Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава XLIX
Епизоди из лоцманския живот

zhivotyt_po_misisipi_mechka.png

От разговора на параходчето научих, че четири пети от някогашните ми корабни приятели сега се занимават със земеделие. Разбира се, не заради някакво земеделско призвание или надежда, че на това поприще ще преуспеят повече отколкото във всяка друга професия. Несъмнено бяха избрали земеделието, защото фермерът живее волно, далеч от нежелателното вмешателство на чужди хора, също както лоцманът в своята отшелническа рубка. И навярно защото хиляди пъти в бурни и опасни нощи са съзирали мъждукащите светлинки на самотни фермерски хижи край парахода и са си представяли спокойствието, закрилата и топлинката на домашното огнище в бурното време. Така лека-полека са започвали да жадуват за уединен живот, пълен със спокойствие — единственото, което си заслужава да желаеш и да постигнеш, единственото, което носи наслада.

Не чух обаче някой от тези лоцмани земеделци да е смаял света с преуспяването си. Не фермите издържат тях, а те издържат фермите. Всяка година като пукне пролетта, лоцманът земеделец изчезва от реката и до първия мраз никакъв не се мярка. Щом застудее, отново се появява в опърпаната си домашно изтъкана дреха, изтърсва от косата си тревните семена и се настанява за през зимата в кормилната рубка. Само така успява да изплати дълговете от фермерските си занятия през летния сезон. Така че веригите, които го свързват с реката, са разбити само наполовина и той пак си остава неин роб през най-тежките месеци.

Един такъв колега си купил ферма, но не се настанил в нея. Измислил нещо по-сполучливо, защото не искал с невежеството си да съсипва земята: дал стопанството под аренда на човек, вещ в земеделието — решили да делят пшеницата на три: две части за специалиста по земеделието и една — за лоцмана. В края на сезона обаче лоцманът останал с празни ръце. Специалистът му обяснил, че делът му не се получил — стопанството дало само две части.

Някои от лоцманите, които познавах отпреди, минали през какви ли не премеждия — едни с щастлив завършек, други не. Капитан Монтгомъри, при когото бях кормчия през лоцманските му години, командувал бойния флот на Конфедерацията в голямата битка при Мемфис. Корабът му бил потопен, а капитанът доплувал до брега, пробил си смело път през цял отряд войници и, макар и трудно, успял да се спаси. Той си беше хладнокръвен човек, нищо че можеше да го извади от равновесие. Веднъж — тогава беше капитан на „Кресънт Сити“ — аз вкарвах кораба в пристанището на Нови Орлеан и всеки момент чаках заповеди от ветровата палуба, ала те не идваха. Спрях колелата — дотук се простираха правомощията и отговорността ми. Свечеряваше се, бе паднал смътен здрач, шапката на капитана се мъдреше върху голямата камбана и аз си мислех, че целият му акъл може да се побере в нея, но не бях прав. Капитанът стриктно се придържаше към правилата, затова не смеех дори да докосна камбаната без негово разрешение. Длъжен бях да водя кораба все по този опасен курс, без да разсъждавам за последствията. Така и направих. Все повече и повече се приближавахме до кърмите на параходите, сблъскването беше неизбежно, а шапката не помръдваше. Уви, капитанът сладко дремеше на тексаската палуба… Положението ставаше крайно неприятно, нервите ми се изопнаха. Реших, че капитанът няма да свари да се яви, за да види досадното представление. Но той се яви. Яви се тъкмо когато се готвехме да се врежем в кърмата на един параход, изскочи на палубата и каза с олимпийско спокойствие: „Заден ход с двете колела!“ Изпълних заповедта, ала малко късничко, защото само след минута със страшен трясък разбихме външната обвивка на другия параход. Капитанът и дума не промълви за станалото, само отбеляза, че съм постъпил правилно и че се надява и за в бъдеще при подобни случаи да постъпвам точно така.

Един от лоцманите, които познавах от времето, когато работех по реката, загинал много достойно. Корабът му се подпалил, но той останал на руля и благополучно го извел до брега. Тогава излязъл на сходнята с горящи дрехи и последен стъпил на земята. След два-три часа починал от обгарянията, той бил единствената жертва.

В историята на лоцманството по Мисисипи има още шест-седем примера на подобно мъченичество и около петдесет случая на разминаване с една-две секунди, но няма случай лоцманът да е напуснал поста си, ако е можел дори с цената на собствения си живот да спаси другите от гибел. Такова благородство заслужава да се изтъкне, затова го и подчертаваме с курсив.

