогиз зървахме алигатор да си плува на воля по канала. Мяркаше се и по някой живописен негър, хвърлил застиналото си като статуя отражение върху неподвижните води, с вперени очи в плувката на въдицата.

Най-после стигнахме в Уест Енд — селище от хотели, подобно на всички летни курорти, с широки веранди, а вълните на голямото синьо езеро Понтчартрейн ближат праговете им. Поднесоха ни обед на една веранда над самата вода, основното ястие бе прочутата риба помпано, сладка като безобиден грях.

Всяка вечер влакове и карети докарват в Уест Енд и Испанската крепост хиляди посетители. Те вечерят, слушат духовите оркестри, разхождат се на чист въздух под светлината на електрическите лампи, возят се с платноходки по езерото, забавляват се както намерят за добре.

Имахме удоволствието и другаде да хапнем помпано. Това стана на обеда, който ни дадоха местните журналисти в един от клубовете на града. Рибата бе приготвена по възможно най-съвършен начин и напълно оправда славата си. След нея поднесоха висока пирамида огненочервени речни раци — големи колкото човешки палец, нежни, вкусни, апетитни. Имаше и печена херинга с горчица и подправки, фантастични скариди и превъзходни омари с меки черупки. Другите ястия бяха същите като в нюйоркския „Делмонико“ или в Бъкингамския дворец, но тези, които споменах, можете да намерите единствено в Нови Орлеан.

Из Запада и Юга се среща една нова институция — метларските бригади. В тях се приемат млади момичета, обличат ги в униформи и ги обучават като в пехотата, но не с пушки, а с метли. Приятно е да ги наблюдаваш, особено в интимна обстановка. Сигурно ще изглеждат прекрасно на някоя театрална сцена под лъчите на цветните прожектори. Видях ги да изпълняват най-сложни движения с невероятно изящество, вдъхновение и възхитителна точност. Видях ги да правят всичко, което човек може да направи с една метла, като изключим метенето. Не ги видях да метат, но съм уверен, че могат и това да научат. Щом са овладели толкова трудни неща, сигурно ще се научат и да метат. И ако един ден тези момичета наистина се научат и тръгнат на военен поход по „Чупитулас“ или някоя от съседните улици, тези градски артерии за броени минути ще добият много по-приличен вид. Самите момичета обаче няма да са толкова привлекателни, така че всъщност не ще спечелим нищо.

Обучението се провежда в сградата на артилерийските казарми „Уошингтън“. Тук разглеждаме множество интересни реликви от войната. Видяхме и една хубава картина с маслени бои, която пресъздава последната среща между генералите Стоунуол Джаксън и Лий. И двамата са на коне. Джаксън току-що е пристигнал и пристъпва към Лий. Картината е много ценна, защото портретите на двамата са автентични. Но както много други исторически картини, без надпис не можем да разберем за какво става дума. Не са малко надписите, които биха ѝ подхождали. Например:

ПЪРВАТА СРЕЩА МЕЖДУ ЛИЙ И ДЖАКСЪН.

ПОСЛЕДНАТА СРЕЩА МЕЖДУ ЛИЙ И ДЖАКСЪН.

ДЖАКСЪН СЕ ПРЕДСТАВЯ НА ЛИЙ.

ДЖАКСЪН ПРИЕМА ПОКАНАТА НА ЛИЙ ЗА ОБЕД.

ДЖАКСЪН ОТКЛОНЯВА С БЛАГОДАРНОСТ ПОКАНАТА НА ЛИЙ ЗА ОБЕД.

ДЖАКСЪН СЕ ИЗВИНЯВА ЗА ТЕЖКОТО ПОРАЖЕНИЕ.

ДЖАКСЪН ДОКЛАДВА ЗА ГОЛЯМАТА ПОБЕДА.

ДЖАКСЪН ИСКА ОТ ЛИЙ КИБРИТ.