Ученикът лоцман отрано свиква да презира всички опасности, свързани с лоцманското призвание, и не след дълго вече предпочита всякаква смърт пред незаличимия позор да изостави поста си, когато се налага да е там, за да спаси екипажа и пътниците. Тези навици се вкореняват дълбоко в него и може напълно да се разчита, че дори най-младият, неопитен още лоцман, по-скоро ще умре на руля, отколкото да избяга. В гробището на Мемфис почива един младеж, загинал преди много години на кормилото, за да спаси живота на пътниците при някакъв курс по Бялата река. Той заявил на капитана, че ако огънят не му попречи да стигне до една пясъчна плитчина малко по-нататък, всички ще бъдат спасени, но ако параходът се понесе към скалистия бряг, неминуемо ще загинат мнозина. Стигнал той плитчината и опрял кораба в пясъчното дъно, но пламъците вече го били обградили отвсякъде и докато си пробивал път, получил смъртоносни обгаряния. Преди това му викали да се махне от кормилото, но той отвърнал, както подобава на истински лоцман:

— Никъде не отивам! Оставя ли кораба, никой няма се спаси. Ако остана, ще загина само аз.

На борда имала двеста души и всички, с изключение на лоцмана, се отървали без една драскотина. Навремето в мемфиските гробища имаше паметник на този младеж и когато спряхме в Мемфис (по пътя ни надолу), отидох да го видя, но имах малко време и трябваше да се върна преди да съм го открил.

От приказките на влекача научих още, че Дик Кенет умрял — загинал при експлозия край Мемфис; че други лоцмани, които познавах, паднали във войната двама-трима били поразени от куршум, както си стояли на руля; че друг, много добър мой приятел, чийто помощник бях при не един курс, преди няколко години излязъл привечер от къщи — той живее в Нови Орлеан, — за да прибере някакви пари от един отдалечен квартал на града, и повече не се видял — изглежда го убили и хвърлили в реката. Чух, че Бен Торнбърг отдавна е починал, умрял и щурият му ученик, с когото непрестанно се карах през дневните вахти. Нехаен, вироглав момък беше, какви ли не дивотии измисляше. Веднъж един пътник от Арканзас качи на кораба огромна мечка и я завърза със синджир за спасителната лодка на ветровата палуба. Ученикът на Торнбърг не миряса, докато не отвърза мечката, „да я види какво ще направи“. И си получи своето. Мечката го погна по палубата, не му даде дъх да си поеме, докато двеста пламнали лица му се хилеха през перилата. И накрая звярът откъсна задните пешове от сакото на момчето и отиде на тексаската палуба да ги дъвче. Сменната вахта набързо се омете оттам и остави мечката да се разпорежда, както намери за добре. Скоро обаче ѝ доскуча сама и тръгна да се развлича: обиколи целия кораб, обходи всяко кътче. Пред нея търчи цяла тълпа, а зад гърба ѝ не остава жива душа. Когато най-сетне собственикът я улови, всички се бяха изпокрили и параходът приличаше на пустиня.

Казаха ми също, че един от моите приятели лоцмани се строполил, както си стоял на руля, от сърдечен удар. Станало през 1869 година. В това време капитанът бил на палубата. Забелязал той, че корабът внезапно се понесъл към брега, извикал, но никой не му отвърнал, изтичал и намерил лоцмана мъртъв на пода.

При една експлозия в Мадридския залив мистър Биксби литнал във въздуха, но останал невредим, докато другият лоцман загинал.

Джордж Ричи бил изхвърлен от експлозия недалеч от Мемфис — преметнал се от руля чак в реката, целият натъртен. Водата била много студена, той се хванал — най-вече със зъби — за една бала памук и плувал докато съвсем капнал, накрая го спасили неколцина моряци, които се носели върху отломка от разбития кораб. Те разкъсали балата, увили го в памука, стоплили го, посъживили го и благополучно го свалили в Мемфис. Сега е един от лоцманите на мистър Биксби на „Град Батън Руж“.

В живота на един параходен писар, сега покойник, имало, така да се каже, романтичен епизод — доста смешен, но все пак романтичен. Навремето той беше безнадежден млад прахосник, шумен и добродушен момък, нехайно щедър и почти на път да пропилее всички възможности и да не постигне нищо в живота. В един западен град живеел богат и бездетен възрастен чужденец с жена си, а с тях и една млада хубава девойка — едновременно и близка, и прислужница. Младият писар, за когото става дума (името му не беше Джордж Джонсън, но за удобство ще го наричаме така), се запознал с девойката и те… съгрешили. Възрастният чужденец научил и здравата ги наругал. Посрамени, те излъгали, че са женени, но тайно. Тогава уязвената чест на чужденеца се успокоила, той им простил и ги благословил. Те продължили греховната си връзка, без да се крият повече. След време съпругата на чужденеца починала, последвал я и самият той. Събрали се приятелите на семейството да почетат паметта на покойниците, там били и младите грешници. Отворили завещанието и тържествено го прочели. Цялото богатство на възрастния чужденец до последната пара отивало в ръцете на мисис Джордж Джонсън!

А такава нямало. Тогава младите грешници избягали и постъпили доста глупаво: оженили се при някакъв пропаднал мирови съдия и го склонили да сложи на брачното им свидетелство друга дата. Това обаче не им донесло никаква полза. Стекли се далечните роднини и с невероятна бързина и учудващо умение доказали, че датата на брачното свидетелство е подправена, след което отнесли цялото богатство и оставили двойката Джонсънови окована за вечни времена в законен, неоспорим брак, но без пукната пара в джоба. Такива неща стават в живота. Къде ще срещнете в романите подобна поучителна история?