Картината ни разкрива всъщност само едно, при това по съвършено недвусмислен начин: „Ето ги Лий и Джаксън заедно.“ Стига да можеше, художникът би я нарисувал така, че тя самичка да ни подскаже, че присъствуваме на последната им среща. Но няма как да го направи, това е непостижимо. Във всяка историческа картина подходящият четлив надслов ни дава в повечето случаи точни сведения, които и цял тон многозначителни пози и изражения не могат да внушат. В Рим хората с нежни, милозливи души стоят и плачат пред прочутата картина „Беатриче Ченчи преди екзекуцията си“. Ето какво може да стори един подходящ надпис. Ако зрителите не знаеха, че картината изобразява точно това, щяха да я поразгледат с безразличие и да си рекат: „Това девойче сигурно е болно от треска“ или „Кой знае какво е загазило горкото“.

Установих, че полузабравените интонации и изяждания на някои срички или звуци все още галят радостно слуха ми, както някога. Южняшкият говор е същинска музика. Поне за мен. (Има си хас, та нали и аз съм роден на Юг.) Образованият южняк никога не произнася „р“ освен в началото на думата. Той казва „губе’нато’“, „п’еди войната“ и така нататък. Изписани, думите може би не са много привлекателни за окото, но за ухото са очарователни. Ще попитате кога и как е изчезнало р-то от говора на южняка. Този навик не е заимствуван от Севера, нито е наследен от Англия. Мнозина южняци, дори повечето от тях, вмъкват едно „и“ в някои думи, които започват с „к“. Те например казват мистър Киатъ (Картър) и разправят, че играят на „киати“ вместо на карти и че се возят на „киоли“. Южняците все още са запазили и отдавна изчезналия на Север приятен обичай често-често да употребяват почтителната дума „сър“. Вместо лаконичното „Да“ и рязкото, отсечено „Не“, те казват „Да, съ’“, „Не, съ’“. От време на време слагат и по някое „нали тъй“ или „така да се каже“, с място и без място. Чух един образован господин да споменава за „флагманът, така да се каже“. Ако говореше не той, а готвачът или икономът му, щеше да прозвучи „флагманът, нали тъй“. Много често струпват и по няколко предлога без нужда. В изисканите кръгове казват „Закъм къде отивате?“, а един ден чух на улицата някакъв одърпан арабин да се обръща към приятеля си: „Закъм кой край си тръгнал?“ На юг рядко ще чуете северняшкото „предполагам“, донесено от Великобритания, където думата си е съвсем обикновена, макар английските сатирици да твърдят, че била изобретение на янките. На юг казват „мисля“.

Научихме една прекрасна думичка, за която си заслужава да идеш чак в Нови Орлеан, много гъвкава, изразителна и удобна — „lagniappe“. Изговарят „ланяп“. Казват, че била испанска. Още първия ден я открихме в заглавието на една колонка новини в „Пикейн“, на втория ден я чухме от устата на двадесетина души, на третия полюбопитствувахме какво значи, на четвъртия вече я възприехме и свикнахме с нея. Тя има ограничено значение, но според мен, когато решат, новоорлеанци я използуват и в по-широк смисъл. „Ланяп“ означава нещо като тринадесета заплата, с други думи, нещо, което се дава даром, просто от любезност и доброжелателство. Този обичай тръгнал от испанския квартал. Когато дете или прислужник купува нещо в магазин — всъщност това важи дори за кмета и за губернатора, — той завършва пазаруването с думите:

— Дайте ми нещо за ланяп.

Продавачът винаги се отзовава и дава на детето някой сладък корен, на прислужника — евтина пура или макара конци, на губернатора — всъщност не знам какво му дават на губернатора, може би подкрепа в изборите.

Когато ви поканят на почерпка, а това се случва често в Нови Орлеан, и вие кажете: „Пак ли? Не, благодаря, вече пих достатъчно“, домакинът ви отговаря: „Само по още една — за ланяп.“ Когато някой галантен ухажор забележи, че е попрекалил с бомбастичните комплименти и види по лицето на своята любима, че е по-добре да си спести последния, вместо да рече: „Прощавайте, съвсем не исках да ви засегна с това“, се обръща с много по-простото: „О, това беше за ланяп.“ Ако келнерът в ресторанта се препъне и излее горещото кафе във врата ви, той казва „За ланяп, съ’“ и ви носи друго, безплатно.